- nobody tells you where to go...

Съвършен в три думи: Porsche Speedster Convértible ’58 {…} Факта, че произхождам - по волята на съдбата - от матриархален род, значи само - как по-късно ме навестиха някои стереотипни, нека тук се разбира, от доста по-рано oчакваните ♂ инстинкти; или оценка и увлечение. Изричам го с пълното си съзнание. Не ми пречи, защото живея в тази, и други плоскости на живота поне четвърт век по-рано от датата на рождение. Покрай двата летни ретропарада в Созопол и във Несебър, познах точната мекота на седалките от онези безгрижни години в средата на миналото столетие. Попътния вятър тихо фучеше, свободен и мек, солено дихание, далеко отвъд общия *хоризонт който размива морското синьо в небесен лазур. На мига се увлякох в смели мечти около ясно изобразените в подсъзнателната ми карта гладичко асфалтирани високи виражи, с малки отбивки от стъпкана почва, чакъл и листа, изпонападали през тунела надвиснали клони, с тук-там бледи просеки. Пълно безгрижие, зад снижения покрив. На пътя се сменяха цветове и сезони, пробуждане, изобилие, жътва - падна първият сняг. Бяла, крехка идилия - докъдето погледа стига встрани и назад. Чаках те, слизах и доближавах правите мантинели, опирах се досами стръмната периферия на отвесни бездни и брегове. Намерилите убежище в гъстите облаци върхове разпиляват хлад и мъгла на вълни, която запълва като купичка с мляко спящите долинки. Ясните утрини, малко преди изгрев слънце, разкриват хилядите звезди на далечни, полегнали ниско градове, и селца, които се будят от кратката дрямка за една нощ, насаме. Пътувах - да стигна някой от тях. Ала не бързах особено. Не и сега. Пред мен предстояха - също толкова щрихи - с посока надолу, и вятър в косите. Отворих очи. Още държах волана в ръце.

-----
*дали скоро те чака буря, затишие, или изгрев на плажа, там горе и право напред - като разперена длан - всичко си пише...

- Blanka, after Casablanca

Тя е красива, емоционална, самото въплъщение на спортните дух и наследство, тя е номер едно...

.Blanka Vlašić е настоящата жена атлет на годината. Чудесен подарък, за времето между нейният скорошен рожден ден и предстоящите празници. Стига да има някой съвест да предположи на глас със колко лично време разполага една дама от тази величина. Защото в случая признанията от първото до последното отговарят на завоюваните морал и заслуги. Които едно по едно, с всеки следващ сезон - се множат за добро. И не виждам причина във скоро време това да я спре. Защо? Има нещо, сигурен съм в това, което липсва във витрината с покорени от красивата Бланка лични и спортни високи върхове. На летните Олимпийски игри във Пекин, 2008, останах без глас, като във хипнотичен капан, от който най-малкото не ми се излизаше; защото вече знаех кой да следя - златната медалистка от три поредни големи състезания (в Осака, Щутгарт и Валенсия) и носител на приза на IAAF: European Athlete of the Year, за предходната, 2007-ма година. Сребърният медал от Китай единствен гостува в класацията със първи места, от 4 сезона и досега. 18 от 20 успеха на форумите през две и десета. Триумфи във всяка от срещите за Диамантената лига. И не на последна инстанция, съревнованието пред родна публика в Сплит - тогава Бланка е навсякъде, във буквалния смисъл. Също така, тази година, става за втори път лауреат на IAAF за Европа, записва се първокурсничка във университета по спортен мениджмънт, като колективен капитан на обединения Отбор Европа - печели титлата на Poljub Stadium, в Хърватска - пред погледа на хиляди свои съграждани и сънародници, получава признание за популяризиране името на държавата си в медиите, и по света. Олимпийската титла - и недостижимият вече двадесет и трета година световен рекорд остават в програмата занапред. Последният, лично Бланка сравнява, със своя детска мечта, като чифт шпайкове които самички ще паснат тогава, когато времето дойде. А аз нямам никакво намерение да не изпадам в хипнотичен възторг, от всяка бъдеща титла или участие. Voljeti i biti voljen!

„I will socialize the cup by putting it in the crowd with the others on the shelf in the hall, and then the training. In the afternoon, another one. I guess I will finally catch the rhythm. You look ahead with the hope - that the very best, can yet happen. {…} Quiet, because I know that I gave my best, again I raise the curtain for another sports show.”

Зимата е сезон в който започвам малко по малко да нося познати и непознати нови и преоткрити бутилки вино към скромната импровизирана изба. Само днес следва да наруша правилата на поведение. Барон Ротшилд ще се качи за кратко до вкъщи, като домакин на среднощната гала. Имам доста поводи, и хубави, и...

- mr. self destruct

Omnis homo mendax. But the words keep turning. Over and over. Funny, isn't it?

Ритъма е мелодия. Има едно бутонче най-горе - "mark all as read" - и макар да не обичам да го натискам, явно всичко има пръв път. Не мина без болка, защото не бях прочел всичко. Понякога и това се налага. Какво забравих? Не ти изпях песничка...

I get my beat with you
When we see things through
And I think about you all the time

Who the winners in the game were playing
Who the losers and how much their paying
I don't even think they know

I need to hear the truth
From the soul of you
Chase the moments we can share

I got to hear the sound of the morning song
It's the right place with your head
I'm blowing smoke and I'll feel so damn fine
I know you care

-----

- the sign said underground...

  Покой търсят най-вече онези, със неспокойно минало.
  Трябва да го запомня. Защото е ново?

Когато ме питат, а се налага да отговарям, и да надзърна в бъдеще време, не знам.
Не свеждам поглед, виновно. Твърде е явно. Обичам тази игра. Да се преструвам на изненадан.

Sophie случайно ме приземява. И пак и отново.

Харесва ми да я слушам когато поискам, на full bass & treble с два метра отрова,
в настроение да пътувам, а да стоя като тъпан, ритмично доволен. И да разбирам,
страстнo-разнищващата поредица в думите.

----
And oh she was intense - еvery movement grand.
The passion was immense, I swear I felt my soul expand.

I won't forget that night, it made me who I am...
The darkness took the light, it felt too good to give a damn,

The earth shook the devils hand.

- wildings don't bite, people got bitten...

   Науката казва: Човека е връх на хранителната верига.
       Според него ↓ обаче, ти си прост!о обяд...

тичам по-бързо от тебе, и плувам; ще ми обърнеш ли гръб? -  draft image: ng.com ▪ left click to enlarge  

 Нали знаеш, когато една дума просто така, чезне. Губи се между другите. Или от чисто естетични опасения за въвличане гладката мисъл във повторение, главния изчислителен център намира близки сравнения, които и да попълват дупките на значение - то не винаги са удачни. Такава е бездната между хищник и месоядно.

 В хранителния режим на разред Carnivora влиза предимно свежата плът. Да преговорим отново - предимно. Не са редки и случаите на лешоядство. Тези животни, тези по-общо казано - организми, добиват енергия и ценните им и задължителни елементи директно от чуждите тъкани. В този смисъл живота им пряко зависи от количеството месо, което ще сдъвчат, погълнат и смелят. Хищниците убиват. За месоядните това е необясним за тях ход, свързан с психологично отхвърляне на идеята за асимилиране на разстителната материя.

 Хищниците ловуват активно, и от засада. Месоядните търсят да утолят ежедневния глад. Хищникът може, а може да не убие своята жертва, но акта на хищничество всеки път води до летални последици за субекта на упорито преследване. Хищника не се спира пред такива термини от учебника, като съвест и съжаление. Цяла група от месоядните не открива проблем да разравя гниещите остатъци на себеподобни, или едва годни.

 Хищника чака, стига да се наложи. Умее да се прокрадва. На месоядното това изобщо не се нрави. От едните и другите съответно, хищника пръв скача. В бързия ход знае как да разчита на чифт остри като смъртта зъбки, с които изтръгва страха и душата на по-невнимателни месоядни, едва стигнали до последно ниво чакане.

 Къде се намира Човека тогава? В чиста форма, по-скоро никъде. Защото само ние можеме да си позволим да избраме, въоръжени със компетентни претенции. И да отказваме. Или изхвърляме, инак годна храна. Само ние сме в състояние да изпитваме състрадание към това което ядем. С апетит. В крайна сметка и аз вече не знам.

 P.S. Тигърчето на снимката въвежда в заблуда. Страшната му гримаса не е в следствие на неговите гняв или възмущение. Така големите котки присвиват ноздри, за да държат водата отвън.

- one way or another

Това вече го споделих с дружката ми Ванилийка (hey-ya, bibs) по повод на многото общи случки и отпечатъци, когато избирам музиката си най-малко понеже, следя рейтинги и падежи; и колкото ще да звучи странно - май по-скоро тя ме намира. Отдавна не съм искал - толкова силно, така неприкрито, да вдигна високо и двете ръце:

I was thinking bout her, thinkin bout me. Thinkin bout us, what we
gon' be? Open my eyes (I realize, yeah) - it was only just a dream.

Седиме си със Домèнико, новото drink buddy, пускаме задушевни колелца дим в мътния въздух над бара, докато на сравнително не-равни интервали потропваме с ледчетата във чашите, ситно смлени за мене. Опитвам се да говоря по-бавно и скромно, за да съм сигурен, защото след десет години във столицата, дори за един схватлив чужденец са трудни и непознати модалните ми творения извън прагматичните аксиоми, граматика и склонение. Някак си неусетно минаваме от общи контрапункти и знаменатели, към по-личните теми. В точното настроение сме и двамата да споделяме, без болка и съжаление. Музика почти не се чува, и един по-вдълбочен поглед във кръг, би казал че сме намерили верния ритъм, градус - и даже слушатели. Новият ми приятел сам знае, че не е от щастливите. Това което още не е научил, не сме му предали, са висшите пилотаж във изкуството да тъгува, и да го прави на глас без причина. На мен не ми трябва много време за да налучкам сюжета, за да почувствам кое няма да го откаже да си остане естествен, и същевременно без да докарвам стъклен поглед след спомена, или пък да превърне в обстоятелствен тътен, пустата слабост на сантимента, горкия, от който настръхвам и аз в крайна сметка, самия. Присъствието, от своя страна - във случай че искаш понятност, е задължително. И да, както има стремежи които няма как да постигнеш, така има образи, които няма как да не си. Те, ежедневните слуки, за наш късмет осцилират. Това вместо да преведа, просто го нарисувах. Разчертах бялата кърпа, скрита под малката купа зелени маслини - символ на разбирателство. Стигнахме до идеята, по взаимно съгласие --

- Море от Боклуци*

Или защо « Новото е добре забравено старо » добива съвсем друг смисъл. Хипотетично.
-----------

Човек дори добре да живее, създава отпадък. В случая е буквално. Което не означава, че опакото на колелото е по-чисто и милозливо. Там също люти на очите. Със злоба. Но това по презумпция е и най-малката грижа.

  1 пластмасова чаша за кафе = на 15 минути полезно действие = на 120 години пълно разграждане.

Трябва да видиш всичко това на едно място събрано накуп, нищо повече - само твоето собствено съдържание, смляно и гниещо, за една календарна година - преминало през кофата за боклук. Не е страшно. На думи. Било ти е вкусно, било ти е топло, опазил си чисто личното си пространство. Не е незаконно. Плащаш си данъците, и според мнозина, въпросните са дори прекалени. Много са ти високи? Не е чудно. Щеш или да, смееш ли иначе, но веднага щом запреливат контейнерите пред блока, слагаш киселата муцуна. Онази сбръчканата, гнуслива. Ала все пак мяткаш пликчето си отгоре. Както целия вход по-рано същия ден, или предния. Трябва да видиш цялото си годишно производство събрано накуп, нищо повече. Не е страшно. Ужасно е. Но ти имаш права...

Или това поне се опитват да ти втълпят недоволни клиенти-наемници в реални битови ситуации от кратките спотове в праймтайма. Защото си потребител. Преди всичко. Нали? Ти потребяваш, човече! Можеш да имаш каквото си пожелаеш. Веднага. Сега. Вчера. На място, на път, с доставка до твойта врата.  И какво от това?

Между траурните агенции пълзи една такава служебна шега - ”...няма ковчег със багажник.”
А и ти не си фараон, че да разполагаш със пирамида. Или една обикновена надгробна могила.

Ти потребяваш. С нокти и зъби. Колко необичайно. Понякога прекаляваш. И после? В оптималния случай, който търсим тук, въпросното ”полага-ми-се-по-право” и ”честно-си-го-заслужих” - омръзва, все някога, или излиза от мода. В още по-оптималния случай след него няма импозантен остатък. И се надяваме, някак, тази енергия - която според закона ”не се губи, а преминава във друга” - да влезне обратно в кръга на шегата.

Защото едва неколцина избрани, седящи само с препаски около кръста, от покрайбрежието на Азия и Покрива на Света, знаят как се живее на духовно гориво - в пълна хармония, с тялото и Земята. Ти... Ти притежаваш!

  От началото на годината досега си изхвърлил в кофата за боклук най-малко 9 пъти собственото си тегло.

Имаш неутолим апетит за неща и предмети, полезни и смешни, в икономични хикс плюс едно опаковки, или поединично. Лишавал си се достатъчно, чат-пат можеш да мушнеш пръсти в колана, с доволно примляскване, и да... фигуративно казано - да се разпръчиш. Акция! Раз-два-три! Сво-бóдааа! Лошото в случая, е как всеки път си повтаряш, че тази ти слабост във възпитанието Повече Никога Няма да се повтори. Точно така, няма грешка. Във възпитанието. Ако си спазвал диета, би трябвало ...вече, да си наясно, или? - колко зловредни са прилепчивите изкушения от разгулното минало, естствено, всеки път за последно. Ала хазарта е доживот --

Харесва ти да залагаш. Черно на черния дроб, система познай точните милиграми бензопирин и катрани. Коз, коз и три пъти по триста години за малкото синьо шумкащо пликче. Бели частици във белия дроб, до червена утайка в чинията в главната ти система. От каталога за елегантни начини да изчезнеш нищо не липсва. Имаш право на избор. Харесва ти да залагаш. Но колко пъти зареди барабана в бъдеще време, и на зелено?

Песимистите казват, че винаги може да стане ”и по-зле”. Оптимистите вярват в светлия хоризонт. Реалистите знаят точната си цена. И все пак никой не е безгрешен. Една от големите смешки на нашето време е тази, как неуморно се ровим в минали времена с пяна от двете страни за нелекото ни наследство останало след малко разсеяните предци. Гледаме си в краката, назад и встрани. Чакаме. Какво чакаме? - чудо на чудесата.

  Органичната смет, хартия, стъкло и текстил формират 3/4 от годишата квота. От тях само 4% се рециклира.

А цифрите можеха да бъдат различни. Няма да спорим, не искам. Виновни са его-доволните паразити по-горе от Големото Ни Добрутро. Винаги. Нямат си съвест. Знам... Знам само че това ми звучи като безпомощен опит за оправдаване липсата на гражданската такава. Която вирее на много поединични островчета, в дома - като крепост. Цяла гора бастиони. Но като част от общото цяло - едва ли. Защото правата носят и отговорност.

Което не значи бойкот на пазарната ни система. Трябва да си дивак, за да помислиш сериозно, че резултат се постига само, и преди всичко - със отрицание. Необходимо е простото спазване някои правила.

Една средностатистическа бутилка от бира може да мине през магазина и до конвейра обратно петдесет пъти подред. Въпросните механизирани поточни линии се обслужват не от машини. А на ръка. Защото процента на усвояване от контейнерите за разделно събиране е доста под десет пункта. Остатъците следва да се депонират или горят. Някой смята ли колко излишни разходи са това? Защо във зелените кофи има всичко друго, обаче най-малко стъкло. Защо в жълтите кофи (картон и хартия) никнат домати? В тези, които не са вече сгурия...

Сега ме разбираш защо натъртвам на възпитание. За да започне, и да се случва, е нужно и самосъзнание.

-----------
*заглавието е пряко взаимствано от водещата тема на брой №11 на сп. Осем  (предстои, за месец Ноември)

...mon genre de délice, de programme

  Мислите ми са тежки, объркани. Връщам се уморен, с нервни тикове по лицето, след цял ден кафета и незряла флуоресцентна виделина, без да обръщам лице повече към човекоядната бъркотия, стичаща се презд пръстите и ръцете, слегнала с дрехите и полепнала в ниските процепи на грижливо положените обувки в тъмния ъгъл - през една стая, врата и стена. А когато главата, вече безсилна, потъва в корубата на възглавницата… тежките мисли започват игра. Можеш да ги познаеш, по блясъка на очите.

  Преди края на дългата нощ, която започва с четири нули омайни… се посипаха отвисоко без да очаквам със шепот дъжд розови нежни листенца, бели, кървави и кърмъзени – които силния вятър насрещен не съумя, и не смее да разпилее, защото… са просто красиви. Бях там, гледах ги нямо, със захаросана ябълка с панделка в целофан във ръка, която не ми дава сърце да изям…

      tu es ma came, plus mortelle que l'héroïne afghane …plus dangereux
      que la blanche colombienne …tu es ma solution à mon doux problème

      --

   Carla Bruni – Comme si de rien n'était  ▪  като че нищо, сякаш наистина нищо...