Кадрите са на цял Mandelbrot set - известен * fractal - приближен шест + сто + две хиляди пъти - в детайл.* за фракталите ще стане въпрос - в скоро време, отново - и с мнозинство Думите днес изговарят на висок глас - RESISTANCE - и пак.Мотивите ми са до един, до последния — дребосъчета. Като набор малки, без-именни пръстчета: на дланта широко разперена — в двете свои противостоящи посоки. Словореда, и оназидумакакбеше, и доста акорди се заразливаха в един поглед съвсем на посоки, с една скорост, онази скорост - на светлината. Пастелената им мекота също участва; и редовете са тук, до един, буквално, от първата буква до последния знак на общо кратното многоточие — и те са в играта. Гъдел, позната емоция: която ще се развее на вятъра — като щастливо парцалче, прилежно ще ме разсее, и наусмихне. Или най-отговорно, най-вероятно — пак ще ме приземи. Безумен момент, в средиземноморско съзвучие, на цветове акварел, топлота. И на сърце, явно. Като на среща с думите — ред нишки поединично, които разказват за неразказани случки, правят го по красив начин. Подобно началото на филм, който сме искали да изгледаме, и който сме гледали, но сега вече не може, вече е немислимо, и дългата тънка цигара след него, и песента за която сме си говорили с чувства, и още буди силни такива, чието терзаещо лоби знаем, и си повтаряме. Отделно. В свят от света, в ден от деня, в час от часа. Имам нужда от въздух. По време в което същите — са виновни, горките. С претенция че са леки, бездушни, отнесени. Искам пак там. В три думи: защото · така · трябва. Губейки свяст, знаеш как…« най-простичките неща, които преглъщаме, защото ги мислим за незначителни - или пък определяме чисто егоистично като наши и само наши си: точно те са, от най-съкровените… »
- Относно порасналите вариации на буквата „К”. - pt. 2
1. intro Представи си го едно такова: сюжет — като насън. Обаче е истина! Не знам — в книга ли съм сега — или във филм, а може би постановка. Наистина сме, всъщност. Желая да притая думите в скута си, да приседнат.
Инак, всеки шум и потрепване, от стъпките зад вратата, и гласовете им глъхнещи — въпреки късния час, и тях, въпреки тях, тревожни-те мисли — напомнят за теб. Разплакват душата: когато не си ти. Знам, имаш вкус на вода. Вече цял ден вали. Ще те намеря далечна, в очакване. Идваш, с дима на цигарата — с кънтящата глъч изпод твърдите си подметки, попили живота от улиците — на връщане; в меко ухание, с тропота vivo на чашките, в нежните длани, по върховете на пръстите. {…} Щастлив съм сега, като сянката, жива, на равни интервали лъчи, като малките дупчици в черно-бялата лента на фотографа: от двете страни — и там горе е светло, и долу, прозорец, и огледало — като буболечици малки на пода, и на стената — пристъпям щастлив, ала защо, и дали — не знам — с отворени, от-плаващи надалеч, или хлътващи в орбитите, очи — отскачам с ехото, и шума, в капките, в локвите, с котките, в грапавите акорди — мажорни мотиви. С тихо, настойчиво, мъркащо поведение. Нямам причини да гледам назад. Вървя — докато може. Това, под краката ми, са следи, на синтетичната вялост, раздрани с невъзмутими удари бездейно провлачени. Щастлив, от звука. На ситните песъчинки, полепящи се по тесните пукнатини: на мокрите ми подметки. Въпреки — плътно съпътстваната, от удавени разточителни възражения с несъществуващи в цветния спектър въпроси и смешки и поведение по повод на рехавата понятна задълбоченост, игра. И мога така. {…} Всеки шум и потрепване — напомнят за теб.
« In a world full of confusion, yeah! - The Human Race.
But I'd rather be here than be anywhere, is there anywhere better than here? »
Аз, бих искал да споделя: тази една композиция, текст и мелодия, това видео, да дам
и на тези след мен, да го "видят". И на децата си. За да знаят кога съм живял...
- Относно порасналите вариации на буквата „К”. - pt. 1
Посочвам една от любимите реплики на изчакване: „може би не днес; има време, ще дойде”. За свойте въпроси, къде споделени — къде премълчани, е ставало дума. Но не те са важни сега. Друго е. Защото…
С времето губиш собственото си аз. И ти се ще да те убедят — а дали ти се? — че опита сам ще ти донесе лекота: от удобството с притежание знанието, и на незнанието, от количествата в наличност. Докато качествено добиваш — на сигурни дози, свойствата на останалите. Щеш, или не. На другите, в този смисъл — към който всеки път ти призлява дори само защото можеш да си помислиш че си представяш как представляваш парче от въпросното. И че повечето потребности в следствие повечето си избори, и натрупвания, в някой тъжен момент ще се обърнат, на много личен проблем. Въпрос: защо инак ще съществува нещо такова — като едно постоянно усещане: за завръщане към познати части от плетката на живота. От онзи живот. Като нагазване в нещо, от време минало бешело. После, има не малко други силуети, и шевове, и дела, които по своята природа не съдържат мотивиращ заряд, дори в значителна степен носят горчивина, според случая, но поради извратената примамка на безнравствените желания се смятат не само за най-висши форми и стремеж, но и се признават сред главните опори на въпросното старомодие.
Сега, в този момент си мисля, обаче, че ако бе инак, нямаше да е същото. В съвсем неразбрания смисъл…
Писането е нещо като изваждане „демоните” на показ.
--
1 - Важенето е гално. Или гал...
Никой не може да каже. Но и то не е за казване. Не е за ползване в простата реч и наличности.--
With. Night blooming ^ tomorrow is mystery. На място където 2 е новото три. Където котките са нахални. Или са лакоми, преди всичко, което не е странно за felis silvestris catus, не е нетипично. И ми прилича на спунеризъм.
^ А very special - mentally special, sometimes, but - hey!3 - С достойнство започнаха да губят единствено образите ни от oстанали нейде далеч в миналото назад спомени за едно обещание, най-малко, поне от едно - да приемем че сме различни, че слагането под общ знаменател - освен постерно, може да се окаже ... opasno.--
I'm so heavy. Heavy in your arms.4 - Никога не си се чувствал толкова празен, и цял, и никога не си се усещал толкова цветен, и др. - сменям посоката и процента - в сравнение с чувството ми в момента,
и сменям ЛИЦАТА.+REMEMBER: (обаче) само едно поместване на главата, е достатъчно.--
снимки, града вечер: от ива николова -- всяка светулка е нечий прозорец, реклама и светофар.
…Универсалното средство за изразяване на мисли е езикът, а разсъжденията се състоят от повествователни изречения (прости и сложни).— Изречение на естествен език, съдържанието на което може да се оценява като вярно или невярно —(истина или лъжа), се нарича съждение.— Съдържанието на едно въпросително изречение не може да се оценява като вярно или невярно. —По същия начин стои въпросът и с други изречения, които носят емоционален характер: заповедни, —възклицателни и т.н. Следователно такива изречения не са съждения—— — твърдение, за верността на което не може — да се произнесем; —— Логика, в която дадено съждение е или вярно, или невярно; —— В някои случаи отговорът на въпроса дали са настъпили или не определени събития, дали са —— верни или не конкретни факти, не е известен……тази логика се нарича двоична « двузначна » логика.—— — От др. страна някои съждения не могат да се разглеждат като съставени от други. —— Едно съждение е просто, ако не може да се раздели на самост. компоненти — елементарни.— ^ За всяко съждение може да се образуват и негови отрицания.Връзката между съждението и отрицанието му е, че ако 1 от тях е истина, то др. не е и обратно.— За образуване на отрицание на съждение в българския език, обикновено (но не винаги) се — използва отрицателната частица НЕ, прибавена пред сказуемото, или глагол антоним.В някои случаи връзката между две прости съждения се нарича импликация или логическо следване.— Импликацията има стойност “лъжа” само в случай, когато предпоставката е истина, а заключението — лъжа. С други думи от грешна предпоставка можем да изведем всичко, а от истината само истина.—— — Логическите функции се използват за изпълняване на формули, извеждане на крайния —— — резултат в зависимост от получените входни данни. Избора на данни в една клетка зависи —— — от стойността на данните в други клетки. по законите на Де Морган—— — Много важен факт в двоичната логика е фактът, че всички възможни двоични функции, —— — независимо от броят на аргументите, могат да се представят като логически изрази, в които —— — участват само три логически операции – 1 едноаргументна „¬“ и 2 *двуаргументни „∧“, „∨“.—— *конюнкция и дизюнкция - т.нар. конектори или юнктори
-- Съждението е мисъл утвърждаваща или отричаща признак на предмет. И тук, с някои абсурдни изключения…
Сгушвам се на кравайче, между хладните гънки на плътната есенна споделена постеля, където ми предстои да намирам, и да отвръщам, също, с топлинка и уют: цялата зима — тогава ги чувам ясно, сега, с концерт на открито, тях — пеещи под прозореца, или в техните си легла, от тревите: последните щурци за това лято, за този сезон, и за годината, може би. Може би, да. Преди да започне дъжда. Време на пъстри, и вкусни емоции; на потъналите в забрава радости и тревоги, време за спомени. На повече от половин живот разстояние, назад във годините. С картини — измежду притичващите сезони, от удобния пристан — за безкрая на времето. И за тихия повей, в късната, ласкава мрачина, от топлите синори чернозем, току през огъня и водата, надиплящ най-горните пластове със кристал, в кръга припукваща светлина — към деретата, по чакъла, стръмна пътека с омайваща миризма. На синчец, плодове, на околните брястове, и свобода. И тук-там шептящи, блажени очи, на гладните котки, като фенери от храсталака в малките часове. С наситен въздух, и прашни фарове на коли, изморени, фучащи по прав път далеч от отбивката под нас, в очакване, отвисоко. А аз, някак, единствен и без грешка успявах да различа, точните — всякога, ситни като мушици, в далечината — ясен знак, който идваше да напомни, че скоро ни предстоеше завръщане, към града; или бягство, обратно към хоризонта. Небето тогава, след залез, наподобяваше тъмно, чисто индиго, накъдрено на хиляди гънки от жълтеникави точици, копиращо безметежните поля с лавандула, с танцуващи жито и ръж, красив, бавен валс на изпращане, докъдето погледа се простира — като прелитащите светулчици, почти мимолетно. Последни мигове на безгрижие. Когато бях свободен от мисълта: за маркетинг, за чужди езици, а тогава едва ли съм се вълнувал от съществуването на статистика — и елементарни частици; във време когато свободата на словото, и когнитивната философия: далеч не влизаха в програмата за деня. Изобщо, за какво съм живял? Лесно! Прехласвах се по звука, в трепета на сезоните; и вдишвах с цяло гърло неизразимото им спокойствие; очите ми оставаха в несменяемата изложба с форми и плодове от гръдта на земята. Нямах ни капка съмнение — пред погледа ми живееше всичко, от което имах потребност. {…} Щях да заспя, между хладните гънки в прегръдките на нощта. И да отложа до поискване изплувалите внезапно, близко-далеч мисли, по интуиция, sin ilusion — през един лековит сън време…
....{…} От тебе бягам аз, човечество, ....презирам твоята лъжа, ....единственото ми отечество ....си ти, съсипана душа.......А колко ми е скучно с хората, ....едно и също виждам в тях. ....В стиха съм влюбен и в просторите, ....в случайния, най-сладък грях.......О, как обичам неподвластното, ....целувка взета изведнъж, ....възторга, сладкото прехласване, ....стиха със струи пеещ дъжд. {…}– – – 1903 ▪ Константин Бальмонт — От тебе бягам аз, човечество…
Навиците, се възпитават. Емоцията — се култивира. Търпението — тренираш. Заученото, повтаряш. Спираш се, за да започнеш, отново — и пак, обратното. Предаваш, за да не губиш. Наученото — се пре-предава. Ролите — репетираш. Излишното, се раздава. Досадното, триеш. Малкото — разширява. И още. Тайнството подстрекава. Вярата — храниш. Избора, се налага. Реда — проверяваш. Въпросите, се поставят. До край. До последния. Дори и в плен на така ужасното бреме, наречено суета. Особено в случаи като този. {…} Освен сетното физическо тление, по стечение циклите на живота си, ние умираме още стотици пъти, и по различни причини: заради всичко, което отказваме, на което обръщаме гръб по необходимост, или защото така е прието, защото не бива да се намесваме или защото не можем. В крайна сметка изкуството е достъпна среда за прогонване на страха. И един вид — парченце безсмъртие.el -- “…A кой е измислил, че за вс. нещо трябва да има причина, при това разумна?…” -- и др. плажни истории…
- Продължавам да пиша. От място което (изобщо) не е мое. Не го искам. Не го искам такова. Из празните му кутийки с прилагателни в изобилие: лъха свирепо, на студ, и ми лепне. И-ли почти не остават следи. Липсват глаголите. Все още пиша от място, което е мръсно. И сиво. И тясно. Прекрасно. Разните краски: още по пътя се смиват в (нещо близко до) пепелно. Синьо. Бездимно, и криво. Затова продължавам {…} там. Спомням си само, спомням си как - се събудих - и вече нямаше място. Като че - виж, тук вече няма цвят - еманацията на тяло, и маска на голо, се плъзна, хлъзна се от удобната ръчна скорост, и продължи, не се спря, но побягна - на свой собствен ход, с автоматичния код - до сами края. И аз, продължавам, да пиша. Защото. Но ти спри, ела, и си поиграй с моя делириум. {…} Ако имаш милост, не спирай, с което, а продължи. Почти...
‘Защото после, вече - ми трябва въздух, един миг време. И светлина.’-- А инак, така, получавам съмнения - в трезвеността, си, и нормалните състояния, кое, как - е кога. Когато се случи рязката смяна, бързия суич между по-ниските - до върха, скорости. Недостъпни, в иначе синьото ежедневие. -- *по едноименната песен на Milla Jovovich от 1994 г. към албума Divine Comedy - a fragile piece of art...
Emilie Autumn - Never Tasted TearsI’ve never tasted tears like these before
And though they are the saddest I have known
Their simple cause is none but one of joy
For now it seems I may not be alone
Upon this earth as I have been ‘til now
A truly unexpected twist of fate
For I had given up on everyone
Especially myself, and thought it late
Too late for any soul to cast a line
His hook would hit the ice and snap in two
But someone blew a kiss and with his breath
Unfroze what ne’er a roaring fire could do
An angel now is mine and from the start
I knew that I was bound to let him in
But while I smile I weep because I know
That something ends so that this can begin
God, what a fool am I, or am I wise?
For years have I kept hidden in my heart
The name of one who never had been more
But whom I wrote about and set apart
From other men, though never did I tell
My feelings, nay, but used him as a muse
An inspiration, something to adore
But rarely did I think on what I’d lose
If ever my affections were replaced
By someone living, breathing, warm and real
For while I pledged my life to him in song
The same for me I knew he did not feel
If I could tell the truth, I’d say I planned
To go on in this fashion for all time
I didn’t care he couldn’t care for me
As long as I could own him in each rhyme
And have someone to think about each night
When torment after torment wracked my soul
To writhe in sorrow, bathe in pain’s delight
To fill my pages was my only goal
Until the day I dared to call it love
For this love was the only I had known
And somehow I could keep the rest away
For in my mind I never was alone
And being thus in love, though with a specter,
I never did expect, nor wish, nor care
To take another in that holy place
Though in my mind I knew no one was there
Yay, in my mind, but not so in my soul
I loved, I swear I loved, else why this pain
When of my will I opened up the door
And swept the space where I swore he’d remain
And something dies within me as I sweep
As something new is born in every tear
Past years of memories I long to keep
A future that I both long for and fear
There really was no question when it came
This shooting star, both fire and gentleness
Who never gave me time to make my choice
But made my will his own with each caress
For once and only once I did not think
Where I should feel and for that I was proud
But it was one thing to enact the part
And something else to say the word aloud
For once I had, I felt a shadow fade
Which over me had hung for all these years
And no true loss in all the world could match
The sense of someone passing with my tears
I hadn’t known ‘til then how lost I was
Enveloped in this mist of my design
So much of me my muse had thus become
That in my eyes no star was seen to shine
Unless it bore some of my phantom’s light
Or carried strains of music in the beams
Until my soul was open to the view
No man could enter, except in my dreams
It’s over now and I am not afraid
I know full well what I am meant to do
But late at night when I recall my muse
I cry for us as though he ever knew
That I had waited years to hear my name
Once spoken as it should have always been
I’d wait there still but someone real appeared
And stole the heart no man could hope to win
If to my muse I’d ever said hello
It might not hurt this much to say goodbye
But there is something tragic in this scene
Which may appear as joyous to the eye
Of anyone who witnesses myself
Bound in the arms and lips of my new friend
Completed in a way I’ve never been
And healing wounds I thought would never mend
The truth that shattered my reality
The soul I dreamed but never thought I’d meet
And now I don’t look back except in dreams
Yet when I do the pain is always sweet
For only pain can show me who I was
And from that girl to me how much I’ve grown
I’ve never tasted tears like these beforeAnd yes, they are the saddest I have known
‘The Tourist’ - е една красива лъжа. Но пък много красива. И актьорите - са такива. Ин и Ян отстрани, са красиви, в действителност е така. Които, в мизанса, не (си) играят случайно. И на високо ниво, постепено. С обрана емоция, до-колкото е по план. Без да буди съчувствие; а това е логично, щом в полутона в транскрипта на първо ниво Ви е казано драма. В нечии задъхващи се очи това също има значение. Като нещо далечно, и едновременно съкровено. A именно то е градуса тук, въпреки волята, която да отзове едно остаряло във ежедневието лице, което може, или е могло - да замести. Защото е простичко, без да е просто обикновено. За едни, тази монолитна опора се корени в нездравата сетна привична понятност, за други - о вярата във коя да е жилава вероятност, трети - изобщо пък нямат какво да разместят, една идея по-еклектично, и което - кой знае защо, е могло да засити със съдържание, беглото, ала смислено чувство за недовършеност, т.е. на празнота. В контекста, това, по-скоро, е отражение; което повлича със себе си всичко, за да изхвърли на бреговете си малкото към което е нямало отношение. Или е искало, с малко по-инак значение, да си възвърне обратно, това от което някъде някак именно е избягало. А всъщност, да превърти отначало. С ново лице, и въпреки тежестта. {…} Идеята. Е. Една красива лъжа. Но пък много красива. И все пак…----
съжалявам, задето почнах, и се изгубих със katie melua после, но за това - съм момчешки доволен / благодарен
Добрите момчета потъват сериозно, и губят лесно логичната нишка на битието, във погледа, в сенките, ритъма - от което - разбира всяко едно лошо момиче. Добрите момичета са добри, когато има кой да го види. А това не се крие с грим, под широки тежки ръкави, с пуснати ниско да падат в очите дълги коси. Добрите момчета мислят различно, лице във лице, и тяло до тяло, и по-близко дори, дали защото са все пак момчета, или? - когато ръцете им срещнат случайно следите и силуета, на някое лошо момиче. Защото, ако е вярно любимото то, че противоположностите се търсят, намират, и се привличат, в най-хубавите си спомени - двете форми отдадени и пламтящи - са ни повече, ни по-малко, от едно цяло. Като че пред, и във огледало. Тогава. Някой вече е надделял. Някой се е предал. Разбира се, аз не съм доброто момиче, не съм бил, а и ти не си лошо момче, и няма да си. Нещата са предвидими. Добрите момчета не са непременно добри. Ако искаш, бъди всичко, бъди лошо момиче. Направи го добре. Категорично.img. taken from fyvm / uploaded by jonathan waiter / herein after upu / 6 сезона и 7 години по-късно, следва...
‘Знам, че обичта която изпитваме - един-друг, и заради пола, деня, километрите - се различава... така мисля - как знам... Но - ако е вярно - а то със сигурност е така - ако на мен не ми пречи, и не боли, а когато боли - е с хубави чувства... та, ако това не е причината да очаквам края, много по-рано отколкото всъщност ми се е искало, стига изобщо това да може да бъде сметнато за желание - тогава, ще мога ли да направя, и така - да си изиграя ролята пълноценно, и - както ми каза веднъж - да се опитам да съхраня. Поне, докато те има. И да развия - като пролетния сняг, който разплита планинските поточета в пълноводни реки. Там. Както те пре-откривам всеки път, всеки ден - мога ли пак така смело да предположа, забравих, преобръщаш ме... виждаш ли? - атомите, и молекулите, до едно са щастливи. Просто домът - не е място без някой - който да чакаш и да *обичаш. Макар И това да не е аналогово, проекцията му във момента, в моята къща, моята сянка - ми се харесва - каквото значение и да има това, не за мен вече. Преживях го момента, онзи момент който се предполага. С рухването, на кулите, отвисоко, болезнено - ала другата болка. И сега не е страшно. Обичта ми е повече от физическа. Да, от разнежващата, и топла, подлудяваща близост, която затваря сетивата за всичко извън интимния периметър. Разбираш ме. Та... може би и да спра със въпросчетата, които искам да питам - и да разпитвам - за да те чуя. Надрасквам го, още преди да съм питал. Страх ме е, че ще забравя. А и да си напомня, ако го забележиш - и ти се е сторило странно - да си напомня да питам още нещо, с по-личен характер - за ролите, във детайл.’ Колкото до това, защо е в кавички, не знам.*и да желаеш, силно и невъзможно (post scr.)
‘За първи път ли си тук?’ · Не е важно. Не помня какво отговарям. · Стаята е в червено, но ми се иска отново да бе вчера, за кратко. · Ако пък се познавах, то щях да си мисля - и че греша. · Поглед на благодарност, най-малкото го дължа. · В очакване съм едва час по-късно да съмне, мокрите струни пръскат нисковолтови дъги отвисоко. Всичко ми е като първа завеса. · Дланите още ухаят на виолетов цвят и въздишки и приглушени извивки. ( за nasekomix )
He bites her lip, swallows down the laughter that threatens to bubble up out of her throat. It’s so hard to keep it down when the giddy feeling threatens to overwhelm her; each heart-beat sends another rush of joy - pounding through her pretty veins, each breath of air - like the first taste of freedom. {…} He’s trying to keep quiet, still, though she can see his shoulders shaking with suppressed laughter. Yet, seized with undisclosed trembling. His hands are wrapped around her elbows, holding her close, and she can feel his warm breath fanning over her face. Her own hands are resting, on his chest, her fingers hooked loosely into the fabric of his shirt, and just beneath them is the unsteady fluttering of his heart. {…} They’re curled into each other on her bed, lights out and they have to press their heads close together so that their shared earphones stay in place. {…} Still, it’s so hard not to laugh, so hard not to scream her happiness for all the world to hear. It’s not the movie – she can’t even remember what the movie’s called. It’s just, it’s being here with him, in his arms, knowing that he loves her and god, she loves him. She’s never felt anything this brilliant, and she’s so happy it would hurt if it weren’t so damn good. {…} He kisses her forehead lightly, and she can feel his smile against her skin. It makes her smile in return, and her heart kind of wants to explode. This is simply beautiful. This is amazing. This is everything she’s ever dreamt of, and everything she hadn’t even known she wanted. {…} She’s so happy - it feels like she’s flying, and the only thing keeping her grounded is his arms around her, holding her tight. (feat. ameerah)
Снимката (може би) няма връзка. Но обещах. Да, вярно – това е т.нар. преди – ала нали – е (си) прекрасна, в мойте очи^.^« Има едно старо като света народно поверие, което разказва – как щом паднат първите снегове, и сърдитите Великани сами напускат високите си скалисти убежища и подслони – с гръмки, тържествени стъпки по тъмно, които често се случва и да объркаме с мощните урагани. Допреди хората да населят стария континент плътно, именно те, добродушните исполини, били негови господари – надлъж и нашир, от морския бряг, през уламите на открито, та до глухите степи. Но после побегнали към недостъпни места, скътани около покрива на света, и само когато Северняка сковавал земята и склоновете надолу, се хлъзвали по дерета и скални реки – до подножието на своето уединение. В една такава зима се случила и тази история... »Събирането и адаптирането на по-следващия и евентуален тематичен soundtrack започва от тях.
Strolling under harbor lights, Lilja reads a line
‘Poor Tatiana’
In another library, Rochester arrives
Oh lord, he’s half-blindStories had been spun, a sea of metaphors were done
And Lilja heard but wonder’s thunder
All the books she read kept her in bed and hurt her head
Her tragic flaw was not a blunderPercival got drunk and tossed his cup into the snow
Where’d the grail go?
Wind revives the balladeers sentenced to their words Fog means return
For the bards and troubadours, sentences are worlds...
После сънувам едно друго начало, една друга 1 страница – която оставям за близко бъдеще. Вероятно...
„Малко съм се разсеял. Щом започнах и да излизам - от бързина ли, от друго - с обут наопаки панталон. Тук някой ще се зачуди, колко ли са се смяли хората вън. Така пък аз срещнах бъдещата си съпруга…”
{…} Предчувствам нещо като сериозна опасност да повърна внезапно онази заседнала буца някъде в областта между пред-последното ми ребро вътре дълбоко и най-горните пластове на изтръпналата ми диафрагма от неудобни пози и рози и спорадични удари да престане да се опитва да се завърже на още по-здрав възел с едно тупване в шепите само рязко и безупрéчно. Но това не е сериозна опасност. Дори може да ми хареса...Защото е старомодно - и някак тази ми болка сладни. Както боли, да се намирам пак на същото място в подробно за обяснение, прекалено подробно склонение. Както боли, да не мога да стигна последните краставички на дъното на буркана. Точно преди да се сетя, прихвайки в смях, защо ги обичам - така; но за това - имам търпение.Предчувствам нещо като сериозна опасност да повърна внезапно от спомените без бъдеще в черепната си кухина в камбанарията горе. Но това не е сериозна опасност. Колко да ме боли? Делово. Дистанционно. Някой друг. {…}Може да трябва пък и да се обърна. И да повърна рошавото кълбо на мястото на което да си отгледам от другите чупки и пеперуди и да навикна да ги владея. Сънувах онази маска венецианската с дългата гага в два цвята.
Да си представим, че имаме бяло, чисто платно - с нарисуван червен кръг върху него, съвсем обикновено петно, около педя във диаметър - като стилизирано знаме, но без дискредитиращи чувства към Nihon. Как бихме отнесли най-сполучливо този мъничък кръг в средата на звук/музика? Изобщо - как звучи един червен кръг? Имаме ли сетива за което? Кои от характеристиките му се прехвърлят в полу/тонове - и какъв би бил техният еквивалент? Пример: да си представим, че диаметъра на кръга e = на силата на звука; тогава - безкрайния, непрекъснат периметър би могъл да значи един непроменлив акорд, с вечна електропроводимост, или електронен loop; така - цвета на кръга може да съобщава и кой инструмент въплъщава. Въпрос. Къде се дели звученето на червения кръг от звученето на червения квадрат? Ами ако кръга беше син? Как би звучал един октагон? Логично: а фигурите на три измерения (пример: тетрахедрон)? Къде бихме отнесли един кръг в условията на танц? И по какъв начин човешкото тяло би изобразило с движения един червен кръг? И какъв би бил резултата - буквален, по силата на дълбока емоция, или с потребата на метафори? Не, нищо фатално, но с моята (вече хрисима) мания по разнищване по-калоричните си въпроси, започвам свободно да си задавам на глас и други, по-необичайни. От същите. Междувременно нещо се случваше; нещо се случи. {…} Действително ми се слушаше Joy Division. Но този път - не издълбоко. Като заглавие, простичко - като взрив, като церемониално стъпало…
Има толкова много момичета по света; с деликатни душички от пуканки, и вода, като корнфлейкс, и момичета от канела, с леки, широки усмивки и тъжни лица, с нови прически и стичащ се грим. С горда походка в тренчкот под дъжда, има момичета с облаци по ръба на заострените си нокти. Като котки, като мъгла. Има такива момичета. Извън всяка граматика. Гласът им се вмъква, да няма път наобратно, пронизва и се прилепя - сякаш е гвоздей - в главата, и бистър и мек, звънти подобно на камертон, отмиващ ехото издълбоко в бърз ритъм, ръми - с темпото на безкраен щорм презокеански. Има такива момичета; които остават в гореща прегръдка, с парфюма по дрехите. Всяка със своя собствена диря, жест или дума, някоя по-лична и отличима, или букет, в гама и своевремие - сама себе си необяснима. Има момичета които не плачат - и никой не е разпознал сълзи във очите им досега, не са тъжни, докато не останат сами; но няма да ти признаят. Не просто така. И дори идеята - че те боли с характерна, физическа болка, инфразвукова атмосфера - да сещаш как страдат, никак не прави намеренията им по-уязвими. Просто боли. Но ти… нямаш нищо против, нали? Защото сега, точно сега - може би? - щом се обърнеш, щом затвориш очи, или се сепнеш, търсейки със ръка в тъмната стая, насън, като провокация, не-съзнателно - виждаш, намираш и вдъхваш - Нея. Тя е истинска. И това. Е достатъчно.благодаря ти за всичко - не казвай нищо, усмихни ми се… някак - за момент само за мен благодаря ти
▪ не-делнично ▪Ой, следсънното ми невежество - което се хлъзна, с мен - и самó, крадешком, очевидно, независимо от достойната снизходителност във аванс, за стотен път ме разсмива, без да омръзне. В това виждам поредното доказателство - че не сме хаотични, че следваме няколко строги модела. Строги, координирани, колко да са неотменими? {…}Дали мога да върна... каквото си мисля че трябва искам да превъртя? - Не. Днес правя същите забележки, на които съм ставал неведнъж изкупителна жертва. Цели векове по-рано. А това че милата генерация, тържествен субект на въпросните въжделения - подхожда с трикове и достойно за почит въображение - за неглижиране умните вметки, съвсем не ме дразни. Съблюдавам от удоволствие. {…} Едно от любимите ми задания, особено в дългите и задушни летни следобеди, след откровено проливните августовски валежи - бе да ровя. Дупки, трапове и бразди, сондирах мократа пръст с цялото си усърдие. Случи се даже така да се окопая, на един от рожденните дни в едноцифрената ми възраст, та за малко да не изляза навреме за тортата. С ягоди, както винаги! Хубаво, че имаше кой да ме дръпне. Защо разказвам последното? - Нямам си на идея. Сигурно съм се присетил - как правех напук, ала на себе си, само. Не съм считал за нужно, нито за интересно, да размествам вселенските пластове. Глу-пос-ти. Трябваше. Вярно, сега нямаше да се трогвам - и да подскачам от удоволствие, четири петилетки по-късно, обаче… Май нищо не губя. {…} ▪ тъжната вест ▪Тая зима ще изпусна ходенето „на прасе”. Щото моя скъп домакин, кретена му с кретен - сварил ракията, са напил кат алигатор - и взел добичето за пушечно месо, една седмица преди заветната дата. Д*** тия примати с двуцевка! ▪ от джу-бокса ▪Аха, и поздравявам с All I want for Christmas сценаристите на празничния НТП бойкот. Sorry, certified-classics win. Пак така поздравявам и съпричастните bg supastarz - които определено разбират от фестивален шоубиз. ---Ой, вярно е че ми липсват (мъничко) времената когато музиката бе удоволствие, и разчиташе на гласа, най-вече. А не се конкурираше с пози, вокодери, плът, задници и крака. В изобилие. И все повече ми се ще да го споделя…
Сгушвам се на кравайче, между хладните гънки на плътната есенна споделена постеля, където ми предстои да намирам, и да отвръщам, също, с топлинка и уют: цялата зима — тогава ги чувам ясно, сега, с концерт на открито, тях — пеещи под прозореца, или в техните си легла, от тревите: последните щурци за това лято, за този сезон, и за годината, може би. Може би, да. Преди да започне дъжда. Време на пъстри, и вкусни емоции; на потъналите в забрава радости и тревоги, време за спомени. На повече от половин живот разстояние, назад във годините. С картини — измежду притичващите сезони, от удобния пристан — за безкрая на времето. И за тихия повей, в късната, ласкава мрачина, от топлите синори чернозем, току през огъня и водата, надиплящ най-горните пластове със кристал, в кръга припукваща светлина — към деретата, по чакъла, стръмна пътека с омайваща миризма. На синчец, плодове, на околните брястове, и свобода. И тук-там шептящи, блажени очи, на гладните котки, като фенери от храсталака в малките часове. С наситен въздух, и прашни фарове на коли, изморени, фучащи по прав път далеч от отбивката под нас, в очакване, отвисоко. А аз, някак, единствен и без грешка успявах да различа, точните — всякога, ситни като мушици, в далечината — ясен знак, който идваше да напомни, че скоро ни предстоеше завръщане, към града; или бягство, обратно към хоризонта. Небето тогава, след залез, наподобяваше тъмно, чисто индиго, накъдрено на хиляди гънки от жълтеникави точици, копиращо безметежните поля с лавандула, с танцуващи жито и ръж, красив, бавен валс на изпращане, докъдето погледа се простира — като прелитащите светулчици, почти мимолетно. Последни мигове на безгрижие. Когато бях свободен от мисълта: за маркетинг, за чужди езици, а тогава едва ли съм се вълнувал от съществуването на статистика — и елементарни частици; във време когато свободата на словото, и когнитивната философия: далеч не влизаха в програмата за деня. Изобщо, за какво съм живял? Лесно! Прехласвах се по звука, в трепета на сезоните; и вдишвах с цяло гърло неизразимото им спокойствие; очите ми оставаха в несменяемата изложба с форми и плодове от гръдта на земята. Нямах ни капка съмнение — пред погледа ми живееше всичко, от което имах потребност. {…} Щях да заспя, между хладните гънки в прегръдките на нощта. И да отложа до поискване изплувалите внезапно, близко-далеч мисли, по интуиция, sin ilusion — през един лековит сън време…
‘За първи път ли си тук?’ · Не е важно. Не помня какво отговарям. · Стаята е в червено, но ми се иска отново да бе вчера, за кратко. · Ако пък се познавах, то щях да си мисля - и че греша. · Поглед на благодарност, най-малкото го дължа. · В очакване съм едва час по-късно да съмне, мокрите струни пръскат нисковолтови дъги отвисоко. Всичко ми е като първа завеса. · Дланите още ухаят на виолетов цвят и въздишки и приглушени извивки. 
Да си представим, че имаме бяло, чисто платно - с нарисуван червен кръг върху него, съвсем обикновено петно, около педя във диаметър - като стилизирано знаме, но без дискредитиращи чувства към 
Има толкова много момичета по света; с деликатни душички от пуканки, и вода, като корнфлейкс, и момичета от канела, с леки, широки усмивки и тъжни лица, с нови прически и стичащ се грим. С горда походка в тренчкот под дъжда, има момичета с облаци по ръба на заострените си нокти. Като котки, като мъгла. Има такива момичета. Извън всяка граматика. Гласът им се вмъква, да няма път наобратно, пронизва и се прилепя - сякаш е гвоздей - в главата, и бистър и мек, звънти подобно на камертон, отмиващ ехото издълбоко в бърз ритъм, ръми - с темпото на безкраен щорм презокеански. Има такива момичета; които остават в гореща прегръдка, с парфюма по дрехите. Всяка със своя собствена диря, жест или дума, някоя по-лична и отличима, или букет, в гама и своевремие - сама себе си необяснима. Има момичета които не плачат - и никой не е разпознал сълзи във очите им досега, не са тъжни, докато не останат сами; но няма да ти признаят. Не просто така. И дори идеята - че те боли с характерна, физическа болка, инфразвукова атмосфера - да сещаш как страдат, никак не прави намеренията им по-уязвими. Просто боли. Но ти… нямаш нищо против, нали? Защото сега, точно сега - може би? - щом се обърнеш, щом затвориш очи, или се сепнеш, търсейки със ръка в тъмната стая, насън, като провокация, не-съзнателно - виждаш, намираш и вдъхваш - Нея. Тя е истинска. И това. Е достатъчно.
БГ Блогове
