- Are u happy 2day?

-- знам че трябва да почне така -- .

Щастливи стрелките бавни пътуват в омайни мотиви, където последните видими срещат първите не-възмутими. Мога спокоен да се усмихна – колкото по-късно, всъщност, точно навреме, изглежда си пасва – ниските пластове в прилива собствени изповеди, имат подчинителна форма. Пъзела тръгва да се разплита след тихи на брой - няколкото отбивки, мънички вметки, леко случайни - ала сериозни. Колкото може. Нищо няма да скрия. Не сме толкова устремени целия свят да променяме, стига ни нашата си минивселена. Тук и сега. Къде? Не съм бил в Пенсилвания. Плюс 6. Единия първи се сети за ниската част на Сиатъл. В града с рибените пазари чакат много любимата ми басистка, и барабаниста също, идеята силно умисля. Там наистина има мост, трол който живее отдолу и прочие. Почти да се наречем умалително. Иначе с моята буква. Знам, и почти не ми пречи да си представя че ще поискам в пламнал импулс прошка заради цялото, всекиго, всичко. Така е когато имаме нужда не от съвети, а от разбиране. Силно наум въздишам разнежващо стереофоничните съкровения по една от любимите, дълбока прегръдка, като от приказките - сякаш плът от онези, от философските сливания с горивните клетки, пясък и слънце след залеза във превратна искрена тишина. Едва ли мога да си припомня по-съблазнителен тембър. Кога тръгвате? Моля за спомен, камъче, не повече. Не, не. Започна така: и ми хареса. „Наблюдавам как се движиш.” (отивам да гледам концерт и да умирам, оу-йе)

1. отиграно на един дъх 2. така е било 3. винаги

За какво ли си мисли в момента онзи така устремен млад образ? - който минава, пресича без даже да се огледа. Така личи отстрани сякаш е закъснял, като че не обича да тича. Ще се възправи със гордост. Нито следа от това, сега, което му предстои да играе. Защото друг отрича да чака. Къде ли блуждае намусеното момиче? Не си тъжна, че си личи - да, ала ни копче признание. И откъде да познае това точно усещане за изтръгване на солидните основания този, да си го кажем така, фалшив образ, гравирано името, пропито с мълчание: бихте ли го приела? Защо изведнъж се разобръщаха всичките? Писва аларма, цяла минута. Някой пуши цигара; някой гаси в пясъка със подметка старите чувства, чудни, загадъчни, недомлъвки - други които няма как да избликнат в думи, думички, шепот. Между полемиката и котките, докато мятаме фризби, пикник в тревата - сме си деца. Запознаваме се с живота още преди да е изживян. Само да не се издадем, емоционалната синева е във тон със вълната, добре, знам - но какви други още мъничко разпозна? Тая нота не плахите, не ниските и спокойни падат под прицел. Като онези в дъното на пасажа, все още целите разтреперани, като при първите признаци свеждат глава, непроницаеми, профили - на терзания, срам. Тук има само една жертва: тази жертва съм аз. Прострелян и повален на земята. Познаваш ме, знаеш ме толкова по-добре колкото сам себе си знам, че то даже не е интересно. Не ми се участва в открехване високите порти. Познат глас ще отговори учтиво: „Разбира се. Не се безпокой. Удобно ми е така.” Да? Трогателна гледка, неспособна да се опълчи с дълбоко блесналите в живичко любопитство прозорци, два глобуса от кристал. Тя: y ahora me fumo un cigarito, te hecho el fumo. Какво подозрително има в това? Нищичко. Насъвсем в допустимите норми. Те са закон. Достатъчно е да се изчака. Правете като нормално, по малко се забавлявайте. Но какво става? - със абсолютно ненужнaта ти тревожност, на добра воля безспорно. Този връх на хранителната верига страда после липсите на спокойствие; най-съкровеното блюдо. {…} Други пътеки ще се възвият.

- припяване malo, malo, malo eres и танци естествено, провокация, левитация – за урок електр. буря и Нат ме подсетиха за това:

„сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд, сякаш пролет и есен, и зима
- твойта сянка над младата ръж, се изви като кърпа – синя...

аз се спрях, аз се спрях - и затворих очи, вероятно, да те преживея
а душата виновно - виновно мълчи, само сянката... мина през нея”

- temp.

-
втори опит: така защото доста забравям, само репетиция - но...
някои дни са точно толкова temp - it is for temporary & tempting
----

- yet still I wait to see the light...

.-- сестричка Катя, Hawaii '09, words fail me.

- mild flashbulb immediacy

(…) Since words such as "sorrow" or "comfort" may be more likely to be associated with autobiographical experiences or self-introspection than neutral words such as “shadow”, autobiographical elaboration may explain the memory enhancement of non-arousing positive or negative items. Autobiographical elaboration is known to benefit memory by creating links between the processed stimuli, and the self, for example, deciding whether a word would describe the personal self. Memory formed through autobiographical elaboration is enhanced as compared to items processed for meaning, but not in relation to the self. The retrieval of information is more effective when the emotional state at the time of retrieval is similar to the emotional state at the time of encoding. Thus, the probability of remembering an event can be enhanced by evoking the emotional state experienced during its initial processing. Emotion has been found to modulate the magnitude of the visual extinction deficit, so that items that signal emotional relevance are more likely to be processed in the presence of competing distractors than nonemotional items. If a person gives more thought to central details in an arousing event, memory for such information is likely to be enhanced. These processes could also disrupt consolidation of memories for peripheral details. Ringraziamenti.
----
kina grannis makes the whole new me bold and perky of ripe populars, memento, exquisitely

- what if the deep medium circles were blue?

„На разклона след мраморната беседка тръгни по десния път, или следвай обозначенията. Ако желаеш. В един миг всичките ще изчезнат. На главните кръстопътища няма табела. Обикновено разбираш че си станал свидетел на важно спрягане на глаголите в крачка - и почти винаги във последствие. Иначе слушай бавното влизане в релси след бурята. Емоционална гримаса или невъзмутимо-каменно изражение, нещата са ясни: решаваш си сам. Маршрута до следващата ти цел за по-лесно е отбелязан в червено. Пази картата - като естествено оправдание пред иначе зрелите си инстинкти. Ако ли не, някой друг в следващия си филм може да има първа необходимост от ярко-нашарения чертеж в собствена полза. Ти страдаш от липсите на ключалки или обхват. Аз мога без електричество. Списъкът става безкраен колкото повече спътници си привлякъл, колкото повече орбити се пресичат. Да разбереш смисъла в думите на децата стои вън всяка класация. El agua los arrastra sin esperanza. Ако пък може да бъде направено обобщение, най-лесно да си представиш, е сцена. Или най-трудно май-май. В главните роли: съзидателна и сетивност. Тя идва така изведнъж. Но да се върнем на пътешествениците - не виждам нищичко противоречиво във формулата «малко трафик и много въображение». Мисълта за едни десет поредни без обяснение се посреща на «Не!» Така функционират метафората и вдълбочените до хазартен анализ, импас, свързани заедно във основно свидетелство, които следват със нескончаемо удоволствие херметичните принципи на движение. Щом тръгваш с ясни цел и посока, първото до последно трябва поне да личи. Двата пътя от еманацията на разговор, като всичко извън кадрите възприятие, следва стъпка по стъпка цветната пунктуация - на разходка със елементите; също и чувства, често във съчетание със загадки отвъд зрителното поле. Оттам важният образ остава интимно като обсесия. Топлите спомени, които прегръщаш са част от онзи личен комфорт, с който привикваш безпаметно лесно - и дотолкова много, че дори не го слагаш във скоби като такъв, даденост. Пъзел: да можеш да се надигнеш и да потеглиш всеки път щом си решил. Теорията доказва, че ако поискаш другото, раздаваш наличности. Компенсация лека по сметка на вдъхновеното равновесие. Между нещо и някой. Мярката да обикнеш е без мярка. Степените на вдъхновение са без степен. За какво идат тогаз точните ти науки? Погледни само, аз съм онези няколко метра в странични отбивки след първия знак, дето закусват с лудо влюбеното спокойствие - тоест твойта почивка; онзи облак и грапавина над издължените сенки, обикалящ силните радости и мълва, с изненадващи сдържаност и измислици. Ти се усмихваш с малко реални – големите страсти, смесица от дъха на безкрайни пространства дето ще бъде, види се и е било. Което трябва да се обгрижи както простото действие което си напечатал, съзерцавал и преживял. Лично аз преодолях угризенията на съвестта за да потърся взаимодействия с аргументите как срещам тревожни съмнения отразяващи до най-съкровеното напрежение. Сякаш съм влезнал в грешното представление. Хора и навици. Някой дъждовен неделен следобед например празните точки на картата ще се свият в точно обратна, извън ежедневието посока. А всъщност: изключително подредената в шкафчета и рецепти стереотипна среда прави действията ми арогантни. В общ план липсват спирачки, гоним се, спъваме се, изобщо мачкаме крехките си обвивки - щото сме се разминали там близко по околовръстното на десетката. После казват: Какво имаш предвид? Нищо. Пауза. Всичко.” -- 9х365+1

Последни минутки: благодаря, ала наяве съкровено абстрактните диалози не са същите. Ритъма. Не, не е такъв. Нито толкова ярки. Как бяха думите – със замах. Без музика. Без сценаристи. Всяко движение, съвършенство. Жестока заблуда. Просто е нещичко друго, пак така хубаво. Знаете, точно това: покровителствен кикот. Бъдете повече снизходителни. Нищо сега, скоро ще мине. Ще станете повече примирими. Когато възвриш в известни периоди, и се почувстваш извън общо конкретните еталони. Но внимавай пътьом да не се изгориш. Недей обременява съвестта си със скрупули. Не. Щом някой вземе че ти досажда, режи. Разкажи всичко дето те притеснява. Имаш късмет. Жаждата за безумия чака зад ъгъла. Запомни: в първо лице.

espresso assistant (1.) темпо, темпо боядисвай...

(...и за миг не се улисвай - от „Баща ми бояджията : 1+2“ - откъдето е още класиката „Делници-понеделници")

Задача: Създаването на цветова схема или палитра може и да изглежда от сложните казуси, но нека да не забравяме че много от производителите на бои и покривни смеси внимателно асемблират цветните си каталози и дизайнерските си колекции, така че повечето от трудната работа за „майстора-бояджия“ вече е свършена.

(бел. ред.) Цветът е може би първото нещо, което ще забележите когато влезнете в една стая¹. Той самия създава настроения и атмосфера, като ви позволява да трансформирате собствения си дом бързо, и своего рода – дори лесно. Когато дойде време за подбор на цветовете, повечето от вас (може би) се страхуват, че по-тъмните тонове ще направят помещението да изглежда по-малко, или че бледите такива ще го направят по-просторно – ала цветовете, заедно, по схема и текстура, са далеч по-гъвкави от това. Боите, покривните смеси и фабричните материи могат да се използват за събуждането на множество импресии накуп - и екипирани с няколко простички факта от изобразителното изкуство и цветопознанието, ще съумеете да ги накарате да работят във ваша полза и по много различни пътеки.

Избор на цветове: Червените и розови нюанси изглеждат с една идея по-дълбоки и наситени: на изкуствена светлина, докато сините и зелени тонове стават мъничко по-изхабени. Имайте това предвид, когато избирате цвят за стая, която ще ползотворявате предимно вечер² […] Цветовете притежават отличителни белези, които въздействат на настроението и правят едно помещение да изглежда напълно различно, само по начина на декорация. Така че преди да започнете да мислите за цветове се огледайте добре и отбележете колко естествена светлина влиза в стаята и какво харесвате или не харесвате в това отношение. Топлите цветове, като червено, оранжево и жълто са успокояващи цветове, които извеждат повърхностите в по-интимен план, и създават усещане за удобен комфорт. Те са жизнени краски, което ги прави добри при изборът за по-мрачни, меланхолични стаи, гледащи на север или изток и получаващи малко естествена светлина, а също и мазета, приземни етажи, и стаи – засенчени от големи дървета. Студените цветове, като зелено, синьо и виолетово са чезнещи, отдалечаващи се цветове – които увеличават пространството, и правят стаята чувствено по-свежа и обширна, с повече въздух. Това са намаляващи стреса тонове, идеални за слънчеви стаи със южно или западно изложение, и други, където изобилства естествената светлина. Неутралните цветове, като кремаво и бежаво са полезни за тониране една идея по-ниско на по-смелите цветови схеми, но използвани поотделно, позволяват на вниманието ни да се фокусира към съдържанието на стаята, нейните елементи: повече отколкото в самата стая. Освен всичко, те си пасват добре и допълват естествената дървена гарнитура и/ли корк. […] Някои цветове събуждат точно определено настроение, което ги прави подходящи при избора за специфичните видове посвещения. Розовите и червено-сини, например, носят романтична нотка която е идеална за трапезарията и спалнята, докато свежите открити цветове като жълто и зелена пасват добре с дневните стаи, където прекарваме повече от динамичната си част от деня.

Смесване на цветовете: Цветове, които са противоположни един на друг върху цветното колело (фиг.1) като жълто и синьо, създават провокиращи цветни схеми, докато тези които са близко един до друг, като синьото и зеленото, се съгласуват добре и действат успокояващо при съжителство. За създаване светлина и дълбочина в една стая, и за да сте сигурни че нито един цвят не доминира, използвайте цветове във различна степен на сила и добавете неутрални аксесоари. Бледите цветове отразяват повече от 80% от светлината, а тъмните цветове абсорбират почти 90%, така че при по-високо ниво на естествена светлина в една стая са препоръчителни тъмни или контрастни цветови схеми. Контрастните цветове, които са във конфликт един с друг, като лимонено и жълто или розово и оранжево, биха могли да създадат една доста драматична, модерна цветова схема, която пасва най-добре върху големи релефни сектори, когато там няма нищо друго да привлича вниманието. […] Дори и да не сте от най-самоуверените декоратори, една цветна схема която използва няколко степени на един и същ основен цвят е сигурен, и приятен за окото избор. Използвайте полутонове за големите площи, като завеси или подово покритие, по-светлите тонове за стените и тавана, и най-контрастният само за наблягане върху контурите с аксесоари. […] Потребата единствено на транспарантни полутонове на някой основен може и да изглежда скучновато, потиснато, но върху ефекта лесно можете да добавите пикантен акцент чрез подчертан цвят от срещуположната страна на цветовия спектър. „Измокряне“ контраста с оранжево или прасковено ще оживи синята стая; зеленото влиза във елегантна противоположност с оптимистичните розови и алени тонове; жълтото добавя топлина към лилавата цветова схема. И няма особено значение дали акцентните цветове ще бъдат боя или тапет – същата роля играят цветните абажури и декоративни възглавнички.

Полза от цветовете: Високият контрастен таван ще изглежда една идея по-нисък, ако бъде боядисан в тъмен или изпъкващ цвят (фиг.2) Профилиране цветовете към образен парапет в същия на горната граница нюанс позволява да „смъкнете“ височината дори повече (фиг.3) Същият ефект се постига и ако подовото покритие е във подобен на тавана, отново в очертан на корниз цвят (фиг.4) Ниската горна граница изглежда по-малко потисната ако бъде боядисана в искрящо бяло или във блед, вдаден към избледняване нюанс (фиг.5) Светлият гланциран блясък на копринена, винилена емулсия помага също за постигане повече естествена светлина в стая с нисък таван да изглежда по-слънчева. Можете да превърнете камината, библиотеката или отделна голяма мебел във фокална (фокусна) точка като просто боядисата стената зад тях във по-жизнен, вибриращ цвят отколкото останалата част от стаята (фиг.6) Тесните, ограничени от пространство помещения и коридори се разширяват ако крайната стена, в дъното бъде декорирана с тъмен или топъл цвят, а страничните стени в по-блед, отдалечаващ се нюанс (фиг.7) Същата техника помага на правоъгълните стаи да изглеждат по-квадратни. […] Неприветливите детайли от орнаментиката като радиатори и вградени шкафове ще станат по-малко очебийни ако бъдат боядисани в същия цвят като заграждащите стени. В малки стаи вратите също е препоръчително да бъдат боядисани, за да се слеят с околната им обстановка.

Избор на десèн: Обемните и отрупани мотиви клонят към формулиране на стените и правят големите стаи да изглеждат уютни, но завладяват напълно малките жилищни пространства. По същия начин, дребничките или снишени десèни ще паснат на малките стаи, но почти изцяло ще се изгубят в големите такива. Мотивите могат да създават, освен всичко, оптически илюзии, и заради способността си да играят номера със окото могат да бъдат ценен декоративен инструмент ако пропорциите на една стая са някак неприветливи. […] Симетричните кройки подчертават неточностите в стените, а грапавините могат да направят така, че шаблоните да паснат много трудно, така че избирайте вътрешното покритие възможно най-внимателно. Цветните десèни не позволяват на окото да се концентрира върху една точка, така че именно те са правилното решение за неравни стени и за омекотяване тромавите ъгли и прикриване на непривлекателните детайли. Фините цветни модели във форма на клонки са най-подходящи за малките стаи, тесните вестибюли и кулоари, докато големите цветни мотиви изпъкват най-добре в големите стаи и тези с високи тавани, както и в спалните с асемблирани, равностойни тъкани. Райетата си подхождат с почти всеки стил и големина на помещението. Класическите райета в контрастиращи цветове са добър избор за светските, ежедневни стаи и предверия, докато стилизираните модели са по-неформални и по-гъвкави към обекта. Райетата са още подходящи и за поправяне пропорциите на стаята. Хоризонталните отблъскват с една идея стените назад в малките помещения, вертикалните издължават³ ниско изложените тавани. Отрязаните тапети около вратите, прозорците или шкафовете могат да съсипят изражението на големите мотиви. Райетата или малките кройки биха били по-доброто решение, и по-икономично предвид броя на необходимите ролки […] Каретата често варират от стегнати шотландски мотиви до всекидневни оксфордски⁴ такива, и са почти толкова многостранно приложими както райетата, макар и малко по-задълбочени, че пасват най-добре на семпли цветови схеми където мотивите могат да бъдат схванати по-цялостно. Каретата са подходящи и за изтегляне на отдалечени стени, или омекотяване острите ръбове. Геометричните мотиви са добре оформени, кокетни, и карат стените да се отдръпнат с малко назад, така че да създадат идеален проспект за оживената или претрупана стая, за снимки, картини или плакети които бихте желали да изкарате на показ. Но, ако все пак веднъж вече сте се спрели на провокираща цветова схема, бъдете умерени по отношение на десèните и аксесоарите. Ангажиращите мотиви ще се съревновават един-друг за внимание.

Съчетаване на десèните: Обърнете специално внимание на размера и мерките на мотивите, и ползвайте обемисти шарки върху широките площи, като цели мебелни гарнитури и/ли завеси за широки прозорци, а пазете дребномащабните модели за детайли от общ план: като подложки, орнаменти, абажури и калъфи за възглавници. В големите стаи не се притеснявайте да разчупите линията на стените с различни мотиви и да добавяте граници и обшивки като ударение. Във по-скромните помещения може да комбинирате дребни мотиви с изпъкваща композиция, и ако решите че стаята става твърде отрупана, тонирайте едно ниво по-ниско чрез едноцветни и неоцветени площи, или тапети с художествен ефект. Декорирането на стълбищата може и да изглежда сложна задача, но чрез разделяне високите стени с перило или напречна ивица, и чрез използване на допълващи се покрития отгоре и отдолу, работата става по-лесна, добавяйки характерен акцент. В случай че не се чувствате уверени в декорирането, изберете текстурите и материите които ще ви допаднат от вече готови, асемблирани колекции, обезпечавайки ви по отношение цветовия баланс и подходящите доминиращи нюанси. Това позволява на погледа да се движи плавно от една част на помещението към друга - особено ценно за свободно проектираните жилищни площи и стаи със смесени функции […] И все пак, ако не желаете да експериментирате в смесване различните цветови схеми, ключът към успеха се крие в избора на дизайн, съставен от редови цветове, и да се придържате към стила. Декоративните ивици и обшивки не са единствено за стените. Те помагат още и за придаване завършен вид на един модел, както и за джазиране, придаване живот на вратите, старите рамки на кревати и корнизи, отнаментните стълбци, и дори некои видове гарнитура.

Интродукция към текстурите: Тъканите са рафиниран начин за разширяване визуалния ангажимент. Матираните, твърди структури като вълна, тухла, дърво и корк добавят топлина, докато гладките, лъскави покрития като хром, стъкло и керамични облицовки са по-блазирани и изтънчени. Текстурите могат да подчертаят цялостно ефектът към който се стремите. Матовите емулси, например, имат богат кадифен завършек който прави една стая по-уютна от обикновено, докато светлоотразителният гланц на копринения винил има осветителен ефект който прави стаите доста по-просторни. Текстурите са особено важни в едноцветните цветови схеми. Когато стаята няма цветови контраст, добавете постелки и материи с дървесен модел за повече топлина. Незадоволителните повърхности ще станат малко по-очевидни с прост рисуван завършек, така че ако не желаете да добавяте десен, добавете текстура. Методите на боядисване като тип сюнгер и износване ще ви помогнат да замаскирате дефектите. Ако мотивите не са по ваш вкус, тапетите с изрисувани ефекти ще подобрят чрез цвят и текстура стените, без да ви се налага да притежавате необходимите за целта художествени умения.

Първи стъпки: Твърде малко от нас са достатъчно късметлии да започнат текущата декорация отначало без никаква подготовка. Обикновено има поне един параграф който не желаем да премахнем или разместим, който по-късно трябва да се размеси с новата цветова схема. С прости постелки и тъкани можете да сте толкова смели или въздържани колкото позволява моментното настроение, но изборът на цветове или десени като допълнение към вече съществуващ дизайн може да се окаже малко по-сложен. Опитайте да се ръководите от полусенките в тъканите или завесите и ползвайте това като отправна точка за новата схема. Цветните десени изглеждат добре срещу друго обикновено обкръжение, докато райетата и малките геометрични фигури се смесват добре с други мотиви без да си съперничат с по-разграничим дизайн. Тапетите с рисуван ефект са достатъчно адаптивни, и добър избор срещу допустими грешки.

Последните щрихи: Не забравяйте да осъвременявате и допълвате аксесоарите, като рамки на картини и настолни лампи според нагласата и новите цветови схеми, докато влезнат в ансамбъл. За някои малко по-специфични, които за момента е невъзможно да бъдат набавени или закупени, има втори вариант: да бъде боядисана повърхността им с правилния препарат. Абажурите, които допълват или контрастират с цветовата схема са бърз и лесен начин за пресъздаване на изискан и координиран външен вид. А реостатите за регулиране силата на светлината са лесни за инсталация, но от своя страна помагат за моментална промяна на настроението с едно единствено натискане на копчето.

...(1) стига там вече да не се намира отборът на Victoria's Secret – в най-новите тенденции пролет/лято (единият вариант това да се случи е по погрешка да сте нацелили съблекалнята им, тогава, честито – цветовете спират да имат каквото и да било значение; а другият е да се намирате в състояние на r.e.m. - е, съжалявам, но скоро ще се събудите)
...(2) оттам трябва да идва названието „бебешко розово“ - защото, надявам се на което, знаете че не щръклела носи малките калпазани по домовете / макар в контекста да става въпрос за мигивете с най-близките, пред телевизора, на чашка домашен ликьор и пр.
...(3) съвсем същото важи и при кройката на облеклото: а едва ли ще ви се иска да сте едновременно табуретка, в хоризонтален мотив – и впечатляващ повече с ширина, отколкото с илюзорно компенсиран ръст ~ въпрос на вкус :)
...(4) за сравнение – стените на най-великолепното място в което съм влизал някога бе покрито изцяло с полу-релефен оксфордски десен, личният работен кабинет на литературна икона – та какво за вдъхновението?

П.П. Да, знам... ремонтите са скука-работа :)

- life itself is a mystery

Sometimes it happens that a person can name the exact moment when his or her life changed irrevocably. Nonetheless, he or she did not allows the enthusiasm to overwhelm his or her skepticism. The big question I think we need to ask is the one the Hindu and Buddhist people ask, "What took you so long?" When we see something, how do we know if it is real, or if we see it only because we wish so much to believe? If I bump myself, I explain to the body tissue in that very area what happened. I don't know how effective that philosophy is, but it can't hurt. Of course the Gaia hypothesis - the idea that the Earth is a great big working organism, with a lot of corrections built in, fits nicely with this. The planet is going to get the last word concerning the damage humans are inflicting upon it. It's only going to take so much of the abuse going on, and then it may well burp and snort a little, and a good bit of the population may not be around any more. I strongly suspect that nature has a way of handling abuse. I don't think it would be a stretch to attribute its defense strategy to a kind of planetary intelligence.The planet will handle it, perhaps a bit more severely than we would like. It would be nicer if we took care of the problems, but...

-  What do we know of life on Earth?  - take a glance through / +1

- walk me, buy me rainbow smile

....в този свят – точно сега, морето е нейна любима стихия...

{…} Когато художникът пронизва кървавото платно с острия си писец, само за кратко жертвата и творецът стават едно, цяло кървящо кълбо. Абсолютна любов. Казват, че за мнозина това е сляпа, обречена светлина. Ала кой знае? - може за теб точно това да са начините да виждаш. Тая вечер прави дебют най-новото. Хубаво я избрах, между столóвете се събраха всички каишки без далматинците, рамки-самотници от глава до пети мокри, прогизнали, сенки и прочие. Бавничко се търкулнаха, много нещо видяхме. Той: изкашлях се силно. Взел съм си за целта специално, мастило в новото тяло. Даже перчема сега сочи надолу. И той мокър. Колкото и кръстовища още да скрия във обратното огледало, няма да се намерим. Смисъла не заглъхва току-тъй в грохота на годините шеметно отлетели, в строфите на сезоните гладни за повече. Тя: както си мислех, времето е пощадило сияйните ти извивки. После как реагираш? Думата има джем-сешъна барабани. В момента в който подминах една две че до трета отбивки, знаех прекрасно. Не съм аз. Май никой не беше. Трябва да се огледам dietro la finestra, за да ти кажа че се разсеях. Адски приятно. Вирнатата опашка помага на мачарока да прелети посред капките между покрива и оградата. Падайки меко, и продължава сякаш никой не е видял. Той: пада като филия с масло право в първата локва, или във всички останали без нея. Равно са мокри. Живо съм си представял как пиша пиеса без думи. Книга без думи. В същия смисъл толкова много така или иначе нищо не казват. Без това да лиши спектакъла от значение. Само няколко няма да стигнат. Тя: в свойта вихрушка е чисто движение, страстен циклон. Която и да си ти след всичко; миг е деня все още. Когато започна да давам сравнения достатъчно често, та да се усетя и сам, значи ставам сериозен. Това, за снега в топлите дни на сезона. Той: тогава почти неизброимите комбинации от средства за достъп наклаждат у безхаберните нас, крехки тела в океан цял за характера, нота безсмъртие и могъщество - ала във контекста сме се превърнали само в звезди на изящното си безочие, дето изплува със скоростта на химична реакция. Чисто логично. Ако се позадълбаем в хроничните недомислици от днешния ден с една идея по-отстрани, ще стигнем до кръстопътя, че новата книга почва оттам, където е свършила старата. И още тогава - само когато. Да не бъде доволството половинчато, полу-ясно, полу-вкусно, трябва да вложиш немалко старание. Въпрос на мързел, и престъпление е да кажеш, че никога нищо не се случва. Два прекалено общи нюанса. Започвали сме наново през три, пет, седем и повече месеца, или години - в зависимост степените на важност и задължение епизоди. Истински мотивираните дори не се занимават с измисляне нови конструкции от вече старите и леко деформирани елементи всеки път щом основата се разклати; просто завършват вече започнатото ~ la tristezza nel cuore apre un vuoto più grande del mare. hushh! {…}

- keeping you warm through cold of the night

{…} Дишам. Със сладка умора в дланите и във коленете мисля как ей сега ще запаля цигара, дори още по-хубаво - ще се пресегна в тъмното за да достигна малката масичка, запалката също и от нейната полу-пълна кутия ще си открадна сто милиметра съблазън в най-чисти пропорции. Щраквам един път само, но тя духва пламъка, взема ги двете и съвсем леко ухапва ръката, дето още трепери. Моето дясно; иначе другата вече танцува с влажните кичури, нейното дясно - и ги въвеждам във ред зад малкия пиърсинг, около малката мидичка. Които носят следи пък от моите зъби. Тази цигара остава за по-късно, ми казва. Със съвсем лекички стъпки на пръсти стига до лампата и предупреждава да си покрия очите за силния блясък. После излиза от стаята и се връща след малко, с нож във ръка и чинийка във другата. Тънкия процеп на одеалото я разкрива как идва към мен, по-гола от всякога и със непознат плод във чинийката. Сяда спокойно ниско на пода с лице към леглото и ми представя своята жертва. На въпроса какво е, казва невъзмутимо че иска да сподели точно сега нещичко от любимите. И през смях ми поднася първата хапка. Виж, това е райска ябълка, прошепва. Наистина мил жест, като се има предвид че до този свиден момент виждах сам себе си отговорника по прехраната, в кухнята, за менюто - пълен обрат в домакинството от копнеж по усмивчица в отговор на отмяната. Само една от инициативите на магическото превъплъщение, но във чие име само! - и после същото е приятно. Въздухът бързо става свеж и тогава, едва подаващ едното око изпод завивките гледам примрял, как тя вкусва на малки парченца своята половинка. Издължените пръсти лепнат от сладкия сок, а финала е тих, със едва доловимото в тази втора част на нощта часове, мъркане. Почти без да го разбера, докато привиквам и последните буйни нюанси на среднощната ни закуска, моята гола Венера успява пъргаво да разчисти, в ъгъла пламва клечка жасмин и така изтощителното сияние в стаята се угася. С едно щракване на ключа. Милата домакиня безшумно присяда в единствения свободен стол насреща, нарича ме нежно по име и пожелава цигара. Ставам, достигам я с олюляваща се походка, паля една, паля и своята, после заемам предишното място. А нейното огънче с моето шепнат на техен неразбираем език. Никога досега не сме си мълчали без някоя от любимите песни в ниската баслиния като фон. Като възбуждащ воал от четирите края на храма. Същия който изрисувахме някога, целите във боя от тавана на смешните шапки за баня до върховете на пръстите на краката. Боси и самодостатъчни. Този път сме поравно във океан тишина. Пробвам да задържа въздуха си заспал; тогава чувам двете повдигащи се гърди, дело на ренесансовата утопия, и леко свистящия дим: около смътно обляното в прасковени отблясъци нежно лице. Цигарения ни диалог трае почти пет дълги минути; а после е тъмнина. Ела при мен, това е твойто легло - и вече му липсваш, изричам. А истината, истината в момента е по-обезоръжаваща от най-съблазнителната бурлéска. {…} В шест точно поглеждам през рамо с наслада в очи голия нощен портрет водещ ме примо да се вторачвам там, дето не бих си признал ако бе будна. Абсолютното съвършенство. И ако да съм във състояние все още да докосна с ръка последните белези по протежение на гръбначния стълб, то вътре кръвта става на пясък; но за последно. Имал съм същия сън хиляди пъти преди този. Знам как свършва прекрасно. Всъщност, всичко зависи най-вече от правилното склонение. Понякога и най-тъжният звук на света в свой точен и подходящ ритъм, или просто затрогващ акомпанимент, може да прозвучи като възторжен химн. На ликуващия живот над минало и над спомени, без остатък. Нашепвам на себе си, до след няколко часа, любима. Когато ще се събудим, всеки с негов си вкус, бодър и отпочинал. Там някъде чака една комерсиална действителност; от която тялото нервно потрепва в меланхолични предчувствия за спасителна лодка, за познат пристан. Или един друг, в нови страници картини --

..then breathe her etc. & repeat till fade

- one and one equals three, they bet

Бялата сянка, лек суинг, после ветрец. В своето огорчение, нагледен урок, двата пóла са цяло-еднакви. Кардио колебливи, в два лагера със хазартно предчувствие. Той мисли дали тя мисли че той мисли тя мисли ли как той мисли за нея. В кой е ключа? Във опазване двете посоки. В изпит по собствените местоимения каквото лети; значи - е отлетяло. Това, и защо. Бялата пролет е едно истинско лято. Какво още не знаем; че той не е птица граблива - даже напротив, не, не и със тези там белези-те. Наречи въздуха ритъма тоя импулс себе си най-вече обсебен. Вероятно твърде много никога няма да е достатъчно. В степените сравнение. По сметка на опасенията мога да кажа, да - и въпреки на стеченията под форма мерки на отношение, капка назаем въображение; този един споделен беше тайнствен, да --

.хубава си, пусто да остане

- Play it again, Sam

..04:47 първа аларма, blah 04:48 втора аларма 04:50 седя си по гащи на леглото и мисля 04:55 гимнастика 05:15 в банята съм 05:45 чай и плод по хавлия, музиката на max. 06:15 кафе в две чашки за по-късно 06:20 декорация, лъскане на обувките, зъбите 06:40 минавам през м. да изведем кучето 06:45 намираме пейка в парка, цигари, кафето, тълкуване сънищата и преглед на клюките, енергийни поръчки за соарето 07:35 тръгвам към работа 07:40 втора закуска на крак 07:50 начало на работния ден 08:00 - 12:00 тест на нервната система, борба с климатика 12:00 портокали и бла-бла 13:00 - 17:00 като в мъгла магическа реалност, вятър в косите и сенчеста лежерия 17:30 cuba filter & cappuccino 19:00 вечерен блок 23:15 край на работния ден 23:30 джин на полосата, dub & фишеци, хек на фаровете на нечия кола 00:45 wellcome home 00:50 в банята съм 01:00 студена бърза вечеря 01:15 питие, frank, книжка и ‘апче преди сън ~02:00 goodbye blue sky

..8/10 untitled, round and round + почивките: със хлапенце във парка, репетиции, тетрадки - не пролет, а лято - щастие :)

Разказвам камерно за минало сто процента и метрика, очи във очи, но съвсем друго си мислех. Защо повечето ми катализатори на мечти, лоша думичка чико, защо - отсам детските ни години бавно изтляха във времето, когато вече са ме подпалвали шумно, и ярко? Става дума за тях, да, с лека ръка. Afterall, междуметно. Хватките им се изхабиха: после разнасянето във всяка посока на картата и компаса. От пълно в празно, дясно, на място. То пък, едва ли ще преброя някога липсите и подбуди, акустични накуп изотвъд очните орбити. Режими и гледищата, чупливи. Не ги сменям, не ги давам така. I should have realised what not 2 do. Виждам ябълката. Сиви страници, мил почерк.

.. -- can't help thinking that's strange etc.

I learnt All I know From My Cat!

+ Когато не виждаш нещо, ама каквото и да било, питай за него; ако ли не го виждаш, отново - питай настойчиво. И продължително. Яж когато се гладен. Яж когато не си гладен. Не плюй козина и не се оригвай на публични места. Пий мляко. Не се притеснявай да споделиш блюдо храна със свое другарче. Старателно облизвай чиниите си. Не се вманиачавай на тема холестерол - на другите така или иначе не им пука, нито пък трябва - как точно изглеждаш. Бъди любознателен. Даже малко нахален. Бъди мистериозен. Само защото си вкъщи, не значи да вдигаш телефона непремено. Това важи за отваряне на вратата също. Самопокани се на обяд. И на вечеря. Наслаждавай се достойно на собствената си компания. Ходи бос. Рециклирай! Бъди готин. Развихряй се щом те настъпят. Забрави че са те настъпили. Парите са просто хартийки. Винаги има време за (още) една кратка дрямка. Затова хубаво опознай всички слънчеви местенца. Не се чувствай виновен. Никога и при никакви обстоятелства. Пий мляко. Няма нищо странно в това да променяш когато и колкото прецениш настроенията си. Както и становищата. Забрави за гравитацията. Забрави за физиката изобщо. Ако все пак ти се струва че има нещо непосилно, не спирай да се опитваш. Отчаяно. Докажи че можеш да ходиш до тоалетна и без да вдигаш някой от краката си. Недей напада движещи се коли. Това че ти не ги виждаш в тъмното щом светнат двата фара, не значи че и те не те виждат. Нито че можеш да минеш между тях. Разпознавай играчката у всеки един предмет. Висенето по пердетата не решава проблема, ала със сигурност привлича вниманието. Мъркай и ще ти се прости. Пий мляко. Бий се с големите, малките, зъбатите и пернатите. Не се страхувай да парадираш - победата си е победа. Затова пий мляко. Отново. Използвай всеки момент - да се възползваш. По тънката струна. Изчакай за малко само докато възвърнеш достойнството си, но - и без да се заседяваш. Прави *каквото поискаш. Когато си искаш. Симулирай, щом не разбираш. Имитирай, за да докажеш. Подскачай апоплектично насън. Не се връзвай на злободневни подмятания: когато се храниш - не плюскаш, просто ядеш със усърдие. Така че - смело! Водата не прави козината ти по-рехава. Значи няма причина да се побъркваш всеки път щом дойде време за баня. Още нещо - ако ухапеш „случайно” кактуса, той също ще те ухапе. Нечленоразделния вой пък, или безкрайното взиране няма да ти помогнат да се разходиш по тавана. Дори сто опита и един по-късно. Консервираната храна е (вече) мъртва. Няма смисъл да бъде доубивана. Хищниците от своя страна не ядат азалии и др. цветя. Особено от саксия. Пий мляко. И бъди пухкав. Аз казах. Мау!

..*remember: cats = matter + anti-matter + it doesn't matter

- Bonny Dames without a brain, I never really cared…

пет номера по-горе от нас приведена баба с подпрени до нея патерици скубе лалета с ярост в очите от малка цветна леха; вдига ръка, кани се с пръст, а мърмори - нейде към втория или трети етаж; и отминава.

1989’та година. Връщаме се към София, полунощ късно отдавна минава, пътя през Пловдив е джазов, пада мъгла, а почивката - беше просто прекрасна. Цялото дясно платно, на почти сто метра е във ремонт. Тогава работата се вършеше със размах. Едва десет минути по-рано сме заредили резервоара на светлосиния звяр догоре с бензин. Половината от наличния ни състав спи, все пак имаме бебе в колата. От мястото до шофьора блея встрани, сещам се - зяпвам напред, и споделям почти телеграфно: “Баща ми, май караме бързо!?” Понеже съм нисък (имам пет цели години и нещо отгоре) виждам само ярките фарове - чувство подобно на среща с космически кораб; тогава предния джам неочаквано светва във бяло, пръсвайки се на хиляди, милиони парченца. В тази част от секундата, докато минало и сега са се слели в едно, papa е завил рязко във ляво; твърдия спомен е стискане за крака, десния, свеж въздух и неподвижен в купето отвсякъде, може би хората, много на брой - а може би доста по-късно. Следва половин час къртене на ламарините - знам, че по същото време, вече, нямаше никой при мен под железата. Нищо не знаех как са, къде са моите хора, ами сестра ми, и защо толкова ми тежи на главата. Крещяха, отвън, че има дете под отломките. В свяст, безсъзнание, буден, заспал. Моля да ми простите за хаоса. Две здрави ръце ме измъкнаха и... продължението е как правя тапицерията на военния джип горе до долу във кръв, скоро ще стигнем вкъщи - повтаря леличката и ми тежи на ръката, дето не си я усещам особено много. Както краката, гръдния кош; чувствам си зъбите, спомних си. Вкъщи ли? Да. Да, ама не. Три месеца Пирогов, гипс, pif и дъга, ябълки, дофтори и сестри - и тогава едва. Вместо цвят във цвета, кръг във кръга, следната сутрин подир инцидента доста случайно мернах от малкия екран police и wrapped around your finger; даже си мислех колко хубаво ми звучи, напреки как нищичко не разбирах. Казвам това във подкрепа на парадокса как много моменти от по-късно ги нямам в наличност, само няколко и случайни от по-рано. За всичко да стане има причина, а ако ли не - някой хубав спомен поне, или грижовна ръка - дето оправят вкуса. Били сме деца. Не я харесвам тая игра.

2009’та година. Аз карам; и си мисля (само) че гледам. Напред. Ала имам друга посока. Половин от платното, не че е в ремонт - просто изглежда заето с машини, инструменти и конуси; та няма как две ленти да се поберат във остатъка. Bullsh!t. Нищо не гледам. Барабаня здраво и философствам. Не съм включил във сметките си пърпорещата калинка, решила да влезне в насрещното - каквито подобни, и просто не знам как да го дефинирам - за разлика от големите параходи, най-стръвно се хвърлят в атака. Кадрите, филма, черната вена - пълна измама. Няма. Капчица време. Иска ми се тогава, когато съм спрял - вече, да си разходя телефона от края на Мексико до Китай, с няколко спирки в Европа. Става ми ясно какво съм избегнал. Докато зяпам надясно, ясно се питам кой щеше да отнесе челната вметка. Свива ми се стомаха само като помисля. Deja-vu ли? Почти. Защо си спестих обясненията, има причина. Не е като да искам надълго и нашироко да преразказвам. Само Мексико ни разбра. Точното място. И пак се почувствах необходим. Една малка мушица прави осмици. Сега, във заглавието слагам нещо от музиката в колата. Малко преди онзи хубав момент в който се вика. А такива моменти има колкото си поискаш. Дали последното има значение, а и дали защото със същата във главата някога някъде бих с камък леда над езерото докато не ми изкрещяха от брега, просто незнам.

..нямаме вече текст, има соло (play) -- жалко само че докато стигне това тук, смених настр. абстрактно

.. -- out from inside, fine, fine, fine (x3) с друг финал ви.на.ги

- не/изпратени картички, vol.02

Крещейки: „Искаше Bob Dylan - ето ти го, жив, рошав... само мъничко остарял."
-- All Along The Watchtower at Echo Arena, Liverpool, May 2009.

..{…} И така, пожелаваме си по телефона с г-н Полковника взаимно и хубавко време, лек път дотам и обратно, вятър в платната, без прецеденти по видело́ на спардека и прочие - разговор като разговорите, между двама мъже във почивка, хм, трябваше ли да прозвучи смешно? - право пред очертаващия се мързел, къде с вметки по належащи бизнес дела, планове, диктатура, къде пък спокойния тон става неочаквано приповдигнат, хей-хоп; разказваме си накратко, и бързешком, за онова дето го дъвчем с усмивки една вече камара от листове епизоди; родовото възвание е лично усещане, достатъчно дялкано през годините - идва сюрреалистично - а дали не започваше буря тогава? - борейки и последните багри на лекия грип ли, настинка: когато подхващам финала с акорди за слънце и светлина:

– По-малко задръствания дотам, на мен ми е лесно - горе въздухa още го водят спокоен, и ясни хоризонти без превалявания желаем, ок?
– Виж сега, те затова му казват „шибано време”. Ако ще да вали. Пък и няма да ходим да се печем още от първия ден, я? Тя отпуската, ако не за едното…

„Ако не за едното...” - разбирай обаче, за всичко. И разсъждавай първосигнално. После, после се смяхме, далече от елегантния кикот. Без злоба, без пакостлива умисъл. По-скоро като човечета, свикнали да си се разбират с една-единствена думичка. Пауза. И откровено. Щом сме на същата радоиочестота. End of talk. Нейде от-вън злобните трясъци демонстрират градушка в целите блясък и тирания. La situazione - non e' buona. Пък аз продължавам да се хихикам хронично. Бъдещата ми спътничка по място - до заобления люк, и верно другарче, подчертавам другарче, надявам се съкровено, недоумява привидно - и пита на свой ред:

– Сподели, че да се посмея и аз де, Патилане?
– Хмм, стискай палци - както аз правя в момента, за безкрайни пясъчни ивици, Stones, цветни коктейли в хайбол чаши със плодчета… и сламени чадърчета… и мноого лед.
– Къде бе мацко? В шибания Лондон!?

{…} Започвам да схващам, може не толкова бързо, ала се уча - странното брит чувство на хумор. Добър ден на детето. После - мъжете са от Венера, жените от Марс. Ала пътуват заедно към планетата на маймуните.

Но както казва живия класик на българската неологична естрада, плутократ, каратист, психолог, литератор и хедонист - и нищо от това не е ругатня - Св. Витков: „Облаци крепят небето, тихо съска дъжд, мъгла…”

Моя хладилник в София, скъпа, любима, няма вградена машина: за лед. Затова имам някакво странно и чувство магично, как мога да стоя с наострено любопитство цял ден, още от сутринта - докато белия смешен кашон на сребърното чудовище прави бистри кубчета на кило за сокчето ми от боровинки, вечер - в млякото, няколко форми различни, в сладката pitu cachasa, заедно с вкусния афтършок силвър, като компания на отлежалия гренадин, лед за водата, с хладката wiborowa, лед по едно, две, в шепа, война с лед. В това отношение сме направо ужасни. Лед във леглото, после - питам, е как да избутам сухата кашлица, мм? Лед в гащите, извинявам се - във бельото, вратЪ; пълен импас. Едно кубче само за черния жартиер. Отмъщение с лед във високия Docк Martins - на дамата! не моя. Презареждане. Лед в джобите - за из път да си имаш, казва. Лед, след Концерта на Dylan. Искам такава машина.

Set List - 01.05.2009

1. Watching The River Flow
2. Don't Think Twice, It's All Right
3. Things Have Changed
4. Boots Of Spanish Leather
5. The Levee's Gonna Break
6. Sugar Baby
7. Tweedle Dee & Tweedle Dum
8. Po' Boy
9. It's Alright, Ma (I'm Only Bleeding)
10. Just Like A Woman
11. Highway 61 Revisited
12. Something
13. Thunder On The Mountain
14. Like A Rolling Stone
15. All Along The Watchtower
16. Spirit On The Water
17. Blowin' In The Wind

...what else do you need?

fast knock out @ lane bar equals flowers blossom - and what is a custom afterwards? - or first and foremost...

- just don't forget my state of mind, it's fragile...

1 минутка. Цял час. Минават ча́стите, пъзела, трите. Два часа. А на въпросът, който мисля че не покрих - от сретните гордост и-ли предразсъдъци, той, отговорът ми трябваше да бъде прочетен така: „да, странно че се шегуваш но... може би чакам точно това.” Прашната диря зад самолета: си я представям. И извинявай. Бяла котка бавно минава след кратък порой. Като ангел: идва, и си отива - без да сънувам. Може би утре. Вдишвам дима. Черен лак и опушени сенки, пуснати на свободен размах. Знам от дебелите книги един упорит възел, точно като за двете коли: подходящ, щом тънкото-синьо помежду им въже се разпра. Три мигвания. Четири от-до. Но къде? Още минута. Че-че-changes. Това тук е един, ала справедлив продукт на будни надежди, класическо тежко bordeux и безчет технически неизвестни. Още, на домашната експериментална електротехника, да са ми живи и здрави двете ръчички, жертва на сполучливите комбинации, вяловата наличност и прочие. Ту светличко, ту тъмно. Отровно. И половин отлежала ракия. Находка. Такова не пия. На метър почти под земята. В свежата хладина на жасмин. Това е нещо специално. Катализатор на спомени, след полунощ. От това посредствено място, където не би трябвало да имам даже обхват, стигам всъщност навсякъде. Хикс броя рисувани линии ме делят. Толкова просто. Като цяло съм доволен от себе си, стеклите се обстоятелства, както от малките букви със широко приложение. Спря да ме натъжава липсата на готова, на сдъвкана информация - в личен укло́н. Очаква се скоро нещо подобно и на отсрещния бряг. Най-хубавия момент дори в дъното на вретеното е онова пълнокръвно препотвърждение за доволство с липсите, и със времето. As it is. Във сегашната форма. Сам знам че не мога да ходя мимо пряката воля - бих лесно излъгал, но няма. Ме́ля. Няма да търся, нито вървя. Прощавай за преобърнатата мансарда. В кавички. Думи. Думички. Думища. Зверове. Всички са важни. Казаха ми че искат една по-вдълбочена игра. Но не бих казал своето да, ако това бе малко сериозно. Чух, че сега нямам друга по-важна необходимост. Фраза-табу. Не - значи това, не. Да: лесно се произнася. Ала не всички мислят така. Чух онази история, продиктувана ми от име, аналогово непознато - само в паяжината различимо, спазвам биометричната тайна: за младеж в спектъра на вечерната лампа, малко по в сянката седнал, в ръце си със ↓ хвърчилата - което било важно; с малка пурета, висока яка. И издишал с цялото удоволствие на земята, празния град. Магическа вечер. Секунда. По две. Тишина. За момчето дето изминало повече от площад разстояние до най-близката кофа, и въпреки нечовешката скръб на лицето, вече пушел следващата си бройка, преди пак да се върне. Не си бяхме повече непознати, поне тя; довърших историята с това, че за цялото соаре под звездите: почти нищичко не прочетох. Бяхме се срещнали някак случайно, без аз обаче да разбера. Един час. Два дни. Три. Цели превъртания. Както преди губех съзнание в кедър с мляко и мед, нежни, няма сравнение в пряката реч - така вече не се чудя от кой точно етаж ме очаква и се усеща уханието на сготвено, докато бързо катеря нагоре по стълбите. Не се дразня, даже напротив - става ми мило, и мълчаливо, щом се огледам и отбележа взетия за из вкъщи назаем пуловер. Дори не гадая има ли нещо между материята, пуснала се свободно - и възмутително младата плът. Благодаря за ръката подала ми огънче. После новите ни декори никога няма да спрат да ме радват. С космически и разбран - толеранс, към онези спомени и моменти, равно на място с днешния ден. Знам плановете от увертюри и продължение. Там съм. Не знам. Не съм сам. Къде съм? Не съм там. Кой съм, ти кой си? Ти си. Това е добре. Погледна ме, и разбрах - че ме вижда. Минутка. По две; три. На студените стълби: малко преди самолета от ↓ Петербург още - тогава съвсем преднамерено заявих „от утре всичко пак тръгва постарому, да - но и не, не точно така” - по въпроса за личните. Обещания. Остават капки бордо. Вечерта е една. Напоследък отново се вричам. Имам страх и надежди към сутринта --

- аll the sinful pleasures deep inside

.ah, florecita: boys & men just think alike, act alike, we talk, we must, like there’s no tomorrow; but depending on them - killing-some queens 2b something, more of a dependence on 1-another; not just body without reason - every time and every season. Through many arguments.

.+ Historias del dia a dia: Имаше и такива, дълги и сполучливи след-обеди на закрито, после минаващи плавно в късната вечер почти от маджента - с още десет, може би сто, без бройка магически леки коктейли синя лагуна в любимата катеринка, втори етаж; което изобщо не ни пречеше да се правим на леприкони обратно вкъщи с галоните бира, ↓ coma black и прочие, високо захождащи като през облаци. Да, вкъщи със нарисувания в черно-зелено таван, дяволчетa, фигури и не-прави ъгли. El camino los fantasmas. В пепелниците се събираха повече фасове Benson & Hedges отколкото по петъчните подове на английските пъбове, и то във добрите им вечери. Бяхме се влюбили явно в златните им кутийки, цигарени, стройни редици войници-убийци. По-силният играеше по-слаб. Нарочно. Един лиричен младеж и тя - откровено първична. Невъзможностите се привличат. Обичахме също, първо да сме невъзпитано най-близко, в силни топли прегръдки, така винаги е било, без въздух; точната дума - самодостатъчни. И се изслушвахме, и се прекъсвахме. Нетърпеливи да споделим. Всеки от пластовете си. Всички - красиви. Имаше кръв, да, ала вкусната. Заспиваш в другия. Скриваш се надълбоко. Сърцата. Убити с дъждът на Ноември. Двете тела, в две части на стаята. Ставаш по-стихнал и мокър ден подир следващия на ехо. Не, нищо. Давах си равновесие по сметка на спомените, важните хора, скъпи души; след една бяла китара. И силна цигара в gold опаковка. Няколко думи, il et a moi --

.+ mr. smith на половин век; благодарности за вдъхн. top10 до моите хора

- so maybe tomorrow...

...{...} Белия цвят още стои от предния ден, предната вечер, мокрия дъжд, силния вятър. Белия цвят още е слепнал с тъмния джип. И ми прилича на тържество. Броня и сутрешен блясък завинаги свои. А около шест във Неделя съм си представял подир цялата веселба как душната въртележка следва собствени заповеди. Тесни алеи, слънце напича земята, дишам - вода. Забравих си черните очила. Ако успея да се покрия, ще съумея и да изстискам другата влага. Онази проклета трева задушава, онези които гледат нагоре. Отгоре-надолу. Налага се да мълча, а бях написал писмо. Асфалта е скоро положен. Едва не заспивам след входа, приседнал, дори не разбрах че нейде наблизо лежало зад мен - куче, огромно, нормално (помислих си) за една каменоделна. Белите стъкълца, бели листа - вече са сухи, в по-малко от сто метра отлетяха назад като сняг. С цялата ми тъга. После се случват много на брой, лични, собствени, а и наистина хубави нещица. Но няма да споделя. Май скоро ще спра, с тях и пороците, някои. Ала хубави. Които ми се полагат за кратко; и просто не знам - какво да си мисля за след шест зими и по-малко от седем лета. Трябваше да прозвучи, тогава, като шега, но не искаме.

...~ absinthe & виолетов генерал (значи детето отново е тук) в прелюдията - до чай от копринени пакетчета

- Unfold me. I am small.

-- in brief : vol.05 on dit 'lλv is blind:ness ↓ v.04.

..Пълна ревизия. Точка и запетая. Лесна задача. Ето - умея. Що ли? - да се кикотя, като детенце: подгонило улична котка. Аз? Само да имам един повод единствен. Смея се. И широко. Ей толкоз широко. Мога. С вдигнати вежди, погледа ококорен право напред. Надълбоко. Слушам внимателно. И гласът си владея. Смел ли, спокоен - стига да искам; нежен, приспивен, възглух - може би леден. Леко-далчен, ехо: отнесен. Дрезгаво-настоятелен. И отмиващ всяка надежда от върха на езика: после лицето в дланите на колене. Непоръбен, вече заспал. Само в тежките дни. Не е ни целево предубеждение, ни лих опит за манипулация. Лична преценка. Малко по малко времето учи. Но и отнема. Тези неволни издайници. Някой път доста сериозно, който си иска, ме бърка с такъв на който му пука. В първо лице ли го казах? Е, грешка. Без цензура на съзнанието. Аз затова и разбирам. Играя застрелян, забавно за двете страни, мисля - поравно. С номер, без име. Кихам. Смея се, ха, кимам и ръкомахам. Гледам някак и се оглеждам с проста надежда скромно разтеглената преструвка да бъде видимо оправдана. А защо ли кроя планове поне малко да съм открит? - когато ще поговорим вкратце за *пролетта. Случва се да остана с ръце в двата си джоба, свил рамене. Страница в книжка за оцветяване без моливи, не със пастел, само наум. Пак, инфантилна муцунка. Без защита и в деградация, серийна, безкрайно добронамерена. Даже дотам, че и неразбрана. В киното - първа прожекция, драма. Някой бърза за някъде постоянно. Днес е понякога. Всякога е навсякъде. Вече ми липсва. N'est-ce pas? Тя. Ала сега е сега. Толкова е логично, а сложно. Смея се, да, но признавам - не. Това не ме прави щастлив. Знам. Нито пък трябва. Просто - и лесно не вярвам в черупки. Така е удобно. Според един от небезизвестните закони на привличането, аз съм едно обикновено момче. А чудесата - носят име на цвете...

..*която дойде, вече признах - с бялата светлина през широко отворената врата, топлия уикенд, la mar se ↓ echó a llorar --

» someday somebody turns around to say...

....твоят сезон е тук в моя квартал : има резон.

.Тип: мазохизма е наркотик and I’m not an addict. Многократните повторения на една и съща игра, в общия случай, или изобщо, хайде - нека не е игра, почват да водят след себе си по-често неловки моменти, колкото възражения. Какво имам предвид: един час бой на чистото топче за голф в плочките не ми каза нищо ново относно параболата, поне не и след толкоз години тенис: на маса, корт и стена; а за възвратните точки - мда, нула проценти, пък се изцапа, бла, топчето му със топче, разбутах каквото попадна на пътя без явна поука, и - само дланите силно горките болят. Значи довечера съм на сухо. А са и мръсни. Доста познато {…} “Бъд́и себе си” или “Това тука съм аз” - е ужасно. Становище ли, съвет казваш? Ами дали; и по-важното в случая е - защо? Защо? Бъд́и всякакъв! Разсмиващо лесна задачка...

Преди път слушам Mylene Farmér. Знам първите до последни, същи акорди и наизуст с думите. Едва ли ще съумея да ги препиша; но слушам. Това най-вече разбирам. Мълча със затворени плътно очи. Мократа тишина ми помага {…} c'est comme une symphonie.

- pulses # 107-03

.....а аз продължавам да губя равновесие на невидимо дете

..Моето мило пиано обича... да свири Шопен. Един ден, реших,
..снех с кърпа прахта - и смених, мястото му смених - в стаята,
..не и пианото, моето мило дете което обича Шопен. И защо не?

..Глухите тонове и звънтящи, за три гроша на брой магьосник
..с чукче и камертон стори като че нови. Така ми звучат. Знам,
..не същите. Инак щях да поръчам и акордиране. Мойто едно.

..Ако пък нямаш (и жалко) тренирани: стил, драма - и прочие,
..етюдите на Фредерик, недей почва, символи на голяма: страст
..и тъга, многоточие... могат да те изпият. Лесно. С тежка ръка.

..(колкото до техническото съвършенство в изящния спектър --
..би било просто прекрасно, и му се поклони, което си доближил,
..покажи нота признателност; но това -- това е недостижимо)

....Турандот... е жена.

- but then again...

…„Как сте днес, сър?” - вече звучи доста по-истински. Няма шега, няма измама. Късната утрин разликата, и се усеща - от единия ден та до по-следващия е същата, твърде голяма. Няма лъжа, ала няма и драма. Всъщност, малко по-важно ми е това - до какви нови от старите хоризонти пак стига погледа и душицата през отворения широко прозорец. Дишам по-лесно. От другата му страна идва сладката тишина, това знам. Птиците: спят. Кристалните полилеи: мълчат. Цветът - в хладната гама (il mare et noi). Само черните клони поклащат бял цвят ухаещ на чисто. Пролет. Сякаш ни няма. Макар седнал-умислен по-жив. Тогава намирам мъничко нежност в излишък. Която търся в какво и къде да я вложа, when {‘ai} definitely need some Frank - и знаеш ли? - Да, за един мъж това има значение. На мен поне прави добро впечатление. Тихата вечер, дъх на високи ледени градуси и резонанс в мен във стените - топлия въздух рисува. Ако можеше да съм честен, но не по стеснителния го начин, тези завършеци най-крехки обичам. В лоното със индигови кръпки блясва един нов акустичен предвестник на спонтанния прашен сценарий, необличана тръпка. След многото федербал с малката Мила, набор две хиляди и - шумна забава на двора зад другото вкъщи, ама че превъзходна градина, не си ги усещам ръцете, гърба, нищо което да значи. Леко едва се прокрадва анархия във последния и условен ден - работен за хората, някои от останалите; пустата мътна бира почака в кухнята във хладилника, а след едно двойно наздраве върху ↓ mr.dylan - с прекрасното си другарче noi due soli tristi e sereni поглеждаме под гумените капачки - където, разбира се grr - няма печат със билет за Depeche, да попълним комплекта. Ала стъклото на капчици зазвънтя така или иначе. Нейде отвън гърмяха моторите, железните каски. Някъде тук, смях - и изхълцване. По-скоро обратното. Стана въпрос за това че нямаме грешка щом точно така си решил. Моето щастие изгрява където двете ъгълчета на устните се въздигат. Хиляди още детайли, мъничко място. Закон: за всяка порезна рана, независимо колко странно място си е избрала да обитава ще се намерят още (поне) сто и едно остри места, да я повториш. Купих си плодовете доста след три сутринта, доста по-после денят със последните вкусни, освен другото точно сега откривам в морковите един своеобразен и личен Ренесанс, а за финал закуската във леглото е просто хапче-играчка за сън --

……можеш ли да си представиш? - колко пълнокръвни дела само държат в себе си или започват така {…} but then again

- frágiles recuerdos a la deriva

+ reminder: не се препоръчва за сериозна консумация; не и без сигурен жокер и стъклария - call 1-800-REPENT 

His reverie* Искрено съм объркан. Не нещо, като да нямам въпрос; не нещо, сякаш липсва резон. Тук, днес вече, вземам предвид трезвата сметка колко и как съм събирал по малко във джобовете си от едните, и другите, като едва смея да различа два пътя, две разминаващи се ръце, двете очи, със наслада към тишината. И така нататък. Не мога да отделя черния чистичък цвят - широко разтворен прозорец, както му казвате, от мръсните пластове глупави тонове на парцали и параноя. Хмм, аз ли я казвам тая думичка точно? 1 time. Удобно ми е, без да съм сигурен, равно превзет с лоши поличби и камерна низина. А сполучливите епизоди следващи вдъхновени подбуди редуват тласъци пакостлив щурм, кое до кое по-близки. Иска се да посоча. Картина, преводи, или бокс, може би и учтив преговор, пълно доверие или синтетика. Когато всичко самичко прихваща на място, и е добре. Ала въпреки същото, то просто не е нито достатъчно, нито убедително. Който и път да поема, мисля че ще ми липсва, дори, лутането от избора между двата копнежа, двете лица, две проповеди. И прочие. Всякак изгубвам половин от очарованието - и възможността да обърна монетата със едно духване на свещта. Съвсем буквално. Малките, но лирични разсейки подхождат с окончателните моменти, в малките часове, без забележка; буйната младост - в пълната чаша с празно сърце, без съвест. Да се простя навеки с едната от двете ми е еднакво тегаво, дори само като идея. Които са убежища поравно самотни, и без много предимства сложени на кантар. Тук нямат значение правилно и погрешно, хулено и богоугодно, ласкаво и скандално. Тук нямат значение морала и ненавистта, наистина нямат значение. И на едната, и друга резервни скамейки седят еднакво оклюмали ред извинения, доводи и между последните - успокоение, защо трябва да бъдат заети. Сякаш целия избор осмисля това да се причислиш към нечия монофобична заве́ра, кредо, животински тотем и утайка, преди независим сам себе си да усетиш човек. В някой от вече многото смисли. Но и това няма значение. И това е мъгла. Изморих се. 2 times. Много бих искал докрай да жонглирам с двете идеи, наречи ги чудовища. Ала си знам че мястото ми не е, нямам търпение за безвремие в рая. Не мога и да остана. Преди първо да се замисля, с готовност прегръщах - и продължавам, последователно обетованите утопии; сривах ги - и руша, със усмивка после мъжкото си начало всяка една; цопвах презглава надълбоко в реални и рожби на халюцинациите блата. И досега се уча да плувам. Понякога в бързината успявам да сътворя такъв множител глупости, ала им вярвам, че после доста безсънни луни - вместо новите страници, незапочнати, редя и намествам от безобразна касапница - чистите дефиниции. Докато ми хареса. Каквото ще и да коства да значи да бъде. И точно в този му тон ползвам дадените пътеки, напук на потребностите си, за да се случи екзактно по план-график наопаки, нарочната изненада. Тогава няма да сбъркам, ако заключа - как най-съкровените ми моменти красят купища книги и етажерки, във рамки - където още от пръв поглед личи колко съм строг и умислен, даже странно „отнесен”. Поза, която мълчи за възторжените куплети, там - после доста изтекла вода. Едно упорито магаре, на което сърцето цъфти и припява, на което лицето е тихо и някак никак го няма. Къде и защо, за малко само аз ще си знам. 3 times. Тревожната мисъл е правата мисъл; разсеяна вън доводите за подчинение. И тази случайност е пълна със привидения. Ала за малко далеч упорития пад. Спокойната мисъл е апетитна примамка за хикс-измеренията да се наместят; и да разкажат, колко дребни усилия ще им коства да те отвеят. Като обвивка, като перо. Всеки злодей носи условно стремеж да нахрани амбициите си. В близки по времева амплитуда периоди. Имаш едва миг временно позатишие. Провидението сякаш нарочно е дало тези сбити почивки; в тях индивида утихва и се установява за новите бури. През време на тези затишия се натрупват и зреят нови и нови, брой до безкрай - остри въпроси. Канибалът-тиранин е справедлив меценат; оглозгва страните до кокал, до прост отговор гол-голеничък. Над теб, около теб, превъзходен, изящен и блед се е разлял силно отровен, и откровен - кислород, людоед. Когато едва ли не всеки лек по́вей донася тежки капки сурова тъга, понякога съвсем неочаквано по отношение спазване наличностите в запас, и когато се опитвам да открия лиезон към живарниците на някоя нова идея или табу, които времето слага във дар, ето - май-май това ме обърква. 4 times. Това, което сам различавам в нахвърляните бележки е очаквания контраст който трябва да се науча да правя, един път взел крайно решение. Това, което не мога обаче да вдяна, което малко ми бяга от общия тон въпросителни е дали във един миг, или пък постепенно, самичък ще свикна със слепотата, дали съвсем независим ще забравя за светлината. Бъдещето съвсем не е безкрайна величина, поне не и през погледа на един прост човешки живот. Времето, от своя страна, не е онзи бездънен кладенец от който се вадят годинки до самозабрава. Леността е грях; разбираш ли? - ref: kllr.frst 02-4 ↓ slncd

.*на доста по-бързички обороти да се чете подразбира ако поискаш недей стъпва назад слагай точки ли запетайки по съвест

- Тоя дъжд е със тяло на мъж...

Вятър бърже захване изпод баретата
–– непокорна къдрица сиво-синя коса,
и като черна лентичка лих я заблъска,
във слепоочия - кораб с бели платна…

Откак себе си помня, вече много години насам отлетели, въпреки западната си резиденция - имам своите нескрити слабости и твърде лично отношение към бреговете; естественото олицетворение на човешките спокойствие и равна увереност. Бил съм там всички сезони, но предпочитам късната есен и зимата, когато над пясъка се стеле утринната мъгла в сиво-син тюркоаз, водата кристалната свети със хладината на смарагдено колие, а от забулените далечни пристанища трепти сребърния звън на корабните въжета. Във всеки един момент, в който реша че имам нуждата да отърся обувките си от градската прах, се представям на път в магически коридор, който ще ме изхвърли от дъното право на границата между земната шир и безкрайността. С цялото си сърце; или каквото там ми остава от него --

..На  Христо Фотев  - Човек на морето. Най-нежният между поетите.

- what a lovely way to burn

...„The air disturbance by the wings of a single butterfly is enough to change the weather patterns throughout the world” Ah, cliché. Of course, it's not just about butterflies. This applies to anything and everything that disturbs the air no matter how big or how small. The smaller events take longer than the bigger events to have an effect – but it is just a matter of time and the effect is just as dramatic. Now - suppose I change history. Suppose I create an event that randomly shifts every second, some forward - some backward. What would the result be? Do we have free will and if we do - how does that change the future. Does randomness exist - or - is every moment the mathematical progression of every event of the previous moment? Imagine a world where everyone - and everything is different. Would we have gone to the moon? On the other hand, would we have a colony on the moon by now? Is this the best possible outcome for reality? Is this the only possible outcome for reality? The concept of sensitive dependence on initial condition is very powerful indeed. It raises many interesting questions when you think it through. What if you had done something different many years ago - what would have happened? How will the world be different if you never existed? These are interesting questions to ponder because when you think about it - it raises some other very important questions about the role of free will - if it exists - and how that conflicts with the concept of a static future. Suppose that we do in fact have some free will. Suppose our choices are not mapped out. Suppose we have some choice - or there is some randomness in the universe. What would that mean? What it means is - we will never exist because people will make choices and those choices - if there is any free will on even the slightest level - will lead to events other than the one exact set of circumstances leading to creation. What this means is - if there is any free will or randomness - then there is no „future". The concept of future becomes a variable rather than a static concept. Even if there is a static future, then there must be no way to know it. Because if I know the future - then that knowledge is part of me and will affect my choices - and that will change the future, creating a paradox. For you to have been conceiving - everything had to happen exactly the way it did. Remember, one may come to leap from shadows in the past. {…} Jah, whatta lovely day to burn.