- now 'ai wish it would rain down, down on me...

Реших и започнах да пиша предварително обещаното си извинително писмо. Харесвам когато важните думи остават със времето. В най-лошия случай можеш сам да решиш кога си във настроение за отмяна, или за повторение. Към края нищичко не приличаше, дори не се доближаваше и до извинение. Разтърсвах се за цвета, пъстрата нишка, а дори и сега, умишлено притъпявам острите светлосенки, и своеволната белота. Имах си срам, или поне съвест, прилично търпях лично и болести, и тъга. На какво ме научи всичко това? - поне ми подсказа, да си пазя леките чувства с тежките краища от така наречената отпадна вода на случайната неизбежна емоционална руска рулетка. Чаках ли? - чаках; съдрах се да зяпам. Някой мен да изчака? Казвахме си че почваме да се пазим, един друг поотделно, и като цяло. И каква стана тя? - нито един Понеделник, Януари, кръгла година, нито един повод специален който да отбележи преднамереното начало на една или друга страст прекипяла. Ако някой сега съжали за разлъките във природата на противоположния пол, често различни с фирмата много минало време, то пак съжалението което със времето е обръщало враговете за кратко в нещо близичко до съюзници, до така явно съмнение, както текущото - връща в дела кратните същи разлики недостойни за съжаление, и преобръща - ето така щях да се чудя и още да има какво да се питам след неизвестно колко дози преносни по-късно. Следващото падение. В кавички. Или пък друга тиха вечер напред, стига изобщо да има такава. Не мога да си представя доста неща, странно, а знам, че са точни. Да се смея ли, или да. И защо толкова скришно; points taken.

---
excerpts, draft image & background-sound by Example – Watch the Sun Come Up ^ Devil’s Gun zeitgeist remix  ▪  pure morn. addiction

comes back home with you / coming home to you

      When I wake up, yeah I know I'm gonna be,
      I'm gonna be the man who wakes up next to you.
      When I go out, yeah, I know I'm gonna be
      I'm gonna be the man who goes along with you.

      When I'm lonely, well, I know I'm gonna be,
      I'm gonna be the man who's lonely without you.
      When I'm dreaming, well, I know I'm gonna dream,
      I'm gonna Dream about the time when I'm with you.

      When I come home, yeah, I know I'm gonna be,
      I'm gonna be the man who comes back home to you.
      And if I grow old, well, I know I'm gonna be,
      I'm gonna be the man who's growing old with you.

 But I would walk five-hundred miles - and I would walk five-hundred more,
 just to be the man who walked a thousand miles to fall down at your door.

- like a tattoo (and hundred little attentions)

 She said « you must » on the *first   Помня и тръпна в мекия полумрак. И сега. When people run in circles it's a very mad, mad world

 Не ме е страх от извечния безпорядък. Или да закъснея. И да позная. Ниските и високи полу-тонове загръщат всичко останало.
Още докато нащърбяха кожата ми за първи път със стотици удари във минута, на втора детайлна игла, сладката М. - обмислях следващото петно, следващото си място, бях се подхлъзнал като хамстер и колело в името на изкуството. М. е сценично, и все пак, кокетно название. Харесвам артистите, с нестандартна фантазия. И тези по принцип. Не съм предполагал, че така лесно…
Още. Искам да приближа, и да скрия по-плътно, по-цяло, по-силно - другия в устните гладни - с ноктите впити, жадни, до кръв.
Каприз. В скритото в длан огънче към последната за деня, месеца и живота, както всеки път се заричаш, цигара; на ръба на заострена забележка, смело маскирана в комплимент, граматическа грешка в полза на красотата, малко странна, малко учудена.
„Ре бемол във десет такта, ре бемол - аз вярвам, вярвам, ре бемол - надипля, ми бемол” - музиката на Пучини съ-действа леко упойващо, за сърцето. В плавни движения, от водата. Един ден, се обърна, просто си тръгна. Онова там - забравих значката…

 *first of the swirls learnt into sway-dancing, like e-ve-ry road has it's turnabout mark - in a particular way, when-ever there is a co-pilot

- the dictionary or the encyclopedia?

The Surrealist Manifesto was written in 1924 by Andre Breton - and then signed by such artists as Louis Aragon, Antonin Artaud, Jacques Baron, Joe Bousquet, J.-A. Boiffard, Jean Carrive, Rene Crevel, Robert Desnos, Paul Elaurd, Max Ernst, and Breton himself. Released to the public on January 27th 1925. ▪ In the long run during the last years, such theories as « Surrealism » and their derivatives were widely misapprehended. Diurnaly used, in the main but freaky and unvoiced, like there are no certain rules or implications. Groundless usage.

седем крачки - и вдясно, после викаме taxi

    ’ai can’t dance…   

                                                                                      …but ’ai can walk   

 

Memento: т.e. времето развива у всяко сърце: свои собствени принципи, в невъзможна тоналност, и свое разбиране за произхода на потребностите - и отговорности, тяло до тяло с копнежа - настръхнали от дългото чакане. {…} Този ден имаше слънце. Макар и за кратко. Истинско слънце. В лимонено жълто. Извисяващо се далеч над последните керемидени покриви, и тераси, със бели самотни дворове зад витите стъпала от лъчисти средиземноморски фасади. Широки и бляскави, с тъмнеещи в сянката сводове. На студено кафе. Две. Нещо типично за любимото matinee. Спокойствие, тишина. Свобода. И никаква философия. Не. Чудесно, доста различно от изостаналото привично „that day it rained”. No pain, no gain. Или? Липсва ми вярната публика две, тригодишни, малката сцена, и балони подарък; място забранено за възрастни. Едно клипче набързо, се компилира за по-малко от пет минутки разсеяни. Спъване, падане, кикот. А отдавна не си бях вземал домашно. Следващото вече го знам наизуст. Как много дандания вдигали хлапетията; ами ще вдигат. Да са ви живи и здрави, всичките! Нали са деца? Ти точно си бил статуята в класа, че да се мусиш сега!? Цапали, чупели; тичат и викат. Или се бият. Тъй вярно. Нали дефиницията за милите рожби: е просто шум, покрит с мръсотия. Но… да не споменавам, не са ли доста от нас същите? Стана ми смешно че Мила и тя раздава юмручета по другарчета и големи наляво-надясно, случайно, прошепва - и смигва; пък Аличка не я хващат аларми, магия. Магия, Бобо прави «буф» малко сериозно, повтаря какво е видял сам, и се киска най-отговорно. А ми се ще да отвърна, аз - онова обкнвн. момче, което казва, че няма ред и представа що със лице и ръце с цялото тяло говори. Note: мини-драматичен Ренесанс в цветовете. Като наблюдател. И споделено: „Чуст… чувтс… такова… все едно съм на три големи” - „Че ти cи  на три големи” - „Ахъм, и две малки”. Елегантно.

- star back to the wonder-dust...

starring:  jamiroquai ▪ phil collins ▪ skunk anansie : at the spring of life  { again & again }  achtung ! със новата лъчезарна s. ellis-bextor

    featuring аулин ▪ безсъние + невроза = на убийствен зъбобол ▪ now ’ai know

- What would you ask if you had just one question?

  the ending of the journey into light © img. by явор 

Стереотипите. Са смущаващи. По леко обиколен тертип. Сбърках думата, опасения. Предразсъдъци. Но… и последното ми звучи странно, сбъркано ми звучи. Бомба със закъснител. Въпрос който води въпроси. И още. Това са. На вкус. Строги думи със сложен характер. Които задъхват. Щом разума се възправи над сетивата. И се затича със смях. Вдъхновено. Опит да им избягам. Лъжà. Без умисъл. Пак се повтарям. Не е нарочно. Да не отричам. Така просто. И без причина. Белези, след които целта нищо не значи. Или. Направление, грешка, коригирам се в крачка. Момента хрущи между пръстите, с възклицателна. Секвенцията - и тя никога не е същата. По протокол, на доверие, лично. Не ми е достатъчно, че знам разликите между добро, и порочно. Нека да преведа: безлично - и ексцентрично. Насадена кокошка - до черна овца. По-лесно, помощно колело - счупена карма. Слънчево затъмнение и пещера. Някой носи стол изоставен. Открит. Както чашките някога. Някак. В коктейл пъстрозначен с който нататък по-тръгва добре. За всеки ключ, по ключалка. И наобратно. Perfect 10. Я мелькну в твоих глазах. Ще ти разкажа. Но друг път. Да?  Есен Е.

         empre cosi  ▪  зад прозореца вече вали  ▪  my needs are few  ▪  mon ange sauveur  ▪  воскрешать надежду вновь…

- I wonder if the fountains work even when it's raining?

The boy was tired of walking in the rain dragging the girl, heavy as a sandbag and weeping continually, around with him.

A short while ago, in a tea shop in the Marunouchi Building, he had told her he was leaving her. {…}

“Where are you going?” -- She fell into step with him as she spoke, this tune keeping a firm hold on the handle of the umbrella.

“Where? That's my business, isn't it? I told you quite plainly some time ago, didn't I?”

“What did you tell me?”

He gazed at her in horror, but the rain had washed away the traces of tears from the drenched face, and although the damp, reddened eyes still showed the aftermath of weeping, the voice in which she spoke was no longer shaky.

“What do you mean, 'What?' I told you a while back, didn't I? -- that we'd better split up.”

Just then, the boy spotted, beyond her profile as it moved through the ram, some crimson azalea bushes blooming, small and grudgingly, here and there on the lawn.

“Really? Did you say that? I didn't hear you.” Her voice was normal.

Almost bowled over by shock, the boy managed a few steps further before an answer finally came and he stammered:

“But -- in that case, what did you cry for? I don't get it.”

She didn't reply immediately. Her wet little hand was still firmly attached to the umbrella handle.

“The tears just came. There wasn't any special reason.” {…}

 ---

relish the full short story Fountains in the Rain by Yukio Mishima (三島 由紀夫) - born Kimitaka Hiraoka

- blackout the sun, it bothers me not

 Шкиперът се отпусна в своя шезлонг и запуши лениво. Скоро трима-четирима от екипажа се качиха на палубата и насядаха във очакване. Един от тях имаше банджо, а друг извади хармоника. Засвириха - някой запя. На тези инструменти туземната мелодия звучеше странно. Ала после под звуците на песента една двойка се впусна в танц. Това беше някакъв техен варварски ритуал, див, примитивен и бърз, с отсечени движения на ръцете и на краката, с гърчения на тялото; чувствен, дори сексуален. Но без страст. Беше подчертано животински, прям, съдбовен, но лишен от тайна, с една дума: естествен, дори би могло да се каже - и детински. Накрая моряците се умориха. Проснаха се на палубата, заспаха и всичко потъна в тишина. Шкипера с труд се надигна от стола и се спусна по стълбичката. Задъхваше се леко от нощната жега. {…} Следващата сутрин, когато утрото се промъкна над спокойното море, те видяха пролива в рифовете - предната вечер им бе убягнал, беше малко на изток от мястото, където стояха. Шхуната влезе бавно в лагуната. По водната повърхност не се виждаше нито бръчица. Дълбоко долу сред кораловите скали плуваха малки цветни рибки. Слънцето блестеше в безоблачното небе, въздухът бе хладен и благодатен. Беше Неделя, усещаше се някакво спокойствие и тишина, сякаш природата си почиваше.  { по W. Somerset Maugham ▪ Червенокосия ▪ 1921 }

- Feathers’ touch upon the skin.

au fond.  it's oh so quiet, oh so still ^   Nat  : playing the angel ▪ capit-all letters ▪ tranquillizing ’10 muse, this case is havin a chance  

  September (was tender, again). Какво ми донесе, какво не, какво ми отне? Онези места, за които ти трябва карта, виж нещо - ето тук някъде, всъщност …не е далеч, нали? - много ли, малко, са тъжни, думи загубени в превода от природата на произхода, и от-къде? - с посвещение. Неизбежно. Да поговорим, или, нека заложим на истината, по същество. Зад просцениума стана въпрос, къде със надежда, къде с умиление, за крайпътните камъчета: останали по средата, склонове, прави, страдания, остри ъгли - и, на отбивките. Центробежни, в уроци и тълкувания - които надграждат, обичайните разписания - кой, колко, и как спазва допустимите норми. Помислих. Мойте препятствия, и срещи и грохот, и предусещането за деформация, са били всякога чувствени, са, всякак. Ето защо ми е трудно и да нанасям смели корекции, кръпки и медиации, насипно, върху вече подреденото минало. Подредено, в кавички. Параболични. Като че мога с лека ръка да забравям. Като че искам. Но продължавам. А дори и не си давам сметка, bon mot, ха, колко често говоря в множествено число. Не беше нарочно. Не може да е било. {…} Изпепеляващото увличане: за сетен път пак да съм буден, пълнокръвно, невинното чувство - malo, eres, което чиста проба виждам и вдъхвам, отново, наяве, от същото - притегля и ме опиянява. Което бях сигурен, като етюд и заглавие - че смея, да искам… и разпознавам. Как в точното време, на сборното място, се случват. Малките чудеса - и до една, ня-мат нищо случайно; спонтанната близост, която ме топли - от двете ъгълчета на устните, над връхчетата на пръстите; в търсещите очи, с въпросчета незададени. Миг като вечност. Някъде от-високо, отвъд, Синатра подканя, на фона на пърхащите лица, това е, изгарям от щастие, така, както не съм и сънувал, толкова, думата е нечакано - колкото ми е трудно да предположа, близко, още по-близко - кой повече се вълнува. Може би аз. Няма как да съм сигурен. А тогава, в онзи момент, не се и съмнявам. Няма да кажа. Не искам. Не мога. Твърде е хубаво, и замайва. Виждам. Разтреперената ръка. Нежната длан, ще я скрия, ти ще се скриеш. В няколко стъпки мънички мелодични, в кратки интимни завъртания, и акустични, несъвместими? - не, във синхрон, поезия. Близко, още по-близко. Безценно. Да помечтаем за някоя тиха утрин, Неделя, кухничка и закуска. Далечни, спокойни, магични. И птиците, и прозореца, замълчах, да ги видя. Защото обичам разните тонове и отсенки, на сивото - и гълъбите са сиви, съгласен, порочни зверчета - всяко смигване и нюанс, и вълшебна усмивка - части изящна, части прекрасна, толкова истинска винаги, могат да бъдат специални, желани. Изгряват лъчисти, в цвят драма. Думите споделени остават нашепнати, между двамата само. Да предизвикат някой отложен копнеж за промяна, еднопосочно, внезапно разместване пластовете извити - където губещи, или сбъркани, няма. Така. Както трябва да помниш - кога се отмества дозата чай; понеже горчи, ако се случи да я забравиш, и престои - дори да си сложил най-фините си листенца, в най-чистичката вода. Това че умеем да си говориме откровено, в добро настроение, потвърдено, ме кара да мисля че не съм сбъркал с опазване съзидателното мълчание, нямо, като съзнание приличащо на въпрос на лицето изписан. Загадъчни. Ето и най-трогващото възвание. Съпътствано от неведоми радиални огъвания незримите клонки на пивоталната същина, ала даващи свеж привкус в иначе неусетно отлитащите с подскок мигове съпричастие. Нали? Обичам да ме боли. Следствие. Връщане към живота. Както непокорния ход на прощаване, бърз, своенравно; опитвайки да се прероди усещайки оптимизма. Там реалността прилича на безпомощна, но амбициозна халюцинация. Което така и започна - или се състоя, отначало до тук - и мога да обобщя, във едно искрено изречение. Да си искрен не е престъпление. За мен откровено бе удоволствие. Всецяло. Преброих две, три изречения, но на това място - се подразбира че ми е позволено. {…} Сега мога да се върна обратно отново в бъдеще продължително към преяждането със сладолед, и кротко умислен да гасна, като дима на цигара, като огънчето накрая, което нямам право да вкуся, вече не, казах си. Макар, знам, едва ли ще съумея, така да прелея паметта си със сладко, колкото сладко, е тихото съзерцание…

        P.S.    can still sleep over this, classic…