- pride of the morn.ing

    - where do you go when you’re lonely?   where do you go when you’re blue?   ’ai follow you.

   Понякога дори 1 от тези същите серенади няма ни сила ни смисъл да опровергае истиността в резултат крутото чуждо ядно бездушие и досада, или да оправдае… защо някой стои на колене, с молба тръпнеща и приведен ръката пред него в свойта да вземе, може би, откровена …и в крайна сметка …седиш като тъпан. Ала не с лоша транскрипция.  -- Grazie, jojo.

  Давам заявка до края на лятото поне няколко пъти още да поговорим на зеленка тематика, моя необходимост и страст, там…
       северозападно, малкият Сордс - между вятъра и морето…

       -- err, toss the feathers, day thoo, full feathers - whang overt yer drum - в следващия баланс vol.06 си мисля

…започнала е омаята на преображението

…Една ноемврийска сутрин Стефан Цвайг се събужда петдесетгодишен. Oбглежда изминатия житейски и творчески път, и сам пита: „Какво още мога да желая? Странно: тъкмо защото в тоя час не знаех какво да поискам – четем в спомените му, – у мен се събуди някакво тайнствено безпокойство. Не аз самият, а нещо други питаше мен: Наистина ли ще бъде добре, ако животът ти продължи да тече така, все тъй без ветрове, уреден, доходен и удобен, без нови изпити и напрежения?… Няма ли да е по-добре за мене да дойде нещо ново, което да ме направи по-напрегнат, по-неспокоен, по-млад, да ме предизвика към нова и може би по-опасна борба? На тоя петдесети рожден ден в дълбините на душата си имах само това престъпно желание: да стане нещо, което да ме изтръгне пак от сигурността и удобствата, да ме принуди не просто да продължа, но да започна отново.”
          _ _ _ _ _

…« Емоционалните хора не са много наблюдателни; щастливите са лоши психолози. Само неспокойният напряга сетивата си до краен предел, инстинктът за опасността изостря още повече естествените му умствени способности. {…} Макар вс. усещания да наподобяват болка, опиянената Кристине чувствува някаква непозната наслада, чувствува разтърсеното си от вълнение тяло младо и жизнено, както никога досега. Никога не е подозирала, че нейната собствена кръв може тъй да залудува по жилите, да тупти в тях така бурно и сладостно, никога не е съзнавала колко пъргава, колко стегната е младичката снага, откакто при тази безкрайно приятна, упоително кипяща умора; весела, дръзка, опасна притегателна сила. {…} Но…

…Службата вече не е това, което е била; когато завърта ключа и влиза в страхотно тихата стая, която сякаш я дебне, всеки път си припомня филма „До живот”, който е гледала преди една година. Придружен от двама полицаи, пазачът на затвора – брадат, суров и строг – води осъдения, слабоват, разтреперан момък към голата килия с решетки. Тогава, както и другите зрители, и нея я бяха побили тръпки и сега отново изпитва ужаса, че самата тя е едновременно и пазач, и затворник. За първи път забелязва, че и на тези прозорци има решетки, за пръв път усеща белите голи стени на служебното помещение като затвор. Всички неща придобиват нов смисъл: хиляди пъти е виждала стола, на който е сядала, хиляди пъти – изцапаната с мастило маса, на която слага книжата си, хиляди пъти стъклената преградка, която в началото на работния ден вдига нагоре…

…За пръв път вижда, че стрелките на часовника съвсем не вървят напред, а се движат в кръг, от дванайсет до един, от един до два и така нататък пак до дванайсет, и от един до два и пак назад до дванайсет, все по същия път, без да направят нито крачка встрани; навиван непрекъснато, за да служи и никога да не бъде освободен, часовникът е вечен затворник в четвъртитата си кафява дървена кутия.

…– Трябва? – казва Фердинанд – И аз така мислех през тия години, откакто съм се върнал. Но „трябва” е костелив орех и не става за всички зъби. В живота всичко изглежда малко по-другояче, отколкото сме учили в училище: „Бъди верен и честен до гроб…” Да не сме гущери, та откъснатите опашки отново да ни пораснат. Когато са отнели някому шест години от живота, най-хубавите години, от осемнадесет до двадесет и четири, оставаш инвалид чак до живот, дори ако си имал щастието, както е думата, в случая – да се завърнеш благополучно вкъщи.

…– Да, добре съм – казва той, забелязъл погледа й. – От месеци не съм се чувствал така добре, както през тези три дни. Всъщност едва сега разбрах колко хубаво е да обмислиш нещо свое, единствено за себе си, и то съвсем сам… Не все да прибавяш по малко към общото, което никак не те интересува, а да изграждаш нещо от основите до върха, само за себе си, па макар и въздушен замък, който ще се срути след час. Може би ти ще го духнеш с една дума, може би ние заедно ще го разрушим. И все пак работата ми достави удоволствие. Беше страшно весело да разработя боен план срещу всички: армия, държава, полиция, вестници, срещу всичката власт на земята; поблъсках си главата и сега ми се ще да обявя истинска война. {…} Но още нищичко не е решено, все още си играем с идеята, а по време на игра трябва да си весел.  »
          _ _ _ _ _

...Stefan Zweig  ^  Im Rausch der verwandlung,  S. Fischer Verlag GmbH, Fr. am Main, 1982   -- В омаята на преображението

- yeah livin-with-me must-have damn-near-killed you

Ах, сетих се за един прям и жесток, адски любим епизод по „Доня Барбара” на Ромуло Галиегос, който някога някак щях да цитирам, чел съм го и наживо - доста се смях, щото не че поисках - но бях, тъкмо толкова и разбран, както там следва:

.– Ще излезе, че когато човек говори, винаги трябва да държи речи.
.– Не, ще бъде много досадно. Такъв бях и аз тази сутрин например.
.– Не исках да кажа това, а че всеки си има свой начин на мислене и както мисли, така и говори. Вие можете да говорите два часа подред без прекъсване като тих напоителен дъждец.
.– Благодаря за сравнението. Поне съм ти благодарен, че не ме нарече досаден.
.– Исках да кажа, че вие говорите по ралични въпроси, но не се усеща, че сменяте темите, а при мен е различно…
.– Да. Твоят разговор може да се сравни с кратки поройни дъждове, придружени от слънце. Ето връщам ти метафората, но придружена от комплимент.
.– Каква стана тя? Дяволът и жена му се скарали… Но ние не се караме… Ох! Сега пък какво казах?
.Тя се изчервява и прихва да се смее.
.– Това е съвсем очевидно - казва Сантос и я гледа усмихнат. - Тъй като нито аз съм дявол, нито…
.Но тя не му позволява да довърши.   – Знаете ли?   – Какво?   – Забравих какво исках да ви кажа.
.И тъй като Сантос продължава да я гледа, тя възкликва:
.– Ах, да… - но веднага след това отново прави гримаса, с която показва, че е забравила какво иска да каже. Това е, рабира се, чиста измислица, средство да прикрие чувствата си.  { splend!d }
.„Колко се е разхубавила. С всеки ден става по-красива!” - мисли си той и затъва в една от тези речи, които се въртят около съзнателно подбрани сухи или мъчно разбираеми теми. Те имат за цел или да я отегчат, или да я заинтересуват интелектуално, но всъщност представляват героични средства за борба против…
.Но Марисела нито се отегчава, нито пък може да бъде заинтересувана по този начин. Докато той говори, тя не свежда поглед от него, но през цялото време си мисли за съвсем други неща. И ето че в най-важния момент тя го прекъсва:
.– Знаете ли, че сърничката, която ми подарихте, съвсем не била светица. Ще си има сърненца.
.Сантос смотолява нещо, млъква и продължава да се храни. Изведнъж прихва да се смее. Тя не може да си обясни тази му веселост и го гледа учудена. Най-после разбира причината за смеха и бузите й пламват. За да прикрие неудобството си, тя се мъчи да прехвърли мислите му към нещо друго, но вместо да проговори, избухва в смях. Сега и Сантос не може да промени вече нищо - щом заговори за нещо, тя прихва да се смее и какво му остава друго, освен да й подражава.
.Хитрият смях на Марисела е толкова чист и невинен колкото и нейната забележка за сърната, толкова далеч от морала колкото и грехът от сърната. Както самата природа - без понятие за лошо и добро. Само да искаш да я приемеш такава.

  ^
щеше да бъде 1 лих драматичен момент, но правописната грешка доведе… единствено смях и за мен и за милата съучастничка; че така де, нали? - поне збогом трябва да можеме да си вземем. помежду впрочем, нàдяй се  ▪  scr. image ^ alx.andra, recently
          _ _ _ _ _

..off err charts:  sorry ’ai can't hear you - got to know, little dummy's kinda busy, saaaaail awaaay həni  {this is how u remind me} и пр…

- хъ-хъ, сетих се за тебе бебе

Възторжен! Кеф на кутийки. Наистина най-близките, или тъй назованите още дето не спряха да циркулират в бързащо бавното ми кръвообращение, хубави хора, имат резон за поредна дясна посока първото на звука. Било съвпадение!? Без двоумеж цитирам kori – „Aко тази година свалите нелегално само 1 албум, нека това бъде новият Deftones.”  Хау!

- по-някога-то ми е скучно...

…и мразя наред, така да се каже, отварям любимият h-c-p-a partition, който държа там все още с образователна цел, само, с това ще се оправдая ест. и както обикновено откривам парада с BOFH - като дните след залез слънце напоследък:

‹ Straight Up! Hey, do you want me to check your account? ›

‹ Yes please, I've got some important stuff in there! ›

‹ Ok, what's your username... ›

He tells me. Honestly, it's like shooting a fish in a barrel. Twice.
With an Elephant Gun. At point blank range. In the head.

(Do I really need to tell you the clicky clicky bit? I think not)

„и после... ходихме да търсим котки”

…Често се случва да не можете да си отговорите със какво ви е запленил един или друг човек. ▪ Като че няма нищо особено нито във външността, нито в говора, нито в постъпките. Или с нищо особено не е успял да се прояви. 1 най-обикновен човек – бихте могли да минете край него като кораб далечен залив в морето и да отминете, в друга история, само случаят би ви накарал да му обърнете внимание. Разговаряте с него веднъж, два пъти и кой знае защо, почвате да изпитвате към този човек необикновена симпатия. ▪ С какво ви се е харесал? Вие не знаете. Вие само чувствувате, че сте запомнили този човек за цял живот. Затваряте очи и виждате лицето му, чувате гласа му, сещате особеното ухание, иска ви се да го срещнете, да го чуете, да разговаряте с него. ▪ И кой знае защо сте уверени – макар че не сте могли да се убедите в това – как тя  е една чиста и вдъхновена душа…

…тогава, пр. така, мисля пак може да се намериш по невнимание влюбен, хубава дума ▪ с отлежали емоции отстрани, ала близо
          _ _ _ _ _
    …и ще се постарая да не лъжа… данелъжа… да, не лъжа… не лъжа… 1…2…4  …не, лъжа  ▪  уморихседасъмтъжен  :)

- cosy in my mind # pt.2

.Ой, причината да загубя воля и интерес към 1 такъв магнетичен довереник като вечно връщащия се диск нови кутийки стройни редици войници-убийци, и подбудата, ми е толкова ясна, колкото помня що и къде, как и кога, първи път се целунахме с тъмния филтър на една нищо и никаква, неприлично омайна, взета в заем силна цигара. Доста го мислих. Повече и не ми трябва да знам. Спрях се, взех да повтарям, бавно. Да, бавно = на хубаво. Следвам една формула. Проба - грешка, струва ми се прилично. Пречи ти - сменяш го, знам си правата, все още. Сурово - изпичаш го. Всеки порив убит във зародиш, млък! - смачкан, затрит, почерка сбит, погледа - сбръчкан, ситничко стрит, от-ритнат, но… нека, нали? - нека не се отклоняваме. О! да, има и друго, мисля, там вътре нейде залегнало и преобразяващо плахо нагласите на душата, спектри крепко желание, неприкрито и диво, в палитрата газировки - непокорни и горделиви, безгласни, неустоими, мъдри и поривисти, предани, неправдиви, мнителни и красиви, груби и сладострастни, весели, скромни, чувствени и наивни - способни да преобърнат нежната мрачина в младостта със един залез последен сезон. Ако само отделях по грош след всеки път когато си пожелавах промяна, но не, няма да се опирам в минало време или… поне както някак и ненадейно се случва. Точно това. Ама че глупости правят децата! ▪  because i'm all about value ! ha - ha
в момента няма връзка с този номер -- no connection with this number -- в момента няма връзка с този номер -- no connection with this

..

Zig, zig, zig, Death in cadence, striking a tomb with his heel, Death at mid-

night plays a dance-tune. Zig, zig, zag, on his violin. Requiscat in pace. Zig.

The winter wind blows, and the weary night's dark; moans 're heard in the linden

trees howling. White skeletons pass through the gloom, running and leaping

in their shrouds. Zig, zig, zig, each one is sick-frisking, you can hear the cracking

of the bones of the dancers. A lustful couple sits on the moss so as to taste

long lost yclect delights. Zig zig, zig, Death continues, the unending scrap-ing

on his instrument. A veil has fallen! The dancer is naked. Her partner yet grasps

her amorously. The lady, it's said, is a marchioness or baroness and her green

gallant, a poor cartwright. Horror! Look how she gives herself to him, like the

rustic was a baron. Zig, zig, zig. What a saraband! Was heaven sent? Lo, they all

hold hands an'dance in circles. Zig, zig, zag. Can see in the crowd the King hither

dancing among the peasants, shows merriment in betwixt. But hist! All of a sudden,

anon, they leave the dance, they push frwrd, they fly; the malapert rooster

has crowed. Oh what a beautiful night for the poor world! Sola fides sufficit?

 and so say all of us:  Long live death and equality!  { over bass drum + obbligato violin }

  ---

^ mooded cloak by Gliss + 3x K!ara  @ Numéro ▪ Danse Macabre [ ai:edit ] gen. entered by Henri Cazalis, based in an old superstition

- ff. drop-dead gorgeous

...„Всички очаквахме нещо и бяхме по средата на предстоящи вътрешни преврати, почти оформени (поотделно) във всеки един от нас. Всички ние се канехме да предизвикаме боговете.”
          _ _ _ _ _

...– В хотела ми казаха, че преди шест дни минал някакъв американец – Хофмайстер, който търсел друг американец – Смит. – Бо се засмя и извика келнера. – Интересно кои ли са били пък тия...
...– Известни акробати – рече Скот. – Хофмайстер и Смит. Хемингуей и Фицджералд. Елиът и Паунд. Известни на хората от цял свят. От петте континента. Бо – продължи той, - искам само два пръста джин. Не повече.
...– Още ли не си пил? – попита *Бо.
...– Нито капчица. Честна дума. Питай Кит.
...Бо не попита Кит. Дори с поглед не ме удостояваше. Беше се съсредоточила върху Скот, а когато Бо се държеше с някого по този начин, то тя почти не забелязваше другите около себе си.
...Поръча някакъв pot-au-feu, а Скот си поръча питието. Докато чакахме да ни сервират, Бо ни остави за момент, за да си измие ръцете (така ни каза). Но ние се досетихме, че отново отиде да търси Хемингуей. Гледахме я как върви със стегнатата си, лека, почти подтичваща походка – така вървеше винаги, когато бързаше за някъде.
...– Знаеш ли, Кит, че сексът е единственото смислено божие дело? – попита ме Скот. – Знаеш ли, а?
...Отговорих му отрицателно. « Не го знаех »
...– Мен са ме учили, че е измислица на дявола.
...– Погрешно и безбожно схващане – каза Скот. – Протестантска лъжа! {…}
...Бо се появи и ние се загледахме в нея. За миг тя бе напълно непресторена и това, което Скот и аз – с невиждащите си очи – видяхме, бе едно целомъдрено, съвършено, удивително-самовглъбено момиче, което бе сякаш неземно и истински одухотворено. Имаше малък бюст, овално английско лице, мека момичешка коса, ярко червени устни и изтънени вежди. И двамата си мислехме за секс, когато Скот ми прошепна:
...– Не е възможно да не се влюбиш в Бо. Тези прекрасни английски крака! Боже господи, откъде е взела всичко това?

...Всъщност истинското име на Бо Манеринг беше Селест, но някой в колежа, на нечия вила, някой близък или приятел я нарекъл със звучното Бо Селест, след което си останала просто Бо. Не познавах човек като нея. Но, така или иначе, никога не бях сигурен за каквото и да е, което я засягаше. {…}  Единственото момиче на земята, изтъкано от плът и прецизност.

.....^{* outrageous perfect remark} 

...Джеймс Олдридж ^ Един последен поглед, 1977   -- One last glimpse, refl. circles

- А нима има изобщо отворени кръгове?

.. « still ai have my weak- my strenght my ugli-ness »

Понякога правя такива неща. Без да му мисля хуквам в нощта, с цели пасажи добро намерение в кулата горе, и от което мокрите гуми пеят с наслада. После, като се сетя, ала тогава виждам сгънатата бележка и онова, от червеното, от което ревнувам – та ме боли даже, мастило. Сякаш все още не мога да се нарадвам, и разбера, как, или да. По-някога правя такива неща. Започвам отнякъде, и копая. Докато махна бялото и цвета от лицето на нищото… и съм сигурен вече как те обърках, само защото паля в движение, а си стоя. Толкоз. В една точка на равновесие, между действителност и мечта, догаря нечия безименна страст. {…} И тогава си мисля. Колко малка си ти. Колко малък съм аз. Но ще порастнем, когато – и си признаем, най-малко още сто и нанайсе’ пъти колко малка е тя, радостта, след едно минало-споделено звание, с отчаяние, и-ли надежда. Така си казах, и аз, а не знам, какво и защо съм намерил под опаковката, стая, без съдържание, или желание, да пренеса по-бърже мебелите си там.  63 days

« si vis amari ama »

...„if you want to be loved, love”  ^ Сенека
...---

...Мис Епълтън изглеждаше доста възбудена и задъхана, вероятно от продължителното изкачване.
...– Питър, преведи следното – каза тя и след това зачете на глас, безупречно спазвайки звуковите стойности на гласни и съгласни.

......Dixit, et avertens rosea cervice refulsit
......ambrosiaeque comae divinum vertice adorem
......spiravere, pedes vestis deftuxit ad imos
......et vera incessu patuit dea.  ^ Строфа от „Енеида”, Вергилий.

...Думите звъннаха в устата ѝ, сега лицето ѝ беше с латинския си израз: ъглите на устните ѝ строго извити надолу, веждите неподвижни и повдигнати, страните ѝ - посивели от сериозност. В часовете по френски език лицето ѝ биваше съвсем друго: страните ставаха като ябълки, веждите танцуваха, устата суховато свита, ъглите на устните непослушно пристегнати.
...– Тя каза – почнах аз.
...– Говореше – поправи ме мис Епълтън, – тя говореше тъй.
...– Тя говореше и… и… поруменя.
...– Кое поруменя? Не тя поруменя. Cervice.
...– Тя говореше и като обърна своята порозовяла цепка… – Другите прихнаха да се смеят. Изчервих се.
...– Не! Cervice, cervice. Шия. Нали си чувал за цервикс? Положително си спомняш цервикалните прешлени, шийни прешлени.
...– Тя говореше и като се обърна…
...– Обръщайки…
...– Обръщайки се, розовата ѝ шия поруменя.
...– Много добре.
...– И… и coma, coma… сън?
...– Коси, Питър, коси.
...– И… ъъъ… обръщайки се отново…
...– Не, момчето ми, не. Vertice тук е съществително; vertex, verticis.  Вертекс, вихър, корона от коси. Какви коси? Коя дума отговаря?
...– Като амброзия.
...– Да, амброзия ще рече по-точно безсмъртни. Употребява се най-често във връзка с храната на боговете и в този смисъл думата е дошла и до нас в значението си на сладък, вкусен, меден. Боговете освен това използували амброзията като благовоние. - Мис Епълтън наистина говореше за боговете с известен авторитет.
...– И нейният вихър, нейната объркана…
...– Корона, Питър, косите на боговете никога не са объркани.
...– И нейната корона от коси като амброзия дишаше божествен мирис.
...– Така. Добре. Но, да кажем, аромат. Мирис напомня на канали.
...–  …божествен аромат, а нейното покривало, нейната туника…
...– Да, нейната падаща дреха. Всички богини освен Диана са носели свободни, падащи одежди. А Диана, небесната ловджийка, естествено е носела удобна туника, може би някак заловена около нозете, по всяка вероятност от плътна зелена или кафява тъкан, като моята дреха. Нейната дреха се спускаше...
...– Не знам какво е ad imos.
...– Imus, това е архаична дума. Превъзходната степен на inferus, нисък, долен.  Ad imos значи до най-долу. Тук буквално ще рече най-долната част на нозете ѝ, което на английски няма особен смисъл. Употребено е като подсилване на смисъла, поетът е поразен. Може би ще трябва да се преведе „дрехата ѝ падаше надолу до самите нозе” или нещо такова. Смисълът е „от глава до пети”, защото е била съвършено гола. Моля, Питър, продължавай. Вече много време загубихме.
...– Надолу, до нозете ѝ, и в действителност откриваше…
...– Беше открита, беше разголена, видя се като vera. Vera dea.
...– Като истинска богиня. (да, десинко, истинска - само времето трябва да уточня, пак, а не искам)
...– Точно така. А какво общо има incessu с изречението?
...– Не зная.
...– Питър, ти ме разочароваш. Това е материя за вашите класове. Incessu значи в ход, по походката. По походка тя беше истинска богиня. Походка в смисъл на стойка, на физическа конструкция; божествеността има свой стил. Стиховете преливат от чувството на онова сияние, което заляло невежия Еней. Ille ubi matrem agnovit; той разпозна майка си, Венера. Венера, с аромата на амброзия, с разпиляната коса, с развятата дреха, с румената кожа. Но я вижда само avertens, като се извръща. Смисълът на пасажа е, че едва когато тя се обръща да го изостави, той разбира нейната истинска слава, нейната действителна стойност, връзката си с нея. И в живота често става тъй. Обикваме твърде късно. В следващия стих той се провиква след нея по най-трогателния начин, а тя се стапя в далечината.
...„О, защо, защо никога не ще се хванем за ръце, да поговорим в непритворство с теб?”

...---
...Джон Ъпдайк ^ Кентавърът, 1963, вярно с оригиналният правопис  ▪  scr. image gerard butler, thandie newton @ rocknrolla