- blackbirds backwards forwards and fall

-- this time this one: not to be finished, way it is

От суровата мрачина над града вечер с драматичен мотив лих оникс, там въздуха е на кръпки, шепне лудост отровена. Първите дребни и още мокри белезникаво-сиви парцалчета смели с рипсена геометрия, отдалеко в мъртвите клони и по сенчести глифове на мансардни балкони, сакрални пасажи, разиграват бавно танго; или призрачна тарантела. Кой както реши. В кривото огледало облаци и неон само изглеждат чупливи; и все пак явно избягваме преките срещи. Цялата улица, хълма надолу с плътно затворен вън пуснатите завеси квартал лъха стипчиво. В сива хаплива мъгла с лепкав нюанс кръв и земя. Нищо. Точка и запетая. Цветето на завихряне (б.а. роза на ветровете ~ място където се срещат няколко фронта) носи вкус на ръжда. Леденото глисандо блясва с насрещните фарове все едно не е там, все едно не се случва. И наистина е така, миг по-късно всичко това е вода, светлина и студена фасада едва, оставила тук-там скулптури бързайки да отмине. Раз-два. Дори въздуха след нея е по-чист. Но не, не че не ми е с анасонов оттенък по двете страни, нали вятър довя мократа пелена, ниско я спусна, та ето какво ще направим сега. Пиша Ви тези няколко реда, ще опитам без да поглеждам назад, primo Ви пиша. Колко добре разбрах днес истината, как всичко, което бих стигнал чрез още един ден отлагане, всичко което бих предприел, и видял, и научил, до което бих се домогнал, не струва и миг колкото онзи от озарените, що трогват сърцето. Скоба, онова без остатък от него. Утре, пак сме на път. Някой тъй ми говори, отговаря на мойте въпроси, пре-потвърждава и възразява, а аз бих желал да съм облак тъдява, че да погледна един с всички очи отвисоко земята, да се свлека по-после… и толкоз. Нататък. Камбаните под златистите куполи стенат. Бледи усти, някак заклети да пеят, и да мълчат. Shot! Само два пътя. Всичко останало хората са нарекли 1 едва насълзено горчиво висене, с езика изплезен (посвещавам на простилите жертви на думите) Снегът тръгна, примря, и почти се стопи. Капки се затъркаляха, току спрат – и затреперат. Възвестяват кръглия час. Откровен, решителен и безкраен. Паметта се е спряла в една точка и сочи винаги точното време. В сегашно. Когато още валя, блясъка на лъчите проникваше на-дълбоко в снега, и пламтеше с хиляди бели кристали, синкаво-сиви искри. Чух ясен въпрос, скоро, не беше веднъж, чувам го постоянно: това ли е щастието? Понякога да. Докато някога е добре – това да заспиш. И ако може, да помниш. Преди всичко обикновените намерения са решение в безизходица; и когато мислим за щастие, трябва да се подсетим за тях. Което може да заболи щом висне на раменете, но пък нали да запазиш съзнание е не дар, а умение. {…} Кога беше вчера? Смея се преди сън. Утре-така, утре-защо, утре-дали – а сме сега, и се смея защото след час и половина три буйни мелодии едновременно ще ме вдигнат пак на крака. Смея се, нали е игра. Лесно е да разтърсиш коса и да си повтаряш, как ще повярваш, колко си търпелив. Но това, чико, е адска шега. И така трябва.

...+ една колаборация в два куплета ▪ имена без коментар ▪ кръв - ритъм - акорди!те from in-side { audio ▪ video }

Следващите пасажи от « Триумфалната арка » казват доста неща. Лично мнение: отделете им десетина минутки. Нали? Обещал съм едно близко познанство. Беше ми приятно ранимо да избера няколко страници само, а те същите някак се озоваха особено подходящи. С преполовения калвадос прашен от странство - спомен после от два близки сезона, три часови зони, с бледи нощи в реторични цигарени диалози, да-не кой-знае нека опитаме и… две думи чути-прочетени които от-ново от-крито по свой начин наричам със сигурно-приглушен глас, компромис, наша белязана тайна ▪ after prophetic-spoken preaches-uhh

…kiss you through the phone my little sister

.моят ангел пазител, явно-тайното обожение at vegas, nevada ▪ дали бих обяснил какво съм отвътре сега …не знам, и не мога --

these pictures, remember you standing quiet in the rain, brighter than snow
oh white …so deli-Kate ▪ as mind plays windwalk - едни 20 години по-късно

- stay, enjoy the fading light-of-day

.Разгледах нарочно топ-до-безкрайност за последната една седмица от служебната си класация с най-чести завъртания, щях да я чистя, та както си мислех в първите десет почти не открих име което да не е било вече известно, още във спомените и дори позабравено към мойта година на раждане; дигиталните каталози сега правят издирването и селектирането им несравнимо по-бързо и лесно. Ако си представя че ми присъждаха обща награда за лоялност и постоянство, то тук трябва да упомена трудовете на цял отбор мк. редактори за споделените неколкостотин гигабайта музикална история. Но… както и да е. Третото място си поделиха Отис Рединг, без коментар моля, за него извънредно с добро, и Hole (1994) - единствено по-скорошно изключение в организираното броене; най-вече заради предстоящото познанство с новото студио на Courtney Love, жива и дишаща. Yeps, време беше! Сребърен медал се дава на The Poppy Family, черно-бели и превъзходни, заради меланхолията в собствените им живи записи и репризи, на вкус и мелодия точно като пъстро-любимите 70s на ни миналия век. Златни във списъчето с три-цифрено първенство, номер и по сърце са възторжените Jefferson Airplane. Омайния контраалт принадлежи на Grace Slick, дамата от горната снимка. Пак се влюбих, ей! Стана ми навик, дали в две нежни ръце, ласкави, или отвъдморски лазур, бляскави, и беше скандал - и беше спокойство, бе моя смислен урок; но… стига вече превратнос-ти. „Аз бях тук” за идеята. Тук, едно минало-окончателно. С целия суетен трагизъм, и имащ мимолетен адрес около светлата част. Навън, мога да обещая, там всичко е позволено. Зад него сме скрили: най-лошите - смях, най-срамната мъдрост. Що за маниери? В престъпно удобство, страх, унижение. Учтиво мълчащи. Позорна неправда, така сполетяла самò предизвикало угнетеното същество, на кадри изпъкващо явно. Break it. Ето как има що да припомня каква дива изтънченост в наслажденията сме се опитвали да приучим. Дрямка, пълна с видения, призрачнo-сиви като опашка следните дни на комета, диря в небето - знаци от нещо което… вече не съществува. Сутрин, будни очи - за ония лепкави, сладички, бликнали думи; звук със ужасна тежест и глъбина, фантастични слова, които могат да бъдат горната палуба към радостта. Нека да преговорим, каквото платиш по сметка блаженството, пробягва отвътре …да отлети нейде далеч като пролетен гръм. Колко време отнема тоя общ унес? Някои думи не може да изговаряш в множествено число, другите, след мълчаливите многоточия, никога във единствено. Малко ли е това? Кой не обича да отговаря на риторични въпроси. То е като мантра, странна… но жива:

…

- I just hoped I could hold on & be part of it. For whatever that means.

-- далече назад морето от пясъци отвъд Светите земи се носи една такава мълва: стените са общо въздигнати от човешка ръка

Ой, пак съм аз. Във предпразничния увод ставаше дума за това, как настоящото то щеше сигурно да ми е последно за миналата година, с пожелания за отваряне тапите по-скоро – и после благословия към alka seltzer да бди над вас в първите часове, полу-времена и дни от новата. Не че някой някога ме е питал, такова. Ала по непредвидени *обстоятелства, а както се знае – това са успоредно и едни от най-приятните в настоящия календар, вътре думите, отвън сроковете – не сработихме даже с догонване по оста темпото и програмата по възвиване с шеметната въртележка ad hoc и още куп уютни и/ли неподходящи извинения. Макар филма да бе ужасно щастлив; особ. полу-трезвата част. Загубихме се в белязане, търсене и намиране към останало несъмнено в миналия ни век definitely-maybe отчасти системно спрягане степени и глаголи P.S. така последните станаха първи. {…} Когато се интересувах в лично нарочен дълъг период, прелюбопитно настойчив, как и какво ще запомнят на вкус, една мъничка част от обществената ми рамка – хора случайни и хора специални, смели, подрастващи, остарели – но не задължително в този си низ подредени – колко въпроса защо и ами дали са решили в собствена полза – знаете ли, не съм изненадан – тук мислим еднакво – в годината има достатъчно поводи да сгрешиш, но и да се поправиш, да започнеш на чисто или просто да вдълбочиш по посока сантиментите на момента. Привет вам… зрители, грешници, ближни, измамници, привет вам молещи погледи и усойници, честни очи на кристал и страдалници, слепи, затворени в себе си, примирени, носещи бремето на отровното равнодушие или трън после мислите-изкушение. Прощаваме съвършените форми на престъпление …и Вие ни извинете. Добре ми се струва да се приплъзнем със вихрогоните упорити, да се запътим право дето ни водят очите. Добре ми се струва да приберем една от всички посоки и със отмятане две три стъпки широки първата крачка да стягаше на шега. Едва. Бих бил д-доволен ако в главите не гърмяха секция барабани викащи сбор на съзнателно намерение за това онова и защо те са така. Пак там чезнат и се разтварят, пръснати и провлачени ▪ Несъмнено, смятам се за щастлив че посрещнах цял дишащ и жив обтегнатия с надежди стоманеносив м. Януари в северното сияние и алкохолните пàри на Санкт Петербург по солнечной, теневой, Щелкунчик в плюш и разкошен кристал, песни и кейкове за нахалните гарвани с бляскаво оперение, повей на опиум, без думи – до през пух и кашмирена мекота вдъхвайки от сладичко мъркащите във хипнотичен покой устни, така нарушавайки скалното си спокойствие възнак с царствената умора от прекалена емоция, вън храма на безтелесната красота под ръка с милите ангели които ми обещаха, щом кихнах възторжено, разпилявайки буря кокосови стърготини – как ще намираме, ma foi, снежно-бяло смирение. И занапред. Несъмнено, пролетната умора пред разговорната реч в Лондон и покрайбрежието бе шеметно упоена. Tолкоз; а дъщерята на генерала, душицата мила, пак се показа много ли, хмм, достатъчно лоша. Не, dar-ling, права си – в превод буквален няма същия смисъл. После? Пустинята, Казабланка, през онова място на запад, където вечер слънцето се унася, сухото лято, шумът на въздишки, прахта под краката от пъстро-цветния жив многоезичен паноптикум сбрал ориенталска екзотика, средиземноморски лазур и пустинна античност. Където очите на хората – са техните етикет, и лице, фирма с кратко заглавие „прочети, разбери ме” за пред теб или мен. И са красиви, без мярка на цвят и посоки. Еднакво в черно и каменно-сиво. Тъй щото не лъжат. Зелено и синьо. Които малко остава да се стекат – или едва прикрили нежния блясък, да се престорят сякаш нищо не са се надявали. Зад всяка врата чакат една приказка да разкажеш, солена сълза. Зад всяка врата чака една друга. Някой тих следобяд към преди-вечер, някой лих ден както вятъра е попътен, пак ще се срещнем учудени, и честити. Човеците сме преборили камъка и водата, не виждам причина да не се справим, с добро, и едни помежду си. Остана Париж. А там трих и открих още нови приятели, тъй мисля си пролича, говорихме бавно, за да се чуем, танцувахме плътно, за да усетим, и си напомняхме всяка сутрин на финиша преди вс. обяд отначало за перверзното самочувствие от въртенето в кръг. И от онези, солта на живота, които остават ad interim във сърцето. Моето. Твоето. В общата стая. Тая просека, склад за нетребни рамки и постаменти. Като се замисля, как всичко това всяко едно се роди, с ръка на сърцето признавам сега, съвсем на шега, ще замълча. Късно. Едва тая година си дадох сметка за нелечимите загуби вътре в семейството, че ми остана едно топло вълнение в лицето на най-прекрасната на света, любима красива и нежна сестра, да не съм изключително сам, дори и през сдържано струващите ми се върху земната карта двадесет хиляди километра дистанция, а и отгоре – там емоционалната пустош = на сурова константна величина, но самотата лекувам предимно с усърдие и нота желание. Първо. И много, сапристи, разбирай истински много фалшиви усмивки. Хъ-хъ. Хъ ▪ Well? Оттатък връхните точки на къде акуратни и неочаквани глътки и попадения, през няколко континента и дръзновения с техните климатични области и места, безпаметни и специфични, се смятам щастлив че съм бил някак, ходих и спах, бях и летях и съм жив, да се върна; за да разкажа. Но какво преживях, всъщност, ако не разстояния и посоки. Ами тя? Слънчевото дете. Неземна. Когато разказа колко различен е бил един малко по-надалече квартал. В нашия град. Двете очи бяха ей толкоз отворени. И не щото предавам лична история. Познах непознатото чувство. Ние? Доста се постарахме да сме сериозни и да растем, но там някъде безпристрастните размисли към преситеното с честолюбие и досада болезнено любопитство срещна усмихващи се страни, открояващи се свободни от тъмните пещери, смръщени и студени, даващи ново вълнение и поле за мечти. Не, това не са райските двери. Срещнали сте шедьовър от дълбините със задоволство в още начеващи там първите не-познати дихание-изненада, с пръсти разперени скрити от погледите настойчиви, сведена гордост – очи, каквито не бихте могли да изобразите… ни със бои, рима и пулс, ни в текст и-ли във мелодия. Които удрят в сърцето, с тайнствена неувереност. Въпрос: защо тайнствени? Отговор: защо неувереност? Аз, уморен от все едно и все същото, бодежи от тръни все по-остри тресчици, разчетох не-малко отнесени значещи меланхолични усмивки, сами срещнати към понора на небитието, едно неподготвени за въпрос, дваж ехо в безвестие, но изпод намек с така случващото се. И други дори, всъщност, на пръв поглед когато вече е късно, било, дето спомнят цвят пролет, любезен сезон. Мога да компенсирам, колкото са уроците. Безвъзмездно. Там, с нов трепет в гласа и обноските. Те? Нека го преживеят ▪ Да си потърсиш правата, когато си се обидил, логично. Да бягаш, ако те гони глутница кучета не е по-различно. Още, да се намираш в образи ли, преображения, само върху крилете на собственото си въображение, рискувайки термите да се обърнат от топло в студено, все още често се практикува и все по-рядко наказва. Но да опитваш, когато си губил, и може би пак ще загубиш, та предизвиквайки шансовете си да опитат своя късмет срещу твойта решимост, това винаги си е струвало да се разказва. Добрия слушател е по-ценен от дърдоркото-кибритлия. Старото вино бие с чест и достойнство шота текила. Каквото ще да се случи, не съм искал да давам посока или съвети. Още по-малко да ги откривам. Времето е най-ценния капитал за човека. Броя. От едно до шейсет. Тик-такам с (точно) толкова удара във минута. Това ме обърна щастлив. И някак шестото чувство – дето се основава на преболедувани кадри и резултати, които аналитичната част горе в камбанарията е насъбрала и класифицирала, няколко пъти мерила и отсякла – някак шст. чувство кара да предполагам смешни на вид хрумки и хипотези (колко от тях мои, колко сглобени, тук ще сгреша). Съкровеното вдъхновение изигра необходимия щим от-до, и ни вектор отгоре. Докато без да си обясня защо свивам отново към антология, съзнавам как за поредна година познах няколко блестящи души; не съумях да открия нероденото си дете в нечии ясни очи, ала съвестта ще позволи ако не друго, то поне да заспя; макар не точно сега, но… скоро …ха! {…} Не си пожелах нищо навръх залпа снаряди когато това е традиция, а вместо това се огледах лице във лице с всички усмихнати нови познати и стари приятели, та нито нощта, нито деня после случих сиротни. Мисля скоро да почна да сбъдвам там премълчаното.

*със главна „виновничка” празнично настроение Мар!я Илиева - нежна и миличка, разтуптя ми сърцето в един танц само. точка