…so let go - it's allright - cause there's beauty within

2009 ▪ And you say: Не беше така, не знам как точно – друго си мислех, друго стои, извън нашето време. Не знам. Като ужилена скачам! Колко дълго трае завинаги – това ме попитай, или нечакана и отдадена или поне откровена реплика на необходимата памет и същина. Then I say: Аз знам, горе-долу минута, притичва пред погледа и се скрива както бели огньове хвърля лятната буря сред табора гръмотевици; какво изумление, светлина, не е сън, но и така да е, дали казаното ще отговори поне колкото да се чуем. Въпросителна, във спомагателните пасажи намирам относителна дефиниция. You'll think of it and probably laugh. Отново мълчим, вероятно, ала аз пак чувам. Мисля, че мислиш, че не личи. А имаш още тихи, но топли – интимни въздишки; успяваш да преобърнеш суетата във свой ласкав съюзник, от което ставаш още по-истинска; търсейки в кратичко изречение, със думи, без дъх, дреха в която на сигурно да се скриеш, и да прегърнеш, крехко-чупливото изображение в полу-безопасния поглед между съня и сутрешната мъгла; и ще повярваш на някой който те разпознава – такава, като бисер ясна сълза. You say: you needed me, or at least that’s what I thought. Че-че-changes. Отново аз: Няма шега, няма измама. Късната утрин разликата, и се усеща – от единия ден до по-следващия е същата, твърде голяма. Няма лъжа, ала няма и драма. Всъщност, малко по-важно ми е това – до какви нови от старите хоризонти пак стига погледа и душицата през отворения широко прозорец. Дишам по-лесно. От другата му страна идва сладката тишина. Птиците: спят. Кристалните полилеи: мълчат. Цветът – в хладната гама (honey dip, flim-flam, il mare et noi). Само черните клони поклащат бял цвят ухаещ на чисто. Ако да имах един повод единствен. Смеем се. И широко. Ей толкоз широко. Можем. Ти: С вдигнати вежди, погледа ококорен право напред. Надълбоко. Аз: Слушам внимателно. И гласът си владея. Смел ли, спокоен – стига да искам; нежен, приспивен, възглух – може би леден. Леко-далчен, ехо: отнесен. Дрезгаво-настоятелен. И отмиващ примо всяка надежда от върха на езика: после лицето в дланите на колене. Заспиваш в другия. Скриваш се надълбоко. Сърцата. Убити с дъждът на Ноември. Двете тела, в две части на стаята. Of course, it's not just about the tag butterflies. This applies to anything and everything that disturbs the air no matter how big or how small. Най-хубавия момент, дори в дъното на вретеното, е онова пълнокръвно пре-потвърждение за доволство с липсите, и със времето. Познат глас ще отговори учтиво: „Разбира се. Не се безпокой. Удобно ми е така.” Да? Темпото, от своя страна, не е онзи бездънен кладенец пряко който се вадят годинки до самозабрава. But you say: невъзмутимо, как искаш да споделим точно сега нещичко от любимите. И през смях ми поднасяш първата хапкa. Гоним, ходим, спъваме се, изобщо мачкаме крехките си обвивки – дали щото сме се разминали там близко по околовръстното на десетката. My turn: Там съм. Не знам. Не съм сам. Къде съм? Не съм там. Кой съм, ти кой си? Ти си. Това е добре. Погледна ме, и разбрах – че ме виждаш. Quelle heure est-il au paradis. Минутка. По две; три. Думи. Думички. Думища. Зверове. Казаха че са искали една по-вдълбочена игра. Хватките им се изхабиха: после разнасянето във всяка посока на картата и компаса. От пълно в празно, дясно, на място. Те – радостите, са по-популярни най-вече със честата пустош. Жалко за начина който налага тоя ред мисли, дето е истина, знам. Послушай камбаните. Сещам се още въпроси които или ще останат няма значение как или нелогични. Но и това ни помага. Какво имаш предвид? Нищо. Пауза. Всичко. So, so what? I’ll play a-gain.

.според степените промени, слушах внимателно, се познава вече станало ли е или се случва нещо ново раз-лично, sort of…

- the very back of beyond (is the cordial middle)

..Та така, мили мои, една минутка до полунощ само преди настоящите блог, или по-право безжалостно отрезвелия към момента на за-мисъл « автор » в кавички да се отправят на мъничко коледно пътешествие с благотворителна цел (sh-sh, това май сме ние) докато времето и възможностите преди всичко го позволяват, помните ли идеята поначало на изречението? – ще се позанимаем сега с нещо което мисля малцина може би са готови да забележат че са видели и опознали, след задължителните капчица-две съмнение – тоже, душата горката, и още защо същата НЕ Ви е нито безсмъртна, нито съизмерима. Извън художествената литература, обаче, която не си струва да бъде хвърляна в опозиция. Първо, защото книгите не го заслужават. Така или иначе. Малко се уважават, виждал съм как ги разкрачвате да изчакат с лице към земята една употреба, може би две, и да умират целите в прах, със подгънати страници, смачкани гърбове. Цели редици трупове на историята. И второ. Не – не ми пука. Тея три думи научих съвсем скоро; ала докато ги предъвча по свой вкус и интонация, доста боля на езика. Взех ги назаем, както зовете този калибър лица – от едно красиво до лудост дете, не-пожелало да бъде наричано още жена. Която дори не разбра, или да? – колко остро ме жегнаха първом, преки, нережисирани. Значи изтънчени; за да ги чуя така – сама откровената истина. Все елементи из comedie noir с които една дама жонглира няколко атмосфери поне по-лесно. И няма повече да си мисля: „ех, ако можех и аз”. Мога. Големите, важните, които карат сърцето да се свлече с трясък в петите. Но това не е всичко. Значи има значение!? Тя, моята малка приятелка вече си има едно специално място, което едва ли ще я спаси от горчивите хапки каквито още доста я чакат напред, дано много напред, колкото никой не предполага, а аз не съм толкова глупав да се надявам да споделим двамата всички сладки загадки и епизоди; но дори това че имаме спомени заедно, убеден съм, вече движи общото колело малко по-иначе. А докога? Докато се откриваме и се учим миг до мига на доверие и шеги, полифония и прегръдки. Аз знам, че не сме в списъка със светци, ха, няма ни в книгата с чакащите дори. Какво следва, мислите, от това – да ни притесни може би? Нима не е достойно, дали без печат и клеймо за теб или мен някой някъде някак да споменава с учтива форма на сегашното време, спонтанно, да не изглежда като поръчка – един обикновен жест, но не празен, едва леко загатнат. Ето как дните минават, от тях не винаги и следите остават, символи и черти. Резултат на ревизията с прикрити съображения и други понякога, парадоксално сериозни. Тези свидетелства, не после някоя ярка безсмъртна душа – даже напротив, човек с очертани граници на възможностите, почти в рамката на закона, черно на бяло отразено в транскрипта. На кое тогава дължим куриозните хипотези, клишета, прогнози? На надеждата. Нали, издържлива е? Една поправителна сесия. Буйното себелюбие – временно яхнало мегалитната суета. Осъзнатата самота. Несъзнатата свобода. Дори срочно-порочната липса на време. Тъкмо там целите се обръщат в бягство към още и още на брой прозаични сюжети. Те ще разбудят прах и частици от всичко дотук споменато, или забравено. Може би? Поне докато някой оставя наследство от спомени, с ритъма на сърцето. Пожелавам същото и на Вас, благочестиво, така точно. {…} От криминална полиция съвсем недвусмислено обявиха: „Ето тук чака още един мъж, той ще бъде втори свидетел”. Тогава не, но сега вече смешно ли, странно ли е? Хареса ми как работят добре облечените солидни господа. Обаче центрофугата се задейства. От това нещо се излиза парцал, или чисто изпран – с ясни очи. Отговорно облещен към светлите утрешни дни. Аз мисля, да не мисля, но второто. Историята продължава…

.по празниците бъдете така същите със повод или без и пр. да сбъднете повече чужди мечти от-колкото сте си пожелали --

- don't have to all-ways be right, rah-ah-ah

..– Ей ти, малкия, бъди честен - вярваш ли в чудеса? Поспри се, де…
..– В как… Дали вярвам? Съжалявам, обаче не ти схванах въпроса.
..– Ама сега да не ми се нацупиш, там. Просто попитах.
..– А аз не съм малък. Това стига ли?
..– Друг беше въпроса. Но го приемам за да, че нещо взе да се дърпаш по релсите.
..– Мислиш ли? Ти питаш направо първото дето би било лесно и интересно да ме контрираш…
без много значение отговора на нещо което нищо не значи. Да, вярвам.
..– Тогава може да отречеш. Само със не, ако поискаш.
..– Ние малките вярваме, първо на хората. После, не е ли смешно как си играеш - виж, хвърляш ми кокал, чакайки да захапя. Ти ли ме питаш, аз ли ти отговарям и кой в края на краищата трябва да вярва?
..– Стига деее! Сръдльо Цупльо. Нямам за цел да създавам фалшиво мълчание!
..– А какъв беше въпроса?

..– Да ти напомням ли, миличък, щото още не си отговорил?
..– Ой, аз… разсеях се май, съжаля…
..– Няма да съжаляваш за нищо. И за какво се замисли?
..– Неe, не… така се каз… Както и да е. Не ми се чакаше. Трябва ли? Да, трябва ми слънце. Имам твърде ниски нива производство на хлорофил. Някой там горе май-май се е заиграл с грешния джойстик.
..– Ч-чакай малко, ти… имаш ли календарче? Ха, чушки и нарциси. Огледай се?!
..– Накъде? Пречи ми даже чадъра над нас. Излъгах. Не ни пречи. Харесва ми да си мисля защото и ние ще се стопим някога щом акостираме над счупим някой покрив с грация и безумие…
..– Но за целта някой трябва да ни научи как се лети, нали? Ти… можеш ли?
..– Дали мога? Или дали съм летял? Ами ти… това ли си пожела?
..– Ой… сега пък и аз. Обърках се. Първо ти ще ми отговориш!
..– Погледни към земята. Има нещо, тук, днес. Не ме питай защо. Има нещо във тишината.

..– Тогава… Тогава коя ти е любимата песен, амм?
..– Винаги последната. Защото на нея чупим инструментите…

...и няма как да приветствам MManson пък да не ставам на кокалче за GaGa - дамата е артист & so vlad was converted

- if on a second floor (shades closely)

.погледнеш ли тук – усмихни се...

С едва закъснелите силуети
отвъд рамката на прозореца...
както е вън, така е в сърцето ми.

Покайвам се, после леките стъпки --
метаморфозa въздух вятър на кръпки
дето падат с мисъл сънуваща сънища
в скитащо бяло, най-хубавата мечта.

Обръщайки гръб, почти да притичам,
с ласкав предлог, макар, не и за нас.
Свикнали сме на екс, римувай...

мога да се изгубя с теб, не през деня

.friends will be friends, right?

- има някой в главата ми, този път съм си аз...

. част първа: ironically one-der-ful by itself ▪ част втора: they got two much two hide ▪ it's the sound, mon ange sauveur

« At the very past wedding ceremony between Jacob & Mira I felt a slight twinge watching the couples and families, should've loving it, but soon I forgot. Up until like year and a half ago I’d been in and out of candid, thus I generally minded, relations by chance, since the age of fifteen, and didn’t wanted to know what it is like to be single. I used to feel I had to catch the very first of the glimpses, because I saw it as a measure of what exactly grown-like poster people do; and it also gave me a fine sense of self-worth. Oh, how pathetic, I heard you say. And you're right. But realising, only person who can make you happy is yourself, is reaching a dumb point of being in a commitment – just for the sake of it. Then why commiting personal sabotage? When I was moving out through the gate of my very next precious „heartbeak hotel” – well, these were the most terrifying moments of the petite l'amour la mort peut-être i.e. called my life. Devastating. Now I find I was either too young and unprepared for the trust, or putting a life on hold – by wanting to share, and then – having it missed, or just too busy after long hours drifting apart from the one. Capit-all letters. Paying attention. So, when things forced us to face our problems staying together longer than we should have done, hoping things would get better – this started noticing us it was just the mere beginning of the end. It surely happened that way. I can’t say I was distraught. If anything, I was relieved. For the first few weeks and months I was, well, so emotionally fragile I wasn’t interested in meeting females or soulmates. If my lifeline introduced me to someone, all the barriers would go up and I’d come across as really defensive. Until I jumped blindly after things did went easy after first of the silhouettes born to flit – and, oh, how beautifully – showing some interest. Should I've played? Has the rules changed? Then I choosed to play. Why? It was a huge confidence boost once I relaxed, having a shared understanding how desirable the beloved can be. But because I was scared of being alone, I ended up compromising who I was and what I wanted in an effort to make it work. Although it never worked. Having dug myself into a hole wasn’t sure how to get out of it – because I kept picturing these huge black spots over and over. There was no relief but replacing the real sense with some new answers, passionate and exciting at first, falling into and insistant sooner or later. Call it escape route, a sort of rebound consolation prize. Instead of fearing the worst or seeing every hiccup as a disaster, must'd stop fretting about problems that haven’t yet happened. I admit being 1 does get lonely sometimes, because most of my friends and familiars, God bless them, have partners, busy with their own sweet lives. And why not? The hardest of times is Sunday, when I think of them all having cosy and romantic sharing days in. But then again, you can feel lonely if you’re enduring unhappy relationship too – which is a worse situation to be in. You need a map of the world? {…} Why is the solo life perpetually underrated? At least… I am quite sincere what I offer by listening to the opposite sort of a company, not putting a must flirt on my agenda. In a certain extent that sounds a little bit strange, even to me now, grasping the words on their own. But I know what's what at my episode of special verdicts. Longing for that inside picture of a femme, not just balmy frame, like first and foremost being my friend. One must believe. At some point, I hope to meet someone I can grow old with, raising my own harmonious family – with its ordinary highs and lows, wisdom and honour, horror and purity, just as the customs are – but I’m not looking for that commitment now. I don’t even know yet what I want in a partner. For the moment I’m happy to be on my own. I feel like I’ve been given a whole new lease of life. Like which one is fictious, slightly made-up or genuine. I'm giving back „those …ings” I had. »

А Париж е лю… но хайде да не го казвам и аз. Асо купа. Убежище на каприза. И хубавко място за бързешком неочаквани срещи. Или спокойно безделие. След обещание, поне по една чашка червена на вечер. Заради нощите във които не си успял да заспиш. Приятески бас сега, как съм намислил съвсем друго. Или само двама с леко замаяни скрити лица. Насаме в охрата на деня, около маса за двама. Само за двама, само за кратко. Плюс на излизане, няколко погледа се обръщат докато си помагаме, според канон и традиция с умореното си другарче, и на наш интимно неразбираем за останалите език, урока за днес преди ветровитите улици свършва с ескиз заради тренча от габардин, докато връзвам само веднъж пеперуденото коланче. Харесва ми тук, ето тук точно, но каква е твоята тайна? – харесва ми също играта на думи, разкритата тайна l’eau d’issey, избрана p.vous. Хладният въздух погва игра с пуснатите коси. Само за миг-два. Във дискретния чар на загадъчната усмивка; при все че познаваме синтетичната си система, плод на импулси, пирамидална самоувереност и нотка на симбиоза която сплотява, и пази открай време в личната памет лудост по несъзнатото голо и босо първично ниво. Още ли твърдо държиш да ме питаш кои епизоди ciel изнасят крехкото не пред обикновено? Буйния вятър първи успява да си открадне милувка, и отминава, за да разкаже с топли сравнения кратката изповед нейде на север, между приятели и роднини. Преди точно един месец, плюс десет години – гледах право нагоре. Не съм гледал пред мене. От светлините и двете очи бавно изтекоха; всяко по свой начин, ала аз все пак съм заспивал. С болка във степен страничките си спомени. Адски наивни. Градът бе по-малък, а ние бяхме ли? – бяхме; и дребните жестове сътворяваха най-ярък ефект, в стремежа си да изпробваме от различните стилове, жанр и тематика – малко встрани от индивидуалната еволюция. Разтворена мисъл, особен обзор. Това не са хората, начин, днес, множествено число без цялостната тенденция – главна действаща фигура е интимния свят на отделните нули, смелите единици, x скачащи хромозоми y стройни редици. Езиците нямат значение, докато има толкова начини да посочваш или припомняш, тялото като прост инструмент, на който се изиграват сложни акорди с лек допир, един дъх разстояние. Според града, според картите и мащаба улиците са лявата камера и предсърдие, напиващи белодробната тъкан оскъдни, с власт и налягане, след безсъзнание цвета във ръжда лекуваме с кардиотоник, инак стъпваш консервативно, и операция. С догарящия фитил споделих насаме няколко часа, без предизвестие, с пълен джоб зелени бонбони желирани, повлякох се в приказката за призраци докато никой не гледа; не, нямаше ги. Бях там, и си помислих ако така само можехте да ни видите, най-вероятно щяхте да чуете ситната прах между скрежта по тревата как глухо се рони. Бях там, и си представих как щяхте да се задъхате в облаци пара на пресекулки с очи вперени към индиговите поля от звезди-шегобийци, сами и студени, звезди във очите и там горе, и долу, в очите на призраци отражение. Които ги нямаше, нито едно привидение. Само десет милиона сенки приблизително, с нощници и пижами, на прага на слезлата ниско полу-пълна луна с бяло лице към надигащия се грохот, интерлюдия по събуждане на града. Избраха ме да го видим тежък и непознат, не много учтив, без рими или маршрут… и все пак, Париж е най-чистото място: ако мълчиш, или е трябвало и си мълчал, да проговориш. На мен продължава да ми звучи като музика, из рецитал на големите бардове на акустиката, които не мога да спра да обичам.

..и да, поклоних се на гроба на Джим - първия day off натам, dete ме разгада; а после гасихме пожар, в буквалния смисъл...

- let's make it all for one...

Винаги казвам: „Аз съм виновен.” Каквото и да се случи, поемам вината до себе си. Без вина виновен няма, ала поне не се притеснявам да го призная. Не всякога това се цени, но такъв съм, защото не мога да бъда друг.

. интерпр. прочит по Ириней Константинов, директор на театър „София”