- Lavender & Co. in fine…

   Сгушвам се на кравайче, между хладните гънки на плътната есенна споделена постеля, където ми предстои да намирам, и да отвръщам, също, с топлинка и уют: цялата зима — тогава ги чувам ясно, сега, с концерт на открито, тях — пеещи под прозореца, или в техните си легла, от тревите: последните щурци за това лято, за този сезон, и за годината, може би. Може би, да. Преди да започне дъжда. Време на пъстри, и вкусни емоции; на потъналите в забрава радости и тревоги, време за спомени. На повече от половин живот разстояние, назад във годините. С картини — измежду притичващите сезони, от удобния пристан — за безкрая на времето. И за тихия повей, в късната, ласкава мрачина, от топлите синори чернозем, току през огъня и водата, надиплящ най-горните пластове със кристал, в кръга припукваща светлина — към деретата, по чакъла, стръмна пътека с омайваща миризма. На синчец, плодове, на околните брястове, и свобода. И тук-там шептящи, блажени очи, на гладните котки, като фенери от храсталака в малките часове. С наситен въздух, и прашни фарове на коли, изморени, фучащи по прав път далеч от отбивката под нас, в очакване, отвисоко. А аз, някак, единствен и без грешка успявах да различа, точните — всякога, ситни като мушици, в далечината — ясен знак, който идваше да напомни, че скоро ни предстоеше завръщане, към града; или бягство, обратно към хоризонта. Небето тогава, след залез, наподобяваше тъмно, чисто индиго, накъдрено на хиляди гънки от жълтеникави точици, копиращо безметежните поля с лавандула, с танцуващи жито и ръж, красив, бавен валс на изпращане, докъдето погледа се простира — като прелитащите светулчици, почти мимолетно. Последни мигове на безгрижие. Когато бях свободен от мисълта: за маркетинг, за чужди езици, а тогава едва ли съм се вълнувал от съществуването на статистика — и елементарни частици; във време когато свободата на словото, и когнитивната философия: далеч не влизаха в програмата за деня. Изобщо, за какво съм живял? Лесно! Прехласвах се по звука, в трепета на сезоните; и вдишвах с цяло гърло неизразимото им спокойствие; очите ми оставаха в несменяемата изложба с форми и плодове от гръдта на земята. Нямах ни капка съмнение — пред погледа ми живееше всичко, от което имах потребност. {…} Щях да заспя, между хладните гънки в прегръдките на нощта. И да отложа до поискване изплувалите внезапно, близко-далеч мисли, по интуиция, sin ilusion — през един лековит сън време…