- would?

‘За първи път ли си тук?’ · Не е важно. Не помня какво отговарям. · Стаята е в червено, но ми се иска отново да бе вчера, за кратко. · Ако пък се познавах, то щях да си мисля - и че греша. · Поглед на благодарност, най-малкото го дължа. · В очакване съм едва час по-късно да съмне, мокрите струни пръскат нисковолтови дъги отвисоко. Всичко ми е като първа завеса. · Дланите още ухаят на виолетов цвят и въздишки и приглушени извивки.   ( за nasekomix )

- she is the high...

He bites her lip, swallows down the laughter that threatens to bubble up out of her throat. It’s so hard to keep it down when the giddy feeling threatens to overwhelm her; each heart-beat sends another rush of joy - pounding through her pretty veins, each breath of air - like the first taste of freedom. {…} He’s trying to keep quiet, still, though she can see his shoulders shaking with suppressed laughter. Yet, seized with undisclosed trembling. His hands are wrapped around her elbows, holding her close, and she can feel his warm breath fanning over her face. Her own hands are resting, on his chest, her fingers hooked loosely into the fabric of his shirt, and just beneath them is the unsteady fluttering of his heart. {…} They’re curled into each other on her bed, lights out and they have to press their heads close together so that their shared earphones stay in place. {…} Still, it’s so hard not to laugh, so hard not to scream her happiness for all the world to hear. It’s not the movie – she can’t even remember what the movie’s called. It’s just, it’s being here with him, in his arms, knowing that he loves her and god, she loves him. She’s never felt anything this brilliant, and she’s so happy it would hurt if it weren’t so damn good. {…} He kisses her forehead lightly, and she can feel his smile against her skin. It makes her smile in return, and her heart kind of wants to explode. This is simply beautiful. This is amazing. This is everything she’s ever dreamt of, and everything she hadn’t even known she wanted. {…} She’s so happy - it feels like she’s flying, and the only thing keeping her grounded is his arms around her, holding her tight.   (feat. ameerah)

- By the harbor, by the docks...

Снимката (може би) няма връзка. Но обещах. Да, вярно – това е т.нар. преди – ала нали – е (си) прекрасна, в мойте очи ^.^

« Има едно старо като света народно поверие, което разказва – как щом паднат първите снегове, и сърдитите Великани сами напускат високите си скалисти убежища и подслони – с гръмки, тържествени стъпки по тъмно, които често се случва и да объркаме с мощните урагани. Допреди хората да населят стария континент плътно, именно те, добродушните исполини, били негови господари – надлъж и нашир, от морския бряг, през уламите на открито, та до глухите степи. Но после побегнали към недостъпни места, скътани около покрива на света, и само когато Северняка сковавал земята и склоновете надолу, се хлъзвали по дерета и скални реки – до подножието на своето уединение. В една такава зима се случила и тази история... »

Събирането и адаптирането на по-следващия и евентуален тематичен soundtrack започва от тях.

Strolling under harbor lights, Lilja reads a line
‘Poor Tatiana’
In another library, Rochester arrives
Oh lord, he’s half-blind

Stories had been spun, a sea of metaphors were done
And Lilja heard but wonder’s thunder
All the books she read kept her in bed and hurt her head
Her tragic flaw was not a blunder

Percival got drunk and tossed his cup into the snow
Where’d the grail go?
Wind revives the balladeers sentenced to their words
Fog means return
For the bards and troubadours, sentences are worlds...

После сънувам едно друго начало, една друга 1 страница – която оставям за близко бъдеще. Вероятно...

„Малко съм се разсеял. Щом започнах и да излизам - от бързина ли, от друго - с обут наопаки панталон. Тук някой ще се зачуди, колко ли са се смяли хората вън. Така пък аз срещнах бъдещата си съпруга…”

- it was 4 o'clock in the morning...

{…} Предчувствам нещо като сериозна опасност да повърна внезапно онази заседнала буца някъде в областта между пред-последното ми ребро вътре дълбоко и най-горните пластове на изтръпналата ми диафрагма от неудобни пози и рози и спорадични удари да престане да се опитва да се завърже на още по-здрав възел с едно тупване в шепите само рязко и безупрéчно. Но това не е сериозна опасност. Дори може да ми хареса...

Защото е старомодно - и някак тази ми болка сладни. Както боли, да се намирам пак на същото място в подробно за обяснение, прекалено подробно склонение. Както боли, да не мога да стигна последните краставички на дъното на буркана. Точно преди да се сетя, прихвайки в смях, защо ги обичам - така; но за това - имам търпение.

Предчувствам нещо като сериозна опасност да повърна внезапно от спомените без бъдеще в черепната си кухина в камбанарията горе. Но това не е сериозна опасност. Колко да ме боли? Делово. Дистанционно. Някой друг. {…}

Може да трябва пък и да се обърна. И да повърна рошавото кълбо на мястото на което да си отгледам от другите чупки и пеперуди и да навикна да ги владея. Сънувах онази маска венецианската с дългата гага в два цвята.

- Shape works much the same.

Да си представим, че имаме бяло, чисто платно - с нарисуван червен кръг върху него, съвсем обикновено петно, около педя във диаметър - като стилизирано знаме, но без дискредитиращи чувства към Nihon. Как бихме отнесли най-сполучливо този мъничък кръг в средата на звук/музика? Изобщо - как звучи един червен кръг? Имаме ли сетива за което? Кои от характеристиките му се прехвърлят в полу/тонове - и какъв би бил техният еквивалент? Пример: да си представим, че диаметъра на кръга e = на силата на звука; тогава - безкрайния, непрекъснат периметър би могъл да значи един непроменлив акорд, с вечна електропроводимост, или електронен loop; така - цвета на кръга може да съобщава и кой инструмент въплъщава. Въпрос. Къде се дели звученето на червения кръг от звученето на червения квадрат? Ами ако кръга беше син? Как би звучал един октагон? Логично: а фигурите на три измерения (пример: тетрахедрон)? Къде бихме отнесли един кръг в условията на танц? И по какъв начин човешкото тяло би изобразило с движения един червен кръг? И какъв би бил резултата - буквален, по силата на дълбока емоция, или с потребата на метафори? Не, нищо фатално, но с моята (вече хрисима) мания по разнищване по-калоричните си въпроси, започвам свободно да си задавам на глас и други, по-необичайни. От същите. Междувременно нещо се случваше; нещо се случи. {…} Действително ми се слушаше Joy Division. Но този път - не издълбоко. Като заглавие, простичко - като взрив, като церемониално стъпало…