- birds of a feather...

‘Знам, че обичта която изпитваме - един-друг, и заради пола, деня, километрите - се различава... така мисля - как знам... Но - ако е вярно - а то със сигурност е така - ако на мен не ми пречи, и не боли, а когато боли - е с хубави чувства... та, ако това не е причината да очаквам края, много по-рано отколкото всъщност ми се е искало, стига изобщо това да може да бъде сметнато за желание - тогава, ще мога ли да направя, и така - да си изиграя ролята пълноценно, и - както ми каза веднъж - да се опитам да съхраня. Поне, докато те има. И да развия - като пролетния сняг, който разплита планинските поточета в пълноводни реки. Там. Както те пре-откривам всеки път, всеки ден - мога ли пак така смело да предположа, забравих, преобръщаш ме... виждаш ли? - атомите, и молекулите, до едно са щастливи. Просто домът - не е място без някой - който да чакаш и да *обичаш. Макар И това да не е аналогово, проекцията му във момента, в моята къща, моята сянка - ми се харесва - каквото значение и да има това, не за мен вече. Преживях го момента, онзи момент който се предполага. С рухването, на кулите, отвисоко, болезнено - ала другата болка. И сега не е страшно. Обичта ми е повече от физическа. Да, от разнежващата, и топла, подлудяваща близост, която затваря сетивата за всичко извън интимния периметър. Разбираш ме. Та... може би и да спра със въпросчетата, които искам да питам - и да разпитвам - за да те чуя. Надрасквам го, още преди да съм питал. Страх ме е, че ще забравя. А и да си напомня, ако го забележиш - и ти се е сторило странно - да си напомня да питам още нещо, с по-личен характер - за ролите, във детайл.’ Колкото до това, защо е в кавички, не знам.

*и да желаеш, силно и невъзможно (post scr.)