- one way or another
Това вече го споделих с дружката ми Ванилийка (hey-ya, bibs) по повод на многото общи случки и отпечатъци, когато избирам музиката си най-малко понеже, следя рейтинги и падежи; и колкото ще да звучи странно - май по-скоро тя ме намира. Отдавна не съм искал - толкова силно, така неприкрито, да вдигна високо и двете ръце:
Седиме си със Домèнико, новото drink buddy, пускаме задушевни колелца дим в мътния въздух над бара, докато на сравнително не-равни интервали потропваме с ледчетата във чашите, ситно смлени за мене. Опитвам се да говоря по-бавно и скромно, за да съм сигурен, защото след десет години във столицата, дори за един схватлив чужденец са трудни и непознати модалните ми творения извън прагматичните аксиоми, граматика и склонение. Някак си неусетно минаваме от общи контрапункти и знаменатели, към по-личните теми. В точното настроение сме и двамата да споделяме, без болка и съжаление. Музика почти не се чува, и един по-вдълбочен поглед във кръг, би казал че сме намерили верния ритъм, градус - и даже слушатели. Новият ми приятел сам знае, че не е от щастливите. Това което още не е научил, не сме му предали, са висшите пилотаж във изкуството да тъгува, и да го прави на глас без причина. На мен не ми трябва много време за да налучкам сюжета, за да почувствам кое няма да го откаже да си остане естествен, и същевременно без да докарвам стъклен поглед след спомена, или пък да превърне в обстоятелствен тътен, пустата слабост на сантимента, горкия, от който настръхвам и аз в крайна сметка, самия. Присъствието, от своя страна - във случай че искаш понятност, е задължително. И да, както има стремежи които няма как да постигнеш, така има образи, които няма как да не си. Те, ежедневните слуки, за наш късмет осцилират. Това вместо да преведа, просто го нарисувах. Разчертах бялата кърпа, скрита под малката купа зелени маслини - символ на разбирателство. Стигнахме до идеята, по взаимно съгласие --
I was thinking bout her, thinkin bout me. Thinkin bout us, what we
gon' be? Open my eyes (I realize, yeah) - it was only just a dream.
Седиме си със Домèнико, новото drink buddy, пускаме задушевни колелца дим в мътния въздух над бара, докато на сравнително не-равни интервали потропваме с ледчетата във чашите, ситно смлени за мене. Опитвам се да говоря по-бавно и скромно, за да съм сигурен, защото след десет години във столицата, дори за един схватлив чужденец са трудни и непознати модалните ми творения извън прагматичните аксиоми, граматика и склонение. Някак си неусетно минаваме от общи контрапункти и знаменатели, към по-личните теми. В точното настроение сме и двамата да споделяме, без болка и съжаление. Музика почти не се чува, и един по-вдълбочен поглед във кръг, би казал че сме намерили верния ритъм, градус - и даже слушатели. Новият ми приятел сам знае, че не е от щастливите. Това което още не е научил, не сме му предали, са висшите пилотаж във изкуството да тъгува, и да го прави на глас без причина. На мен не ми трябва много време за да налучкам сюжета, за да почувствам кое няма да го откаже да си остане естествен, и същевременно без да докарвам стъклен поглед след спомена, или пък да превърне в обстоятелствен тътен, пустата слабост на сантимента, горкия, от който настръхвам и аз в крайна сметка, самия. Присъствието, от своя страна - във случай че искаш понятност, е задължително. И да, както има стремежи които няма как да постигнеш, така има образи, които няма как да не си. Те, ежедневните слуки, за наш късмет осцилират. Това вместо да преведа, просто го нарисувах. Разчертах бялата кърпа, скрита под малката купа зелени маслини - символ на разбирателство. Стигнахме до идеята, по взаимно съгласие --
posted by vlad at 11/11/2010 03:42:00 AM
Previous
1 Comments:
Красиво задушевно описано- какво ли не правят подрънкващи ледчета и малка купа зелени маслини:)И лични истории, разбира се, в които всички говорим един език и чувстваме, чувстваме, просто пулсирайки.
Post a Comment
Links to this post:
Create a Link
<< Home