- What would you ask if you had just one question?
the ending of the journey into light © img. by явор Стереотипите. Са смущаващи. По леко обиколен тертип. Сбърках думата, опасения. Предразсъдъци. Но… и последното ми звучи странно, сбъркано ми звучи. Бомба със закъснител. Въпрос който води въпроси. И още. Това са. На вкус. Строги думи със сложен характер. Които задъхват. Щом разума се възправи над сетивата. И се затича със смях. Вдъхновено. Опит да им избягам. Лъжà. Без умисъл. Пак се повтарям. Не е нарочно. Да не отричам. Така просто. И без причина. Белези, след които целта нищо не значи. Или. Направление, грешка, коригирам се в крачка. Момента хрущи между пръстите, с възклицателна. Секвенцията - и тя никога не е същата. По протокол, на доверие, лично. Не ми е достатъчно, че знам разликите между добро, и порочно. Нека да преведа: безлично - и ексцентрично. Насадена кокошка - до черна овца. По-лесно, помощно колело - счупена карма. Слънчево затъмнение и пещера. Някой носи стол изоставен. Открит. Както чашките някога. Някак. В коктейл пъстрозначен с който нататък по-тръгва добре. За всеки ключ, по ключалка. И наобратно. Perfect 10. Я мелькну в твоих глазах. Ще ти разкажа. Но друг път. Да? Есен Е. empre cosi ▪ зад прозореца вече вали ▪ my needs are few ▪ mon ange sauveur ▪ воскрешать надежду вновь…
posted by vlad at 10/20/2010 02:13:00 AM
Previous
8 Comments:
А варианта опасения-притеснения, съмнения,вътрешни терзания...несигурност и замисляне, дали няма да се случи нещо неприятно и да навреди...на човека до мен?Единствено съм гледала да има спокойното и доволно усещане, а не недоизказано двулично ,което да оставя привкус на тревога.С нетърпение съм очаквала да сме заедно, а не да търся начин да бягам.Явно много съмнително изглежда всеки мой откровен опит да направя нещо.Наистина ,нямам подобни намерения.
Вариантът е да погледнеш скривено с муцунка и повече само-уверие. Дали губиш, и се усеща, има такива моменти - когато знаеш че то тъй или инак скоро ще се разтури - или е просто плод сънищата и пеперудите ниско в стомаха, челото изправено трябва да се държи. Не бях мислил в личен план, за сърцето, мислех за по-простите опасения, и въпроси. Но и така е достатъчно сложно, няма как иначе, болка е - дори да е сладка. Потребност.
Учудих се защо не спиш толкова късно вечерта / рано сутринта...
Признавам си честно.
Стереотипите, напоследък се убеждавам в това, до нищо добро не водят. Скука, отмираща гъвкавост на реакциите към изменяща се среда до пълното й изчезване и в един миг на силен стрес- ако се оставиш на тях- неизбежно крушение. Човек, който претендира да е съзнателен, да е смел, не може и не трябва да се осланя на стереотипи във нищо- иначе ограбва от живота си. Поне според мен.
Ти пишеш "Белези, след които целта нищо не значи".... за мен такива белези просто няма. Всеки белег има значение, но ако не пожелаеш да го приемеш върху себе си, а го отричаш, дори да е върху теб, то не си определил правилно целта, тя не е била твоята цел или значение. Това- е тъжно. Отново по лично впечатление:)
Сис, значи ме разбираш относно стереотипите... Малко необяснимо от моя страна да намесвам общите си съждения с личните вметки, но - да, по повод засядането във инкубатора сезирах онази немалка група от хора, които истински ме учудват как са се справили с изживяване някак живота си с точно такава нагласа, здрава като цимент и много, много трудна за модулации. Дори когато е със добри чувства. Дори когато безнравственото упорство не води до нищо друго освен нови въпроси и сблъсъци със разумната част от потока на еволюцията. Може би... може би има причина и за това. Но освен всичко - е едно, същото, адски изморително когато сте заедно между циркулярите на стените на жилищното пространство на поносимостта. Хей, радвам се че разбираш думите ми!
Онези белези, тези гравюри вещаят именно осъзнаването. Трябва да има нещо което с по-ясно побутване или пък шумно, цветно и карнавално да ни подсещат - как някои цели, но нека не прозвучи така общо, целта, по пътя на която са страдали по еднакви мотиви незримото, а и плътта, е добре да останат в архивите. И от двигателна сила, както въздейства всяка по-силна и нова емоция, да поугасно до кратка и неангажираща констатация.
Впечатли ме нещо за първата част- как така имаш общи съждения, без смес от лични вметки? Общото е част от частното и обратно...
Колкото до циментовата нагласа, при екстремизъм- но такъв, за гъвкаво реагиращите, стереотипно отразяващите не биха се справили. Биха по някакъв задоволителен за тях начин, но не и за гъвкавостта.
За всичко има причина- твърдо вярвам:) Ако не я знаем, можем да използваме догатващото " може би", но нашето незнание не изключва нейното съществуване.
Архивите са хубаво нещо, но и те напомнят за себе си. При провокация. Един белег, който е останал, той винаги напомня за себе си. Това е и физиологично и няма нищо лошо в него. Просто не трябва да е настояща цел или начин на живот. В архивите ще остане само онова, което е завършено, а онова, което не е , често, твърде често ще напомня за себе си... докато не приемем белега като точно, както казваш- осъзнатото надмогване:)И да, констатация:)
Възхищавам се на ходовете събития, и на хората, които с уверена нотка в гласа дават да се разбере че "така нареченото време" не им е достатъчно.
Ъхъм, времето никога не е достатъчно, особено щом си познал живота, който си искал, копнял и можеш да държиш в ръцете си да цъфти, виждайки и усещайки го как разцъфтява. Което е толкова вдъхновяващо и презареждащо, че никога, никога не е достатъчно:)
Post a Comment
Links to this post:
Create a Link
<< Home