- name: give yield to temptation

def. of white trash, Interscope, 2010  --    --

   Номер осми, и целият албум изобщо ги чака безоблачно бъдеще. В момента в който, така да се каже, смених образно слушалките с усилвател, крехкото птиче пак долетя с лятната изнемога. Където подобно и на наяве, сега е трудно да про-изнеса от сърце кратичката молитва на вричане, не още, не вече, но все пак има мъничко от специалната и излишна за обяснение нежност. Възправяща се от пепелта, или изгаряща - другите, вътре. Може да съм момче …но гад, не. Отговор? Нито е Да, нито е Не. Опит. Раздаваш спомени сувенири, после друг нашироко ползва на воля. Мина достатъчно време. Страшно нечакано ми взеха разума и дъха. Аз съм отвън. Точно на-време, и не ми дреме дали са една дума или са две.

Обърка се целия свят, няма защо да копая, объркани са морала, и слуховете, и правилата. Съседни мотиви се смиха в една цяла. Видях причина, и какво от туй че бе немислима? Не съм първи който така се решава и тръгва напред. As usual. Очакваната мъст обща отстъпва за кратко - на тласкащата първичност. Всичко се връща. Seduction. Rec very. Какви по-уместни заглавия, dash!

Трябва да си запиша тук един сън, първи път ми е че си спомням толкова много, толкова късно. Обикалях и наблюдавах в ръка с любимия скалпел - със този същия - появил се някак нечакано изпод купищата боклуци. Как падна първата плочка от доминото, признавам, вече не знам. Но после трябваше да накълцам всеки следващ който ще срещна, без живи свидетели, тревожни един два три четири десет пъти в плътта. Познати лица, познати места. След всяко следващо тяло ставаше по-лесно. Не, без злоба. Ако бях композитор, това щеше да е приспивната ми апликатура. Тогава разбрах че има нещо нередно, три-метрови стари жени в не-земна походка с една скорост по-бавни гласове странни, с кости ръце и тела като мраморни кукли. Сякаш сглобени набързо преди да се вдигне завеската. Кръвта на всички обаче бе хипнотична, благоухана, леко се стичаше, в няколко бързи бодежа с насичане губеха дар слово в невярващи, но спокойни лица. Тя, се яви в топлата гама с ясен контур, непозната жена, вдъхвайки ми спокойствие, мир, водех я за ръка смело, трябваше да продължа. Нови тела още, докато не остана никой. Никой. Бях вече в свойто легло. Под-дадох се на инстинкта. Сепнах се от съня, във съня, и попитах стихналото момиче с двете очи още вперени в моите две – „Не те ли е страх че ще спиш до един като мене такъв същия?” Беше безупречна – „Ти спеше. Значи теб от мен не. Имаше ми доверие. Аз също. Да обичаш значи някога да се жертваш.” Не я бях гонил, а и не бих, ако не подозирах че заслужава. После, щом се събудих, внезапно, в същия онзи момент, потърсих с поглед надясно – има ли някой жив още, и пак съм заспал.

Тази една се разтегна в най-хубавата от много години назад по манежа. Сега вече трябва да сме наясно защо скоро път чака…