- stay, enjoy the fading light-of-day

.Разгледах нарочно топ-до-безкрайност за последната една седмица от служебната си класация с най-чести завъртания, щях да я чистя, та както си мислех в първите десет почти не открих име което да не е било вече известно, още във спомените и дори позабравено към мойта година на раждане; дигиталните каталози сега правят издирването и селектирането им несравнимо по-бързо и лесно. Ако си представя че ми присъждаха обща награда за лоялност и постоянство, то тук трябва да упомена трудовете на цял отбор мк. редактори за споделените неколкостотин гигабайта музикална история. Но… както и да е. Третото място си поделиха Отис Рединг, без коментар моля, за него извънредно с добро, и Hole (1994) - единствено по-скорошно изключение в организираното броене; най-вече заради предстоящото познанство с новото студио на Courtney Love, жива и дишаща. Yeps, време беше! Сребърен медал се дава на The Poppy Family, черно-бели и превъзходни, заради меланхолията в собствените им живи записи и репризи, на вкус и мелодия точно като пъстро-любимите 70s на ни миналия век. Златни във списъчето с три-цифрено първенство, номер и по сърце са възторжените Jefferson Airplane. Омайния контраалт принадлежи на Grace Slick, дамата от горната снимка. Пак се влюбих, ей! Стана ми навик, дали в две нежни ръце, ласкави, или отвъдморски лазур, бляскави, и беше скандал - и беше спокойство, бе моя смислен урок; но… стига вече превратнос-ти. „Аз бях тук” за идеята. Тук, едно минало-окончателно. С целия суетен трагизъм, и имащ мимолетен адрес около светлата част. Навън, мога да обещая, там всичко е позволено. Зад него сме скрили: най-лошите - смях, най-срамната мъдрост. Що за маниери? В престъпно удобство, страх, унижение. Учтиво мълчащи. Позорна неправда, така сполетяла самò предизвикало угнетеното същество, на кадри изпъкващо явно. Break it. Ето как има що да припомня каква дива изтънченост в наслажденията сме се опитвали да приучим. Дрямка, пълна с видения, призрачнo-сиви като опашка следните дни на комета, диря в небето - знаци от нещо което… вече не съществува. Сутрин, будни очи - за ония лепкави, сладички, бликнали думи; звук със ужасна тежест и глъбина, фантастични слова, които могат да бъдат горната палуба към радостта. Нека да преговорим, каквото платиш по сметка блаженството, пробягва отвътре …да отлети нейде далеч като пролетен гръм. Колко време отнема тоя общ унес? Някои думи не може да изговаряш в множествено число, другите, след мълчаливите многоточия, никога във единствено. Малко ли е това? Кой не обича да отговаря на риторични въпроси. То е като мантра, странна… но жива:

…