следва… la ville-lumière или сватба в париж

Със Румен отворихме по повод на случая почернялата с време половинка мастилница, затворена и запазена след неговия баща преди… точната дата е приблизителна - 30 години, плюс-минус - сбрала вино за спомен от първата му реколта; стените и восъка бяха изпили цвета, до златист кехлибар, цвят който още напомня за кръстопътища и сезони, които мнозина и не допускат че са забравили, преминавайки през живота. Вино, с висок градус и фино търпение, на достолепие, които заедно се споделят в честна компания; тогава най-ярко си проличава букета от вкусове на природните елементи – гъст чернозем, дето лозата е расла, и на дъждовна вода, както капка по капка корените са пили. Глътки огън с лъчите на слънцето някога лятото, налели топли захари в здравите бъчви. И на металните обръчи, спазили вярна с годините клетва на ферментация. Докато стигне заслужено прашната от години мастилено-черна полегнала стъкленица. За здраве! След една истински пивка чашка си спомняш, как смисълът се крои преди всичко в това да успяваш все пак накрая да се обръщаш с усмивка. Elle a dit: le saut de l'ange n'a pour moi rien d'étrange.

-- тук ще се танцува, помнете ни думата – двойна лъвска; и нека вали, нека да е студено. летим, време е за танго и пр. --

- на моята, твоята, нашата улица

.

1 от многото важни, които малко се сещам --
колко много вода са изпили, на мокри петна
….и няма ли кой да м/т/ви каже? а сега…

(без капка лиричен код, друго е, ще опитаме
лечение на износената melancholie… с vogue :)

- black gives way to blue (untitled tribute)

« Страшно щях да съм развълнуван, ако ли само можех да изживявам със свободата и преумората… ала тази лична при-страстна реалност стои чак на опашката на художествената стойност. Това означава да си осмисляш момента, от който нататък формата на критизма достига идейните си нива на сетивност, после и концентрация, първо през сантимента, или сложни комплекси със аналозите, както омаята – демонстриращи власт и възбуждащи сам-сами творческите си сублимати – освен на желание. Нещо красиво. И на копнеж. Днес всеки нормален човек може да изиграе не само въпроса с капризите, текста, гримасите, пропастите и отговорите, новодошлите на фокус; и не само познатите си аспекти, висшата мотивация, многопрофилна по презумпция. Това не е нито това, нито е просто, нито е функция. Някой може да си помисли, виж ти, че виновата за дисонанса с внушителна сложност в мажорна посока и със минорна динамика, е първия ред публика в залата. Ако беше така, щях да опра без изключение сетива и мотиви, пулс до импулс и характера на синтеза – с личице до стената. И да изчистя от дълбините до най-горните тъкани интерес и зависимости, горко им, пусто мълчанието с признание, шифрованите нотации ясни до блясък. А болната съвест най-вероятно щеше да ги изкашля. Точка, ред и редица – които нямат сериозна традиция в задаването сами себе си правилните въпроси. Има такава пиеса, нарича се провокация. Равна с навлизане в интимната емиграция от съвсем носталгично изгнание, в нова степен опит и лекота. Дори когато намирането им върху картата с досадни недоразумения спъва част от перверзните задължения по въздаване правдив резонанс. В крайна сметка пък новините, добрите, и лошите – всякак стигат до мен. Все някога, все някак. Нещата опират дотам, че приемайки едно направление, приноса и участието в добиване на имунитети, експотенциално, от тази колаборация и нататък – щастливи моменти, с преходни елементи на фалшименто – пътуват и обикалят в рамките изключително тенденциозно около собствените си орбити. Над това сме си спорили, не без чудовищни паузи – заради кратния дуализъм, или се правят опити за разбор, доста отдавна. Колкото повече си пробягал, спирал, пак тръгвал, то толкова повече ти остава да си поставяш за цел, да достигаш, и да рушиш – пак да опиташ. Но съответно, с други мотиви и самочувствие. Как мислиш, как действаш и се представяш, коя пълнокръвна регулация ще признаеш – зависи не само от предпоставките кои начини си разчел, или пък притежаваш – но от това как ги прилагаш; дали и кога спиш и кога бягаш. Сега. Имаш право на избор, всеки път… »

..p.s. дарлинг, билетчето ми заспа в джобчето, стягай черната рокля, лисичата си яка и кърмъзените jimmy choo - ще...

- точно толкова просто

.

това са само 2 минути и 15 секунди --
по два припева и куплета slow motion
....you got to say it if you want to

...и слагай зимните гуми

Затварям сезона с № 4 от поредицата си упражнения над чаша кафе, родени в малките часове. Премного вече за някой далечен прилив, да отлежи, преди модулациите и касаплъка. Сега с най-предано удоволствие бих се отдал до самия край на годината и тържествения зенит пролетта на... опитвам на вкус ~ на съзидателна почивка. В тон с въртенето на Земята. Amen!

.a bit of composure – моето благодаря днес започна тогава така - so maybe tomorrow...

- I felt invincible with you in my arms.

..– Тогава, се питах, ти какво ще ми кажеш?
..– Сериозен въпрос. Беглото възпитание принуждава мислите и инстинкта да прозвуча сдържан. За да повярваш. Но да съм искрен - истината… истината, любезна, едва ли ще ти се стори нежна и поетична. Без да се оправдавам.
..– Ти не се… Можеш да продължиш. С риск за последствията…
..– Мога да искам да трябва да може. Само не мога да си помисля че трябва да искам. Нали, не е достатъчно?
..– Обаче ти си сега и си тук. Дори доста истински. Срещу мен. Тук и сега.
..– И ти си така. Инак щях да съм вкъщи. Щях да те мисля. Или на път най-вероятно, кой знае. Аз зная. Щях да те споменавам, докато кихнеш. Без да те чуя. Ала ти си тук и сега. Виждам.....
..– Говори ми, момче. Преведи този твой поглед! Няма да мислиш днес, раз…
..…виждам …Виждам леко сплетената коса. Тя, така ми харесва цялата в пламъци бесни танцуват ще ме оставят без въздух във фокус стихват и се понасят… снемам завесите за да те чуя, а ти вдишваш… издишай. Диплите и къдриците ми мълвят. Но няма да ти издам техните си молитви… виждам трепетите с ресници, които си разменихме. Потрепваш със пръсти. Двете тънки ръчички с които нанасяш кървави пръски и драскотини с белези през лицето и тялото в серпентини извити. Две… нежни милувки дето познават морската пяна по-лека и от дъжда през Април. Сега ги поглеждаш… те са, и си принадлежите. Вече си спомняш, ако ли не - поправи ме… и белезите които няма да ти посочат божурените овали. Двете ръце. Колко много разказват! И още.....
..…и още …Да бях в твоите дрехи, попитай мен какво бих ги попитал… за извивките долепени леко в крехката плът с тайните им капризи в топлата гама. До последното си движение. Почти като танц за довиждане.
..– Ммм… не… не, ти нали… не, никъде няма да ходиш.
..– Да не се давех в кратичките въпроси, щях да съм вкъщи. Или на път, повтарям се вече. Май по-скоро вкъщи, обаче. Където ме среща всяка възкъсна вечер една пъстроока вълчица. С чашка съблазън в едната си на пламтяща силна цигара разстояние и половината ми живот в другата си ръка. Дали искам? Искрата е много повече от едни грешна представа и грешни сравнения, паралел между персонификациите способни да ампутират цялата памет без милост и съзидание. Ах, но прощавай, защо ти говоря всичко това. Светът чака от мен да съм искрен, а ние как му отвръщаме? - с учтив тон… ако помислиш. Ала мълчим…

тази дата ми е съдбовна, роза, безмълвно красива, бодлива - детенце маги, нежната blanka и... трябва ми въздух

- eau de novembre

.be still, sad heart ! and cease repining;
.behind the clouds is the sun still shining;
.thy fate is the common fate of all --
.....into each life some rain must fall

Henry Wadsworth Longfellow