- October, October ~ summer is over

'cause i'm singing this song for you
and this is my way of lettin' you know
-- and say thank you ! uhh

to all the people that i loved in my life --
thank you for letting me know i ain't always right
back in the days there was nothing i wouldn't do
----

and though i was getting tired
of the same old thing, you all
took me places i've never been
and < i love you > for that

her brand new is woo-lah-la addictive

- тогава бе още хлапе, но сега, а сега…

Първо разливаме хубавите си новини, рано е още да се надяваме и на спомени, че за кой и защо – много зависи колко точно си вътре във генетичния код: уговорихме следващата си кратка семейна нарочно в кавички бегония, тъй щото детето не било виждало никога досега светлините над Париж, след полунощ, не, нищо особено казва, но дали искам? Хмм, имах други планове за посоката, но понеже, таковата, всички тъй или иначе споделени отпаднаха – как да не искам? Как ли? – с тропане шумно по масата, поне викане? - или смях; нещо в тоя ред мисли. Цяло щастие, че се откриваме толкова рядко, че сме далеч. На мен лично това ми се струва, като едно изключение в нейзбежния случай, за основателна благословия, но не наказание. Не, не, всичките задкулисни и синоними и намерения отдавна отпаднаха. Вече адски отдавна. Свикнах-ме. Уточнение: имам пълното уверение да говоря свободно в множествено число. Обаче и аз още подскачам между драмата и комичното, да съм свободен и несериозен, но не толкова кратък за без преценка, и не точно щото не мога или не съм искал да мисля, та така малко далеч ще отключи, мога ли да съм искрен и да разчитам? – е не, ала не ще ни попречи да се опитаме, заради точното настроение. Беше време когато все в този сезон на годината, но какво пак се отнасям, тъй е било и така ще остане. В името на реда и опазване личните данни мисля че няма да съумея да синтезирам по-просто как и защо се събудих, как без да разбирам във хаотична редица пукнатините и празнините отвътре насам са замръзвали, покрай застиналите очи, удавени в здрача. Стържещи и безцветни, без ни най-малко да разтревожат, или да трогнат - от своя страна, своенравното въображение. Останаха малко по-малко от три месеца да срещна после следващото си намерение и не, не го пожелах - дори и настойчиво. Само всеки път зверски боли. Или не знам? Трябва? Как и защо да си вярвам? Не спирам да си задавам въпроси: що ли остава тогава, когато усетиш как трябва да абдикираш и доброволно на другата сутрин съдран по перфорацията на малки парчета; защо да говориш щом словото нищо не значи? Сам се повлякох в настолната аналогова реставрация, ала все пак, доста различна към вещите, наместо познатото живо равнище. Един образ опитва да заличи друг. Успява. Сещам подобие в не-търпеливия ход който после неумолимо ще липсва. Днес снимките отговарят единствено до поискване: колко бели сме се усещали в черното на деня. Ще ти разкажа друг път и лошите новини --

- it's the journey, not the destination

-- Камен бряг от наблюдателната кула и Нат. За което знам хора, даващи половината си душа. Споделям, хареса ми до полуда.

И някои др. лични платна - след още новите отпечатъци на летяща китара в татуировка от рамото и надолу, подир неочаквани приливи екзопъстър адреналин, скъсване през средата blah-blah lovey-dovey sad-and-lonely, в старите ленти усетих камбаните - или законът за трезвата гравитация ~ със което спец. отвръщам на който се раз-познае; първият винен есенен гроздобер за годината мина, плътно от-до под патронажа на кал до ушите – със незалезлите, отвисоко, неизбледнели звезди, смешнички шапки с кукички рибешки в малките джобове и по-следни грешни широки размъкнати деколтета, талии и ръкави, дрънкащи ключове, никому не-нужни, с още по-театрални вързани карабинери; към града си отнесох нощни топли пуловери в люлки в скърцащия хамак, вътре черната тишина под пълзящата ниско, на един хвърлей едва, любопитна луна, в сянката на интимно надвисналата с тежки дъхави плодове благодарна асма - където копнежите, и живота до сутринта рано нежно се стичат в нещо подобно на шепот; и като се замисля че това се роди, със ръка на сърцето признавам сега, съвсем на шега, ще замълча; но като се абстрахираме от порочната ферментация дето назрява у двама с вече доказано, леко лудичката, ала все пак - адски чаровна принцеса от приказките, честна скаутска, скоро пак ще изгреем неволно щастливи; гледам чико, по очите, те никога не лъжат --

- parsley sage rosemary and thyme

.За момента съм безразличен, поне чувството сещам такова, странно, свръхзвуково – с неговата си липса, към чуждите тъй или иначе неизбежни дела на вмешателство в частния сектор. Като започнем от името, първите седем, схемите по които са уредени кварталите, правните директиви, минимум украсените образци за наземна, цифрова и директна кореспонденция. Все в този ред, докато не стигнем и до дизайна, с пълнеж, на любимата ти възглавница дето склопяваш всяка последна спирка усет и светлини. До съвсем скоро не; изгорихме цял вагон с нерви и пълнолунни нощи към сутринта в бдения, задължения, лов с двете очи. Колкото до финала – заради миговете от по-рано, и за по-сигурно вън острите нокти на неизлечимата голота, крехка и силна, твърде много намекваща с обещания за винà – някъде в края сме доста еднакви, с криви лица, нестабилни реликви под своята собствена мèрна черта; в крачка побегнали докато се намериме страници книжки икони, деца. За добро или зло, макар винаги в първо лице, един от най-сигурните в общите знаменатели на които се гледа по-скоро с насмешка, е прекомерната жажда за доразвиване и намиране нови тела, на раздяла с душата на доброволна цена – пример, това да си друга стойка и самоличност. Където умишлено търсените конфликти сдържаност и интрига, загубите на равновесие в остър момент, срещите с еволюцията в полеви условия на праисторическа тишина, смесиците подем и стена – се пробват да дешифрират ясната цел и подход към една неподозирана деликатна действителност; просто защото не сме проследили, да – и аз също така, точния тип повествование, който сме си изстрадали, нито пък издълбали път накрай центъра, около който сме си мечтали. Да сме сами. Или по-скоро, уверени. Че се съмнявам дали някога тая дума и самоцел свобода е била чудно парче злато, като да заблести, и какво, и защо ни наказаха опълченци, с тая простичка цел – още ден, още два, практикум-изпитание и за последния оцелял, ще остане подаръкът изненада, обещано и подчертано. Има пъти в които си плътно, лапа до лапа в очите зазяпан с отвъд обозримата и хазартна, като халюцинация, тире – панорама. Части изящна, части прекрасна, повече от която не си покорил лично. Можеш ли още? Нали искаш, някога ще се отдадете на опознаване съседните кванти, съзвездия, сетива. Имам спор по възвръщане на достъпната памет, от съпътстваща нивелация във стандартен мащаб. Мога да искам само да се присетя – и се преструвам как е логично, че съм един безразличен, ала сега ли? Разбира се, не. Допълвам си чашата, бялата чаша с кървави портокали с мъничко химия около жълтите страници в скъсана книга с чернички букви – после се чувствам добре. И дори леки съмнения да вълнуват фината заплашителна лежерно-подяждаща спойка, през дима се усеща трезво-спокоен, сладкия дъх свеж розмарин; il et a moi.

-- оставих една единствена инсталация - думичка от която едновр. изтръпвам и стихвам - за спомен, орнамент, нещо такова:

-- Йохан Себастиан мигновено-далеч сам отпътува - зад демаркацията на Стара Европа и зад Ламанша, вън четири тюркоазени, повече други морета и един цял океан. Скоро ще бъде в услуга и демонстрация, докато някога не се срещнем, може би - пак. Аз съм си тук да теша мъката, както си знам - със ампутиращият спомени и тържественост Ólafur Arnalds. Изтънчено самоубийство.

след визитация в болницата, когато алекс беше цялата в розово питах имало ли е сълзички издайници сутринта и защо, пък то щото „деха ми къф на пъстчето" - обаче после като показа точицата и добави „таха се найлага" вз. че и аз се разтекох

- it rains, you got wet

Neil McCauley: ('bout dreams) I have one where I'm drowning.
And I gotta wake myself up and start breathing or I'll die in my sleep.
Vincent Hanna: You know what that's about?
Neil McCauley: Yeah. Having enough time.
Vincent Hanna: Enough time? To do what you wanna do?
Neil McCauley: That's right.
Vincent Hanna: You doin' it now?
Neil McCauley: No, not yet.

yesterday was like million years ago, we never said goodbye

« Смея се на това, което по дефиниция се зове чисто обикновено (колкото е възможно) развитие на нещата от периферията навътре, и наобратно, където си дават широка черта с много точна представа за времето, във рамките на програмата – аз, или по-право едно инфантилно, ехидно дете. То никога не е губило от кипящата си енергия, току ще речеш че полу-свитите му очи гледат с насмешка, и бистра и безпогрешна. А към кого, към какво? Към рождената дата от съсипия на своя по-голям батко. Ето ме как падам с трясък и аз лично, сега, да играя собствената си роля във вече започващата без главния си виновник сцена. А то – ден като ден. Типично за егоист като мен. Видял съм го отдалече, не, сетил съм миризмата на мрак и недостатъчно кислород. Един ден като ден – само че по-кратък с наближаване зимата. И не просто защото битките между гравитация и палитра толкова бързо ще се изплъзнат през пръстите, съм си наложил неписаната задача по стара традиция най-първо да ги прескоча най-поразяващите сърдечния ритъм части и разстояния по резеца на колелото. Сбогом всяко съзнание. Падахме и се възправяхме. Ала защо казвам че се усмихвам, пък без подигравка? Не ми вярваш, добре. Тогава кой има проблем с нерешен край в определяне на добитото самочувствие? Че показвайки кучешките си зъби, това значи доста широко, аз по-скоро съм се зарадвал, когато съм замененил негативната мисъл, със позитивна; във дефиниране неизбежното. Ако не искам да ти разкажа, ще пазиш ли тайна? »

- като дъждовно лято е всеки нов ден

..За няколко по-особени писмени месечни бюлетини съм, така да го кажем - „абониран” с адрес на много случайно дошла, ала премного любима една, какичка от печатното дело. И така, с негласната уговорка да не ги размахвам смело насам и натам преди официалните дати, имам достатъчно време да ги начена и да привърша със материалите още в етап на съзряване. След може би най-последната от златните селектирани подранили притурки останах особено очарован и после съм споделил неподправеното си щастие, както си е реда. Диалога от страна на винаги забързаното момиче завърши горе-долу така:

..– А да знаеш че нито един от колегите дори не си направи труда да отвори страниците да види за какво става на въпрос.
..– Знам - разтеглих широка съчувствена усмивка, напълно толерантна и без грам порицание - не съм казвал нищичко повече ала си мисля, че ме разбра, нали? - остана така за секунда и после пак се събра във сериозно* лице. - Без теб.
..– Без мен - усмихна се в отговор тя, веднага, в още по-съучастническа тоналност.

След доста калоричните домашни сладки по руска рецепта, изпечени предната вечер от Криста, бях вече готов да забравя в кое измерение e душата и във кое тялото, когато отсам входа се приближи може би най-мистериозно очарователната ми непозната от всички познати, в това число името и нататък, но пък достатъчно да събуди любезната част, в името на жената. А там през разсеялия се поглед личеше червения цвят, и въпреки двете си ослепително бели редици усмихнати зъбчета, логично прикритие, имаше топли следи във очите от лоша компания, сладко табу. Зададох въпроса, естествено. Плакала ли си? Моля те, не ме гледай такава, ми каза. Попита странно ли е когато една вече пораснала пред света жена плаче. Или пък да? Не е забранено, но пък на мене ми става, без да разбирам защо, тъжно. Понякога чувствата ни отвеждат до невероятни места. Nessuno sa la verita. И после, това беше всичко за вечерта. Кратък етюд, който на лист вече от разстояние не изглежда и точицата така, както в трите си дълги и несъзнателни ежеделнични мига на красота. Пък нека остане такова. До утре приблизително в три без една, или някъде там...

- плюс както казват от facebook, трябва да хапна още бизквитки (или някъде-някак да си ги наглася) - Криске, хвърляй нова тава:

.*zugzwang - situation where a player’s position is weakened by the mere fact that he is compelled to make a move.

- why number one?

I'm so happy. Cause today I found my friends. They're in my head.
I'm so ugly. But that's ok. 'Cause so are you. We've broke our mirrors.
Sunday morning. Is everyday for all I care. And I'm not scared.
Light my candles. In a daze -- cause I've found God.
.----
I'm so lonely. And that's ok. ('cause today ) I shaved my head.
And I'm not sad. And just maybe I'm to blame for all I've heard.
And I'm not sure. I'm so excited. I can't wait to meet you there.
And I don't care. I'm so horny. But that's ok - my will is good.
.----
I like it. I'm not gonna crack. I miss you. I'm not gonna crack.
I love you. I'm not gonna crack. I killed you. I'm not gonna crack.

.ly: duermes - mientras mi cuerpo yace, mi espiritu se aleja, por el camino de los fantasmas...

1. anytime 2. anyplace 3. everyday heroes

« Но нека не се заблуждаваме. Знам страстно прекрасно как цветно проливно се губи, и много просто как ли, защо, понеже съм губил – досам скъсване ластичните подпори. Плюс, че изобщо не виждам проблем от първа загрижена необходимост, как някога не намирам изход от тежичка, сплетена на фитили служба и минимум време в наличности ситуация, но просто защото рядко стигам тези нива; не се притеснявам как няма да съумея да дам търсения съвет, щом же точката е във своя пиков момент – ала точно обратното. Става ми даже конфузно колко безброй вариации и безвкусици се откриват като баланс. Всъщност. Защото така. Не е ли достатъчно? Не, знам. Може капчица повече. Когато болката е толкова силна, защото зад плътно затворените две черни очи черната лепкава пелена се нацепва цялата на дълбоко зейнали ненаситни пукнатини през пулсиращи на талази в последната фаза от изначало безкрайния си живот бледи звезди. А то едва ли е чак толкова сложно. Поправка. Почвам отново. Ясно е като две и две - колкото искаш. И нищо друго няма значение. Вижда ти се, как лека по лека бавно нещата отиват на зле. Приеми го един път. На другите тъй или иначе не им пука колко добре си оплел себе си във кавички във такелажа, но стига и те да изтръгнат свойта утеха; така че ако се чудиш защо само на теб не се получава обичайния сплитък, трябва да почнеш да се научиш да искаш и да изискваш помощ ръка малко внимание и нататък все в тази посока; когато толкова много се е изписало до момента по темата, че едва ли има какво друго тепърва да се доказва. Ето така, нагледно показвам пример на лекомислие. Досега са ме хапали много пъти пчеличките, обаче не съм спрял да им се усмихвам. При тях може да е само инстинкт, ала жилят опасно. И това явно нагарча измежду всичките. Разбери. Има важна разлика във нещата които ще чуеш, стига късмета да се усмихне, от своето мило момиче дето минава с високо вдигната остра брадичка – или в степен вълнообразна така както ще се произнесе истинската жена. Все още се изучавам в акуратна най-малкото демонстрация на температурите от вътрешната ми инсталация, и все още фразирам на осторожна безжична предавка. После щом утрото се познава по вечерта, но по-често от сутринта пряко зависи вкуса на деня, който работи най-силно в полза на вечерта, значи първа писта в ниските ритми играе последователността, математически сбор на безброй неизвестни обусловени от затворения характер на задължителни и свободно избрани по равно тесни, строги числа – в първо и към останалите лица, буквички като тухлички като нещо доволно и неизбежно. Превръщам в прав текст. Не съм всемогъщ, а още по-малко безсмъртен. Човек. Днес аз съм просто човек. Като теб. »

- Септември: teško mi prolaze dani

we drink together & if we drink
we'll sing together, and when we sing
we'll sing together, not alone!

we'll fall together, and if we fall
we'll fall together, not alone!
all for one and one for all --

-- на двете ми скъпи принцеси, благодарим за думата to-get-her