- sure hope the weather will break soon

…Със тебе цял живот вече гледаме във различни посоки. Харесваш си ми такава -- каквато те знам от най-първия миг още в който се разтреперих в движение във посрещане на любовната треска. Да? Която ме повали и прекарах после на драго сърце. А не с нова прическа, нов цвят коса, и изобщо блондинка в нова творческа светлина. Моите, твоите и други обувки дрехи бельо са различни модели цвят и размер. Сутрин рано, от входната врата още, аз тръгвам → на дясно. Ти тръгваш ← на ляво. Дори когато се движим с една скорост право напред – аз съм в едното платно. Ти гониш деня по петите в платното до мен. На една ръка разстояние. На моменти желая да те прегърна в тълпата, във най-силния дъжд, сега - веднагà – на мига; елà – но сега ли? Да. Нима някой те притеснява? Като погледна около себе си, всичко което виждам си ти. А дори да се бъркам къде свършва изтока, и къде почва близкия юг, нали знам разликите между напред и назад. Много добре, защото не страдам от самота – или поне, никога няма да ти разкажа; тук аз съм си аз, ти си си ти. Извини ме за дните в който съм спал нейде далеч от леглото, когато си чакала да допълня нежното s под завивките с теб. Затварям за миг само двете очи, а това е достатъчно. Не слагам точки на изреченията. Ала усещам твоите удивителни. Пред мен познатия делничен жиг лети неусетно. И вятъра, и шегите. За теб бяха доста мъчителни. Случва се да забравя откъде тръгвам за да съм стигнал дотук. Ти имаш карта в мащаб едно към едно. Със разписанието по часове. Във него приоритетите следват за-дадения им ритъм. В моя подвивам облечената ти блузка, на голо, още в кухнята около мивката на течаща вода – преди вечерта да е свършила. И после искам цигара. Ти обаче, не пушиш. А тихичка музика? Ами не, днес ще бушуваме. На теб малката водчица, и после още една мъничка - едва наполовина, зачервяват комерсиално страните, сладко е, не отричам, изкарват дискретния чар на светлата ти страна най-горе – почти до звездите. Но тя, мила, е тъжна една. Тъй щото кръвоспиращата невинност е много извечна, а някак усещам, че ние – не сме. Предлагам по още едно питие. Но не! – защото утре ставаме рано, нали? И колкото по-бързо заспим, толкова по-скоро ще се събудим. А аз, искам ли? Да? По-скоро може би. Може би ли? По-скоро не? Не казваш? Е, не точно не. Щом ще сме честни, добре – писна ми от скапаната реалност. Защо се усмихваш, когато искаш да драскаш свирепо със нокти? – смъквай на воля и кожата и очите, и грозните думи. Ако ме питаш, а няма – като че всяко предчувствие за мен има свой индивидуален характер. Ала не мога да схвана и подредя тези чудати провлачени и печални картини в тяхната цялост, в една перспектива. Ти упорито се бориш, срещу какво? – ще ми нашепнеш, ще слушам, и май няма да съумея да устоя на угасващия с ударите на разтуптяната кръв, хаос. {…} Така щеше да бъде. Но… изпълняваме твоята партия в песента само. Един от нас двамата е до болка пиян, влюбен, все тая - в другия, да прелисти новата страница преди следната дума да избледнее.

“Бледа кукла си ти, която студено ме гледа с очи. Как да стопля,
кажи, твойте изкуствени нежни черти” (по текст на Митко Воев)

Здравей, как си? – ще те попитам както може да се предвиди, и тази една глупост. И? Разбира се, издалечното равновесие е лих божествена степен, естествено не случайно, която primo дава минимума към осезаемото подчиняване на индивидуалностите, забулени през тъмни завеси, които са очертали secundo къде и какво може или пък не; останали във наследство. Това е шарената сол на живота. И прилежащите думи, си мисля, които биха могли да отгатнат неразривната облигация между жизнеспособните отпечатъци, или която още в последствие, раздробена до край на чертежи и молекули, минава през съвместимите входове и тавани на всяка отделна страна, тази дълбочина в самостоятелна светлина, и не само, но предвидливо омекотила грижите и скръбта. Ето още една история по късната програма от билкови градски прожекции, в джаза, добиваща форма и след района с почти истински, образни шинкансени. Стоях, ала като че падах сега от друго време и друга реалност право в широката паст на действителността. Точно отпред, на едно тихо подсвирване разстояние, върху стената с вратички към свежия вече среднощен ефир, светеше само една – и окъпана в нервните звуци от джубокса. Подрънквах с ключовете и поемах на приливи и талази единствената песен на вечерта. Питах се колко ли други леко отворени чисти прозорци крият във светлината зад щорите и пердето още зездни деца, които така, като теб мила – са много сами, и изглежда че нещо тежи на душите им; а не трябва, или това приблизително сме се учили в часовете по мъдри съвети. Преди мощния кик да разпусне на свобода цял филм с епизоди от домашната библиотека спомени и товар тежки, но всепоглъщащи консервирани емоции. Там, дето мястото е познато, следват сигурни стъпки. Вдишай, издишай. И повтори. Rani rayha.

- You shall remember الدار البيضاء

-- След Йерусалим мин. година по същото време, тази една вдишахме Анфа, берберското име на Казабланка.

През al-Магреб al-‘Arabī. Или онова място на запад, където вечер слънцето се унася. Но не сънува, а бавно пътува до следното утро. Огледах се жадно за така бленуваната си тръпка, проблясък, камшик между глезена и коляното рязък. Наложи се да покрия с ръка и едното, и второто, едновременно двете очи. Забулих се през лицето подобно на любезните домакини. Като че дългия път на човека и ситния пясък тече монотонно, но търпеливо те чака – с шумът на въздишки, прахта под краката и пъстроцветния жив многоезичен паноптикум от ориенталска екзотика, средиземноморски лазур и пустинна античност. Зад всяка врата чакат една приказка да разкажеш, солена сълза. Зад всяка врата чака една друга. По криволичещите сокаци с отекващи калдъръми започват, или пък свършват еднакво контрастно всички възможни маршрути за широка серийна консумация, подредени като че ли случайно, във симбиоза, между единия пръв и традиционния свят, между изтънченото и архаично изкуство, или на порции чаша по чаша литър по литър целия пулс във своеобразната кръвоносна система. Улици, които припламват след свършека на успиващата сиеста, превръщащи се в декори от филм, от пиеса, в масовката на деня и живота. Тълпата се носи, присяда, възправя се и поспира, отново. Човеците са готови, и пак, да танцуват. В търговската част, край прихлупените тезгяхи със тъкани и подправки, спомени и съмнения, артефакти и имитации – непознати артисти пеят уверено, и не се пазарят толкова колкото изиграват своята партия. За теб лично остава избора дали да се включиш веднага, или което е неизбежно, малко по-после без съжаление от пикантното изкушение. Много други по-рано, а и останалите по-късно ще изтанцуват своята част в букви и цифри, от иначе безценния ритуал на градската вакханлия. Може би не с толкова мъдър, колкото с гъвкав при-вкус. Някой тих следобяд, някой ден когато вятъра е попътен, пак ще се срещнем учудени, и честити. Човек е преборил камъка и водата, не виждам причина да не се справим и помежду си.

Очите на хората – са техните етикет, и лице, за пред мен и пред теб. И са красиви, без мярка на цвят и посоки. Недей бърза със възклицанията. Еднакво в черно и сиво. Тъй щото не лъжат. Зелено и синьо. Които малко остава да се стекат – или едва прикрили нежния блясък, да се престорят сякаш нищо не са се надявали. Изтънката нервна система следи плътно за целостта на своето задоволство, наречи ме сега егоист, аз по-чисто не знам, ти? - посредством центриране възприятията и помощта на останалите налични периферни устройства. Но целия околен свят, пълен с познати и непознати движения, пълен със звуци и светлина, прониква досам осезаемата ми линия най-първо през двете напрегнати очни дъна. Които не са сдържани, леко минават през деликатните граници около личната получаст. Мълчаливите смени на настроенията са значели осъзнатата перспектива, че във сърцето се води небезполезна борба, когато е можело и несигурно в нещо или във себе си, е въздишало кое трябва да избере, каква ще е първата, или някоя следваща стъпка. Пламенна битка, щото по неспокойната жар която те хвърля с лицето напред, личат неизвестни шепоти разни в бъдеще време – където по-малко се мисли и по-малко се разсъждава, от сляпата вяра във чудесата дето събуждат особения магически блясък, с почти неизменния образ на навика. Не, нямам време да мисля за отпечатъците на хаоса, за отрицанието от планове и пропорции. Нищо, че не обичам да бъда турист, камо ли да се чувствам такъв, ако ще и накрай земния глобус. Ще обикаляме, и ще помним. Няма да спазваме ни белези, нито маршрути. Елемента на разсъждение оставям за по-късно. Когато с нови очи и на по-ниска скорост може да мога да проследя отдалеч как и миражите, и мечтите лепнат във бързината, каквото повечето си имат, или са имали. Само интензитетите са различни. Железния хват за намиращите се на ръба изпити душици започва оттатък белите порти с пищна гравюра, масивна конструкция и внушителни сводове. Вътре са се разлели цветни пейзажи като във книжка, напомнящи вселенския мир, с открити веранди, широки басейни и игриви фонтани. И прочие, все в този стил. Отвън чакат протегнатите не за здравей-здрасти насечени пръсти, а за трошички и някоя дребна парица. Във непосредствена близост, за едните това горе е невъзможната хапка, за другите, нежелано съседство. Присъстват негласно, защото са себе си, и мълчаливо се гледат с нещо подобно на обвинително примирение. Обаче, помнете ми думата, никой не ще – а няма и да отстъпи. Why should I even bother?

Спах, и дори се наспах. Да, невероятно, но факт. Поизчистих се просто чудесничко без отвратителните нанайсе кафета с цигарките сутрин, преди дванайсе - за спорта; само чай пих, хубав, наистина хубав. От най-зеления с мента, сладък, убийствено сладък с кафеви захарни пръчици, в най-пъстрите порцелани които съм хващал с пръстенца, със свежи листенца и жив аромат, за който нямам сравнение. Но пък прекрасните хора по тези места спазват свой собствен дълбок ритуал, в целия си широк времеви промеждутък отсам ставането от сън докато легнеш да спиш, признак на добри чувства и гостоприемство, така щото важи и навсякъде е еднакъв. Не ми беше лесно със всички, но съумях да приуча мъничка част от безгрижните братя на нещо приветствено от нашата митология – добрата стара прегръдка. И тя, като ароматната захар, успя да отключи много усмивки. В една лъжица пясък само има... броих си поседнал долу в прахта, не, стигнах до триста и нещо, и се отказах. Беше ми съобщено доста сериозно и със добри чувства, че стоя извън себе си и се взирам навътре. Можело съм да забележа. Обаче не съм искал. Не съм мислел, това е. А по натрупващите се между много от другите видове, месечни бюлетини на highflights формат ръчен багаж с любимото ми каре bulgaria for beginners, сметнах че мога да си направя поне един къс каталог със моментите когато съм бягал, да не би да е имало нещо което съм си спестил във признанията, дори и за кратко, от йерархическата физическа, циклична, високоволтова, на изкуствена светлина, силно газирана и подмолна действителност. Тази суша ни удави (glorious б.м.)

- през време на пътуването зачетох малоумната психология for dummies, че първо се изумих как изобщо ми е попаднала на дъното на багажа, но после я ползвахме като бойно поле за бележки и хиксове между свободните бели карета; това в същите дни около дивната вечер, когато напушени от положителния заряд до пълен дисциплинарен провал с всичко което успя да мине през границата, обикаляхме casa по тъмно: и за сравнение с градските пластове от подробната геополитическа карта в драгоценния бял powerbook, с много над приличните граници смях, докато отмятахме назад в миналото един по един равните евфимизми на най-крайните светли калифорнийски квартали, на широките покрайбрежни пътища във монако, около вечно будното пристанище, като мравуняк претъпкано, или из пепелявия лабиринт на медината с прилежащия хаос, където пък не е препоръчително да замръкваш; обиколка, подобна на вчерашната софийска, напук, същите хора, отново наскубани до припадък с приятелката ни мариана, изобщо смахнахме се – докато си четяхме мароканските записки върху омачканата и прашасала пси. for dummies, през пустите улици като магистрали, преливащи в мостове и зелени алпийски височини, на такива приличат в движение, от безоблачното небе до дворчетата с камерни групи щурчета които ме върнаха в детството със летата на вилата - и двата са градове на контрастите.

Пътя от бялата Казабланка до червения имперски град Маракеш, легнал в покрайнините на планината Атлас, е три часа и пръстче лиготене, от нашето, или пък просто почивчица, зависи единствено от това дали заминаваш или се връщаш. Безумни пазари и вече познатата укрепена медина. Следващия път обещавам, стига да доживеем, и бих отделил достатъчно още внимание за центъра на администрацията в Рабат, на по-чисто може би, нота в бележниците за надвисващата пустиня или сезона на бурите, каквато е автентичната източна атмосфера в Танжер, и във душевно питателния откъм религия и история Фèс. Там има смисъл да се залуташ, да се захласнеш пред чудото на чуждия световъртеж в тази извечна многоизменност, и не щото човекопотока или наелектризиращата монументалност са по неизвестному интересни. Защото пограничната буря между два континента отключва силата на заключените копнежи. Със шут. Не щото слуховете и предсказанията добиват глас и лице, каквито застинали или връхлитащи трепкат в цвят и размер. Защото сме си актьори и публика, тъй или иначе - едновременно, последователи и наставници. И не друго, а повече щото равно закрито в прашния цирк на боботещата машинка, живия организъм – наречен Мароко, има къде да се върнеш удобно в зародиш в текущата си история, под обичайната тежест на миналото дето е отпечатано хем надълбоко, хем и небрежно върху ръкава на настоящето. Тежката даденост, освен че се откроява в по-остро, и те боли още, самичка повлича слънчасалия ли, вял характер да побеснее. С хапане викане и усърдие; които да наречеш свои.

-- за прекрасната Souad Massi ще си говорим съвсем скоро

Пясъка и небето над нас не са мои, не са твои. Звездите не светят за теб или мен, но са на всички. Берберите са дошли и живеят по тези земи от преди пет хиляди години насам. Нещо все пак е останало тяхно, кой каквото ще да си мисли. След агресивното поведение на щастливите и организирани по маршрут финикийци, транзитно, или на картагенци, римляни, андалузци, вандали, маврите по-късно и пр. Ще ви разкажат, попитайте. Точно в момента имам ужасната нужда от нещо чисто, силно, в чашка със столче. Пък по-сетне, може би още. Защото когато накрай прословутите километри останеш съвсем без нищо за рециклиране само с няколкото минутки преди да започне заслуженото бездействие, или пък трудовата гимнастика за след няколко кратки часа аванс – и ти става кристал чисто, и разбираемо - като деня след разясняване правилата от централния възпитателен комитет, защото нищо-нищичко не е толкова на две стъпки през ръба вече, та да не бъде поправено с нежна целувка по шията, или което е по-добре, направо предотвратено; защото почти в нормативните актове влезна по предложение за предположение: пряко умишлени клевети, чрез простички думи над тежки и отговорни названия остри стрели, да бъдат веднъж и завинаги забранени; че много рядко нещата са толкова сплетени, или са опитни във съдирането си възелчета, че да не може да се откажеш от поне една снобска зависимост; защото най-малко и простите, ала получени с усмивка и настроение малки делнични чудеса, открили един път най-топлите пластове - на измъченото сърце, остават там и се връщат, на неравни по план сладки моменти. Защото са истински; да не казвам как, а някога и самотни, в наличната пустош излишъци от останалия на склад емоционален товар. Почти да забравя: лека нощ, и благодарим за топлото слънце. Ще живеем вечно млади --

“You see, last night it occurred to me, I thought, well, the thing is, all this travelling and seeing things is fine but there’s also a lot of fun to be had from having been. You know, sticking all your pictures in a book and remembering things.” - “There is?” - “Oh, yes. The important thing about having lots of things to remember is that you’ve got to go somewhere afterwards where you can remember then, you see? You’ve got to stop. You haven’t really been anywhere until you’ve got back home. I think that's what I mean.” (by the light fantastic)

- небето над морето пред созопол и прочие

-- които са хубави и по светло, това докато мислех за музиката във варна » архив лято две и девета --

плюс пълната до наелектризираща противоположност в marina cape и ахелой, плътно зад черните уморени стъкла на слънчевите ни очила, да не си проличи – подпалили tubo за параван, защото сме гости и просто така не е прилично; добре дошли в белия свят, под безкрайната синева, съвсем пряко и много метафорично. пълно достатъчно е това, че се направихме дзид и от нищо не ни досрамя. затова се излиза вън родното място. и така нататък.

my bleeding is breathing, you're hiding underneath the smoke, try, bleeding is believing, i used to (msg. archive)

What happened with Norma?

« Тя, първия поглед са седем цвята горещи. Седем въпроса накуп. Тя, просто се случва. С всяка точка и препинателна. Нейната песен няма причина. Вдишва с очите дълбоко притворени. Ходи на пръсти адски внимателна. Затова често търпи, както може би знаеш – събраното в джобчето на сърдечната памет, малко по малко, накрая тежи, но което не знаеш – дорде пяната не прелее и мигване няма да проличи. В нейните две кестенови от един пръв и единствен път сетих, святото удоволствие да разделям капка по капка, багри, контрасти, малките пръски кафени извътре кристалите и около тях – карамелените ресници. Чисто прекрасни. Губя си фокуса в съзидателно съзерцание. Тя, първите стъпки са седем дълбоки трептящи дихания. Седем любими акорда на похот, във безтегловност, и обожание. Тя, е по-силна от гравитацията. Нота на възклицание. Преподаде ми със достойно за уважение нежно търпение капка по капка свойто умение да се движа. Без милиметърче да излизам отвън нулевата си орбита. Не, никой няма да разбере колко силно е обвинявала – най-вече себе си, или нарочно, ала знам точната доза на усмивките. Аз всеки път съм си аз, тя – е различна. Мерилин? Не, Норма. Последна реплика: „Ще те чакам във Casablanca.” »

-- that’s why darling it’s incredible that someone so unforgettable thinks that i am unforgettable too

- Позволи си да си мост, избери си да си въжен...

-- докажи им че си прост, излъжи ги че си длъжен.

… → Das ist блог-щафета. High five през Mr. Ангелов. В днешното уравнение спрягаме каляване характерите, или “Това, което не убива, но те прави силен!" – взето буквално в цитата. Поне малко по-...

Поетики, розов цвят – all modes off. В това определено няма излишна философия. Горчивия опит е най-добрата замазка. Банално – обаче общата представа за сила и чест ми звучи доста сервилно. Доста тенденциозно и предсказуемо. Всъщност, като се замисля какви молитви се изричат на глас, дори ритъма и разцветката са ми страшно безлични. Това е ‘бсолютно несериозно. Просто веднага и всичко не става. Осъзнатото разочарование, защото често отговорът гласи „Не” – е голяма отговорност. Събуждаш се широко отворил очи, а съсипан. Но имаш страхотната нужда да отвоюваш следващия си център. Карате и чукове от по първи петли. Напукал си се просто блестящо с ментора по абстрактни капризи, разпръснал си се на кванти. Надвиваш, надспиваш и оцеляваш по-бързо и повече от образа който пръв и редовно бди на една ръка вляво с димящия си съветник, на един къс пас разстояние. Това са нещата които разграждат вълна след вълна. Камбаните дето бият за теб, че си полу-закъснал. Чудя се за сърцата и прочие. Нещо дето видях как мнозина вече избраха. Мен лично последното не ме прави по-силен. Защото след челния сблъсък, което клони от приятно - до шут в диафрагмата, следва отдръпване. Рефлекс, доза омръзване. Или със гилотината през главата. И толкова. А това ми източи, да си го кажеме, честно, опасно количество кръв и емоция (не за друго, ала изпускам времето, че се обиждат, хората). Във съвсем не толкова далечните Средновековие и Реставрация, по-предпазливите на деня са се правели силни, вземайки равно растящи като количество от познатите им отрови. Процесът на рехабилитация протича много по-лесно, с малко от същото, следващите сезони. Все пак сърцата и прочие са нещо съвсем друго. А горчивия опит е изтъкване колорита, който говори за отварящите се възможности по особен и простичък начин. Когато си вземал, нали, все нещо си дал. Абсурд, комедия една. Everything is. Show-Off. За настроение.

→ Нататък могат да продължат lemon & весела. Теб блонди, ще си те питам лично. Get ready.