- just don't forget my state of mind, it's fragile...

1 минутка. Цял час. Минават ча́стите, пъзела, трите. Два часа. А на въпросът, който мисля че не покрих - от сретните гордост и-ли предразсъдъци, той, отговорът ми трябваше да бъде прочетен така: „да, странно че се шегуваш но... може би чакам точно това.” Прашната диря зад самолета: си я представям. И извинявай. Бяла котка бавно минава след кратък порой. Като ангел: идва, и си отива - без да сънувам. Може би утре. Вдишвам дима. Черен лак и опушени сенки, пуснати на свободен размах. Знам от дебелите книги един упорит възел, точно като за двете коли: подходящ, щом тънкото-синьо помежду им въже се разпра. Три мигвания. Четири от-до. Но къде? Още минута. Че-че-changes. Това тук е един, ала справедлив продукт на будни надежди, класическо тежко bordeux и безчет технически неизвестни. Още, на домашната експериментална електротехника, да са ми живи и здрави двете ръчички, жертва на сполучливите комбинации, вяловата наличност и прочие. Ту светличко, ту тъмно. Отровно. И половин отлежала ракия. Находка. Такова не пия. На метър почти под земята. В свежата хладина на жасмин. Това е нещо специално. Катализатор на спомени, след полунощ. От това посредствено място, където не би трябвало да имам даже обхват, стигам всъщност навсякъде. Хикс броя рисувани линии ме делят. Толкова просто. Като цяло съм доволен от себе си, стеклите се обстоятелства, както от малките букви със широко приложение. Спря да ме натъжава липсата на готова, на сдъвкана информация - в личен укло́н. Очаква се скоро нещо подобно и на отсрещния бряг. Най-хубавия момент дори в дъното на вретеното е онова пълнокръвно препотвърждение за доволство с липсите, и със времето. As it is. Във сегашната форма. Сам знам че не мога да ходя мимо пряката воля - бих лесно излъгал, но няма. Ме́ля. Няма да търся, нито вървя. Прощавай за преобърнатата мансарда. В кавички. Думи. Думички. Думища. Зверове. Всички са важни. Казаха ми че искат една по-вдълбочена игра. Но не бих казал своето да, ако това бе малко сериозно. Чух, че сега нямам друга по-важна необходимост. Фраза-табу. Не - значи това, не. Да: лесно се произнася. Ала не всички мислят така. Чух онази история, продиктувана ми от име, аналогово непознато - само в паяжината различимо, спазвам биометричната тайна: за младеж в спектъра на вечерната лампа, малко по в сянката седнал, в ръце си със ↓ хвърчилата - което било важно; с малка пурета, висока яка. И издишал с цялото удоволствие на земята, празния град. Магическа вечер. Секунда. По две. Тишина. За момчето дето изминало повече от площад разстояние до най-близката кофа, и въпреки нечовешката скръб на лицето, вече пушел следващата си бройка, преди пак да се върне. Не си бяхме повече непознати, поне тя; довърших историята с това, че за цялото соаре под звездите: почти нищичко не прочетох. Бяхме се срещнали някак случайно, без аз обаче да разбера. Един час. Два дни. Три. Цели превъртания. Както преди губех съзнание в кедър с мляко и мед, нежни, няма сравнение в пряката реч - така вече не се чудя от кой точно етаж ме очаква и се усеща уханието на сготвено, докато бързо катеря нагоре по стълбите. Не се дразня, даже напротив - става ми мило, и мълчаливо, щом се огледам и отбележа взетия за из вкъщи назаем пуловер. Дори не гадая има ли нещо между материята, пуснала се свободно - и възмутително младата плът. Благодаря за ръката подала ми огънче. После новите ни декори никога няма да спрат да ме радват. С космически и разбран - толеранс, към онези спомени и моменти, равно на място с днешния ден. Знам плановете от увертюри и продължение. Там съм. Не знам. Не съм сам. Къде съм? Не съм там. Кой съм, ти кой си? Ти си. Това е добре. Погледна ме, и разбрах - че ме вижда. Минутка. По две; три. На студените стълби: малко преди самолета от ↓ Петербург още - тогава съвсем преднамерено заявих „от утре всичко пак тръгва постарому, да - но и не, не точно така” - по въпроса за личните. Обещания. Остават капки бордо. Вечерта е една. Напоследък отново се вричам. Имам страх и надежди към сутринта --

- аll the sinful pleasures deep inside

.ah, florecita: boys & men just think alike, act alike, we talk, we must, like there’s no tomorrow; but depending on them - killing-some queens 2b something, more of a dependence on 1-another; not just body without reason - every time and every season. Through many arguments.

.+ Historias del dia a dia: Имаше и такива, дълги и сполучливи след-обеди на закрито, после минаващи плавно в късната вечер почти от маджента - с още десет, може би сто, без бройка магически леки коктейли синя лагуна в любимата катеринка, втори етаж; което изобщо не ни пречеше да се правим на леприкони обратно вкъщи с галоните бира, ↓ coma black и прочие, високо захождащи като през облаци. Да, вкъщи със нарисувания в черно-зелено таван, дяволчетa, фигури и не-прави ъгли. El camino los fantasmas. В пепелниците се събираха повече фасове Benson & Hedges отколкото по петъчните подове на английските пъбове, и то във добрите им вечери. Бяхме се влюбили явно в златните им кутийки, цигарени, стройни редици войници-убийци. По-силният играеше по-слаб. Нарочно. Един лиричен младеж и тя - откровено първична. Невъзможностите се привличат. Обичахме също, първо да сме невъзпитано най-близко, в силни топли прегръдки, така винаги е било, без въздух; точната дума - самодостатъчни. И се изслушвахме, и се прекъсвахме. Нетърпеливи да споделим. Всеки от пластовете си. Всички - красиви. Имаше кръв, да, ала вкусната. Заспиваш в другия. Скриваш се надълбоко. Сърцата. Убити с дъждът на Ноември. Двете тела, в две части на стаята. Ставаш по-стихнал и мокър ден подир следващия на ехо. Не, нищо. Давах си равновесие по сметка на спомените, важните хора, скъпи души; след една бяла китара. И силна цигара в gold опаковка. Няколко думи, il et a moi --

.+ mr. smith на половин век; благодарности за вдъхн. top10 до моите хора

- so maybe tomorrow...

...{...} Белия цвят още стои от предния ден, предната вечер, мокрия дъжд, силния вятър. Белия цвят още е слепнал с тъмния джип. И ми прилича на тържество. Броня и сутрешен блясък завинаги свои. А около шест във Неделя съм си представял подир цялата веселба как душната въртележка следва собствени заповеди. Тесни алеи, слънце напича земята, дишам - вода. Забравих си черните очила. Ако успея да се покрия, ще съумея и да изстискам другата влага. Онази проклета трева задушава, онези които гледат нагоре. Отгоре-надолу. Налага се да мълча, а бях написал писмо. Асфалта е скоро положен. Едва не заспивам след входа, приседнал, дори не разбрах че нейде наблизо лежало зад мен - куче, огромно, нормално (помислих си) за една каменоделна. Белите стъкълца, бели листа - вече са сухи, в по-малко от сто метра отлетяха назад като сняг. С цялата ми тъга. После се случват много на брой, лични, собствени, а и наистина хубави нещица. Но няма да споделя. Май скоро ще спра, с тях и пороците, някои. Ала хубави. Които ми се полагат за кратко; и просто не знам - какво да си мисля за след шест зими и по-малко от седем лета. Трябваше да прозвучи, тогава, като шега, но не искаме.

...~ absinthe & виолетов генерал (значи детето отново е тук) в прелюдията - до чай от копринени пакетчета

- Unfold me. I am small.

-- in brief : vol.05 on dit 'lλv is blind:ness ↓ v.04.

..Пълна ревизия. Точка и запетая. Лесна задача. Ето - умея. Що ли? - да се кикотя, като детенце: подгонило улична котка. Аз? Само да имам един повод единствен. Смея се. И широко. Ей толкоз широко. Мога. С вдигнати вежди, погледа ококорен право напред. Надълбоко. Слушам внимателно. И гласът си владея. Смел ли, спокоен - стига да искам; нежен, приспивен, възглух - може би леден. Леко-далчен, ехо: отнесен. Дрезгаво-настоятелен. И отмиващ всяка надежда от върха на езика: после лицето в дланите на колене. Непоръбен, вече заспал. Само в тежките дни. Не е ни целево предубеждение, ни лих опит за манипулация. Лична преценка. Малко по малко времето учи. Но и отнема. Тези неволни издайници. Някой път доста сериозно, който си иска, ме бърка с такъв на който му пука. В първо лице ли го казах? Е, грешка. Без цензура на съзнанието. Аз затова и разбирам. Играя застрелян, забавно за двете страни, мисля - поравно. С номер, без име. Кихам. Смея се, ха, кимам и ръкомахам. Гледам някак и се оглеждам с проста надежда скромно разтеглената преструвка да бъде видимо оправдана. А защо ли кроя планове поне малко да съм открит? - когато ще поговорим вкратце за *пролетта. Случва се да остана с ръце в двата си джоба, свил рамене. Страница в книжка за оцветяване без моливи, не със пастел, само наум. Пак, инфантилна муцунка. Без защита и в деградация, серийна, безкрайно добронамерена. Даже дотам, че и неразбрана. В киното - първа прожекция, драма. Някой бърза за някъде постоянно. Днес е понякога. Всякога е навсякъде. Вече ми липсва. N'est-ce pas? Тя. Ала сега е сега. Толкова е логично, а сложно. Смея се, да, но признавам - не. Това не ме прави щастлив. Знам. Нито пък трябва. Просто - и лесно не вярвам в черупки. Така е удобно. Според един от небезизвестните закони на привличането, аз съм едно обикновено момче. А чудесата - носят име на цвете...

..*която дойде, вече признах - с бялата светлина през широко отворената врата, топлия уикенд, la mar se ↓ echó a llorar --

» someday somebody turns around to say...

....твоят сезон е тук в моя квартал : има резон.

.Тип: мазохизма е наркотик and I’m not an addict. Многократните повторения на една и съща игра, в общия случай, или изобщо, хайде - нека не е игра, почват да водят след себе си по-често неловки моменти, колкото възражения. Какво имам предвид: един час бой на чистото топче за голф в плочките не ми каза нищо ново относно параболата, поне не и след толкоз години тенис: на маса, корт и стена; а за възвратните точки - мда, нула проценти, пък се изцапа, бла, топчето му със топче, разбутах каквото попадна на пътя без явна поука, и - само дланите силно горките болят. Значи довечера съм на сухо. А са и мръсни. Доста познато {…} “Бъд́и себе си” или “Това тука съм аз” - е ужасно. Становище ли, съвет казваш? Ами дали; и по-важното в случая е - защо? Защо? Бъд́и всякакъв! Разсмиващо лесна задачка...

Преди път слушам Mylene Farmér. Знам първите до последни, същи акорди и наизуст с думите. Едва ли ще съумея да ги препиша; но слушам. Това най-вече разбирам. Мълча със затворени плътно очи. Мократа тишина ми помага {…} c'est comme une symphonie.

- pulses # 107-03

.....а аз продължавам да губя равновесие на невидимо дете

..Моето мило пиано обича... да свири Шопен. Един ден, реших,
..снех с кърпа прахта - и смених, мястото му смених - в стаята,
..не и пианото, моето мило дете което обича Шопен. И защо не?

..Глухите тонове и звънтящи, за три гроша на брой магьосник
..с чукче и камертон стори като че нови. Така ми звучат. Знам,
..не същите. Инак щях да поръчам и акордиране. Мойто едно.

..Ако пък нямаш (и жалко) тренирани: стил, драма - и прочие,
..етюдите на Фредерик, недей почва, символи на голяма: страст
..и тъга, многоточие... могат да те изпият. Лесно. С тежка ръка.

..(колкото до техническото съвършенство в изящния спектър --
..би било просто прекрасно, и му се поклони, което си доближил,
..покажи нота признателност; но това -- това е недостижимо)

....Турандот... е жена.

- but then again...

…„Как сте днес, сър?” - вече звучи доста по-истински. Няма шега, няма измама. Късната утрин разликата, и се усеща - от единия ден та до по-следващия е същата, твърде голяма. Няма лъжа, ала няма и драма. Всъщност, малко по-важно ми е това - до какви нови от старите хоризонти пак стига погледа и душицата през отворения широко прозорец. Дишам по-лесно. От другата му страна идва сладката тишина, това знам. Птиците: спят. Кристалните полилеи: мълчат. Цветът - в хладната гама (il mare et noi). Само черните клони поклащат бял цвят ухаещ на чисто. Пролет. Сякаш ни няма. Макар седнал-умислен по-жив. Тогава намирам мъничко нежност в излишък. Която търся в какво и къде да я вложа, when {‘ai} definitely need some Frank - и знаеш ли? - Да, за един мъж това има значение. На мен поне прави добро впечатление. Тихата вечер, дъх на високи ледени градуси и резонанс в мен във стените - топлия въздух рисува. Ако можеше да съм честен, но не по стеснителния го начин, тези завършеци най-крехки обичам. В лоното със индигови кръпки блясва един нов акустичен предвестник на спонтанния прашен сценарий, необличана тръпка. След многото федербал с малката Мила, набор две хиляди и - шумна забава на двора зад другото вкъщи, ама че превъзходна градина, не си ги усещам ръцете, гърба, нищо което да значи. Леко едва се прокрадва анархия във последния и условен ден - работен за хората, някои от останалите; пустата мътна бира почака в кухнята във хладилника, а след едно двойно наздраве върху ↓ mr.dylan - с прекрасното си другарче noi due soli tristi e sereni поглеждаме под гумените капачки - където, разбира се grr - няма печат със билет за Depeche, да попълним комплекта. Ала стъклото на капчици зазвънтя така или иначе. Нейде отвън гърмяха моторите, железните каски. Някъде тук, смях - и изхълцване. По-скоро обратното. Стана въпрос за това че нямаме грешка щом точно така си решил. Моето щастие изгрява където двете ъгълчета на устните се въздигат. Хиляди още детайли, мъничко място. Закон: за всяка порезна рана, независимо колко странно място си е избрала да обитава ще се намерят още (поне) сто и едно остри места, да я повториш. Купих си плодовете доста след три сутринта, доста по-после денят със последните вкусни, освен другото точно сега откривам в морковите един своеобразен и личен Ренесанс, а за финал закуската във леглото е просто хапче-играчка за сън --

……можеш ли да си представиш? - колко пълнокръвни дела само държат в себе си или започват така {…} but then again