- frágiles recuerdos a la deriva

+ reminder: не се препоръчва за сериозна консумация; не и без сигурен жокер и стъклария - call 1-800-REPENT 

His reverie* Искрено съм объркан. Не нещо, като да нямам въпрос; не нещо, сякаш липсва резон. Тук, днес вече, вземам предвид трезвата сметка колко и как съм събирал по малко във джобовете си от едните, и другите, като едва смея да различа два пътя, две разминаващи се ръце, двете очи, със наслада към тишината. И така нататък. Не мога да отделя черния чистичък цвят - широко разтворен прозорец, както му казвате, от мръсните пластове глупави тонове на парцали и параноя. Хмм, аз ли я казвам тая думичка точно? 1 time. Удобно ми е, без да съм сигурен, равно превзет с лоши поличби и камерна низина. А сполучливите епизоди следващи вдъхновени подбуди редуват тласъци пакостлив щурм, кое до кое по-близки. Иска се да посоча. Картина, преводи, или бокс, може би и учтив преговор, пълно доверие или синтетика. Когато всичко самичко прихваща на място, и е добре. Ала въпреки същото, то просто не е нито достатъчно, нито убедително. Който и път да поема, мисля че ще ми липсва, дори, лутането от избора между двата копнежа, двете лица, две проповеди. И прочие. Всякак изгубвам половин от очарованието - и възможността да обърна монетата със едно духване на свещта. Съвсем буквално. Малките, но лирични разсейки подхождат с окончателните моменти, в малките часове, без забележка; буйната младост - в пълната чаша с празно сърце, без съвест. Да се простя навеки с едната от двете ми е еднакво тегаво, дори само като идея. Които са убежища поравно самотни, и без много предимства сложени на кантар. Тук нямат значение правилно и погрешно, хулено и богоугодно, ласкаво и скандално. Тук нямат значение морала и ненавистта, наистина нямат значение. И на едната, и друга резервни скамейки седят еднакво оклюмали ред извинения, доводи и между последните - успокоение, защо трябва да бъдат заети. Сякаш целия избор осмисля това да се причислиш към нечия монофобична заве́ра, кредо, животински тотем и утайка, преди независим сам себе си да усетиш човек. В някой от вече многото смисли. Но и това няма значение. И това е мъгла. Изморих се. 2 times. Много бих искал докрай да жонглирам с двете идеи, наречи ги чудовища. Ала си знам че мястото ми не е, нямам търпение за безвремие в рая. Не мога и да остана. Преди първо да се замисля, с готовност прегръщах - и продължавам, последователно обетованите утопии; сривах ги - и руша, със усмивка после мъжкото си начало всяка една; цопвах презглава надълбоко в реални и рожби на халюцинациите блата. И досега се уча да плувам. Понякога в бързината успявам да сътворя такъв множител глупости, ала им вярвам, че после доста безсънни луни - вместо новите страници, незапочнати, редя и намествам от безобразна касапница - чистите дефиниции. Докато ми хареса. Каквото ще и да коства да значи да бъде. И точно в този му тон ползвам дадените пътеки, напук на потребностите си, за да се случи екзактно по план-график наопаки, нарочната изненада. Тогава няма да сбъркам, ако заключа - как най-съкровените ми моменти красят купища книги и етажерки, във рамки - където още от пръв поглед личи колко съм строг и умислен, даже странно „отнесен”. Поза, която мълчи за възторжените куплети, там - после доста изтекла вода. Едно упорито магаре, на което сърцето цъфти и припява, на което лицето е тихо и някак никак го няма. Къде и защо, за малко само аз ще си знам. 3 times. Тревожната мисъл е правата мисъл; разсеяна вън доводите за подчинение. И тази случайност е пълна със привидения. Ала за малко далеч упорития пад. Спокойната мисъл е апетитна примамка за хикс-измеренията да се наместят; и да разкажат, колко дребни усилия ще им коства да те отвеят. Като обвивка, като перо. Всеки злодей носи условно стремеж да нахрани амбициите си. В близки по времева амплитуда периоди. Имаш едва миг временно позатишие. Провидението сякаш нарочно е дало тези сбити почивки; в тях индивида утихва и се установява за новите бури. През време на тези затишия се натрупват и зреят нови и нови, брой до безкрай - остри въпроси. Канибалът-тиранин е справедлив меценат; оглозгва страните до кокал, до прост отговор гол-голеничък. Над теб, около теб, превъзходен, изящен и блед се е разлял силно отровен, и откровен - кислород, людоед. Когато едва ли не всеки лек по́вей донася тежки капки сурова тъга, понякога съвсем неочаквано по отношение спазване наличностите в запас, и когато се опитвам да открия лиезон към живарниците на някоя нова идея или табу, които времето слага във дар, ето - май-май това ме обърква. 4 times. Това, което сам различавам в нахвърляните бележки е очаквания контраст който трябва да се науча да правя, един път взел крайно решение. Това, което не мога обаче да вдяна, което малко ми бяга от общия тон въпросителни е дали във един миг, или пък постепенно, самичък ще свикна със слепотата, дали съвсем независим ще забравя за светлината. Бъдещето съвсем не е безкрайна величина, поне не и през погледа на един прост човешки живот. Времето, от своя страна, не е онзи бездънен кладенец от който се вадят годинки до самозабрава. Леността е грях; разбираш ли? - ref: kllr.frst 02-4 ↓ slncd

.*на доста по-бързички обороти да се чете подразбира ако поискаш недей стъпва назад слагай точки ли запетайки по съвест

- Тоя дъжд е със тяло на мъж...

Вятър бърже захване изпод баретата
–– непокорна къдрица сиво-синя коса,
и като черна лентичка лих я заблъска,
във слепоочия - кораб с бели платна…

Откак себе си помня, вече много години насам отлетели, въпреки западната си резиденция - имам своите нескрити слабости и твърде лично отношение към бреговете; естественото олицетворение на човешките спокойствие и равна увереност. Бил съм там всички сезони, но предпочитам късната есен и зимата, когато над пясъка се стеле утринната мъгла в сиво-син тюркоаз, водата кристалната свети със хладината на смарагдено колие, а от забулените далечни пристанища трепти сребърния звън на корабните въжета. Във всеки един момент, в който реша че имам нуждата да отърся обувките си от градската прах, се представям на път в магически коридор, който ще ме изхвърли от дъното право на границата между земната шир и безкрайността. С цялото си сърце; или каквото там ми остава от него --

..На  Христо Фотев  - Човек на морето. Най-нежният между поетите.

- what a lovely way to burn

...„The air disturbance by the wings of a single butterfly is enough to change the weather patterns throughout the world” Ah, cliché. Of course, it's not just about butterflies. This applies to anything and everything that disturbs the air no matter how big or how small. The smaller events take longer than the bigger events to have an effect – but it is just a matter of time and the effect is just as dramatic. Now - suppose I change history. Suppose I create an event that randomly shifts every second, some forward - some backward. What would the result be? Do we have free will and if we do - how does that change the future. Does randomness exist - or - is every moment the mathematical progression of every event of the previous moment? Imagine a world where everyone - and everything is different. Would we have gone to the moon? On the other hand, would we have a colony on the moon by now? Is this the best possible outcome for reality? Is this the only possible outcome for reality? The concept of sensitive dependence on initial condition is very powerful indeed. It raises many interesting questions when you think it through. What if you had done something different many years ago - what would have happened? How will the world be different if you never existed? These are interesting questions to ponder because when you think about it - it raises some other very important questions about the role of free will - if it exists - and how that conflicts with the concept of a static future. Suppose that we do in fact have some free will. Suppose our choices are not mapped out. Suppose we have some choice - or there is some randomness in the universe. What would that mean? What it means is - we will never exist because people will make choices and those choices - if there is any free will on even the slightest level - will lead to events other than the one exact set of circumstances leading to creation. What this means is - if there is any free will or randomness - then there is no „future". The concept of future becomes a variable rather than a static concept. Even if there is a static future, then there must be no way to know it. Because if I know the future - then that knowledge is part of me and will affect my choices - and that will change the future, creating a paradox. For you to have been conceiving - everything had to happen exactly the way it did. Remember, one may come to leap from shadows in the past. {…} Jah, whatta lovely day to burn.

- Exhile [1995] - „преболедувано" con una candela

Причината primo е St. Teresa, много скъпа и до сърцето - а secundo след нея Man in the Long Black Coat, точно както е и по списък (slow! is good, really good). Задължително Crazy baby, за една дама и за едно огледало. Има нещо много специално във преходите, пипнати от ръката на чисто съзвучие. Let's Just Get Naked - са мъничко думи, но стилни. Или директни, интимни, точно каквито - дали, ще попитам - същите зимата. Да, всичките. One of us отдавна я познавате --

..

- when u drinkz da takeela, tehehe - mundey do havz flavr...

-- или четири цели линейни години, пет сезона по-късно.

…Кучето на Маша прави голям смях пред стъкларии и подобни изпречили се: натяга гласеца към всяка привидно огледална повърхност, дебне с изнесени плътно във шпиц уши и опашка, все едно отражението е зъл брат близнак, който трябва непременно да бъде охулен, наръмжан и изплашен. После и Маша прави голям смях пред огледалото, обаче без да разбира, щом застане високо на пръсти и ще попита: „ето така хубава ли съм?” - сменяйки профили със анфас. Сега, тя търси просеките на буквалния изказ, на комерсиалното словоблудство от което настръхват, не от студа, фините косъмчета по двете ръце играещи със косата, придавайки пастелено-кестенявите тонове диви, леки форми на огън и вятър. Защото там, малко над нацупената илюстрация във горния ляв ъгъл, като погледнеш, някой някога в безпримерен свой пристъп на просветление, точния повод вече няма значение - пък и тогава бе друг надписа, си е отбелязал да помни какво и защо щом се изпречи с насрещно комутираното движение образ и светлина  «мярката да избягаш от обичайните оправдания - е без мярка» . Иска се да съм искрен. Един взискателен поглед, обаче, от моя страна е достатъчен за да не си разменим от баналните отговори и прочие, и при това без нещо да подпет́и идиличната хореография. Логиката на тема плът и присъствие отлежава толкова плаваща, че не е в състояние да погледне дори с оптимизъм тях, малко безсилните, или малко предубедените техники. Това отражение - дали не е модел, ангажимент на себеоткритието или пък гумата на деня? - която отърква триизмерните направления според въздишката на смирение, как днес само ухае на вчера, бележка във скоби да не се обръща гръб към посоката на движение. Просто мнение. Кучето знае толкова малко, пренебрежително малко. А компенсира със сетивата си, остро навити за самозащита. Смешните топли елечета плетени на една кука за зимата от стопанката, милата, са без много значение. Рошавия приятел може и да не е учил в училище за кръвопрен́ос, термодинамика и-ли устройство горните д́ерми, но това не му пречи - затова ляга, сънува и спи, във снега. Със или без смешно елече. Скача на бой, та ако не е каишката, лае до посиняване срещното отражение. Просто закон. Полуголата Маша, само да знаеше кукленския си профил нежно-окъпан сутрин от изток в ласкава светлина, иска да знае, иска да бъде нежно-красива. А дали е така? Тя, още преди да посрещне света през отворените широко очи, и подавайки му ръка, малкото цвете иска да може да значи първите мигове нещо за някой. Дългочакан акорд за зениците и ръцете, трепетно споделен. Цял ден други и непознати я разсъбличат, със погледи настоятелни досам видимите детайли на място собственото си въображение. Тя, първо жена, успява да преобърне суетата във свой ласкав съюзник, от което става още по-истинска; търси в кратичко изречение, със думи, без дъх, дреха в която на сигурно да се скрие, и да прегърне, крехко-чупливото изображение в полу-безопасния поглед межу съня и сутрешната мъгла; и ще повярва на някой който я разпознава - такава, като бисер ясна сълза. Аз, искам да мисля - докато пия глътки жива вода, там мокрия гръб и половин тяло във огледалото цялото. Пак ще попита: „ами така, станах ли по-хубава ето така?” Сякаш самата Маргарита Николаевна на Булгаков ми е дошла, за през нощта, вкъщи на гости. Палава искрица блести през трепкащите ресници. И съм щастлив на моето да. Знам, едно стъклено отражение нищо не ́и казва. Просто мълчи. Двамата поотделно, натоварени с грижите да крепят тяло и дух, над загадъчни обстоятелства, обещания, указания - нямат един миг даже свободен за равносметка, и сутрин най-сетне в зората на новите подозрения, на надвисващите усмивки, визитки част от пиесата, сутрин пред огледалото имат потребност да си признаят колко прекрасни намират жестовете, думите, вън всяко позиращо отражение. После: не съм ли и аз малко от кучето, Маша и огледалото?

Vice versa: за всеки намислил да се открие, разголвайки дните, мечтите и навиците си, своите несъгласия, опита и горчилките, особено пък извън личния периметър в неволна пред трето лице форма, нормално - имало е и винаги ще намира поне по един първи път. Банален. За племето. Важен - за индивида. После облечен във изразни средства - колко безкрайни такива минаваме по хоризонтала, ей точно като онези преди малко. Много ли? Жалко. You see I'm goin' this way. След представлението с пирати, les mots и морски бележки, една малка красавица от публиката, като кукла от приказките прекрасна, навън във проливния дъжд без да я чуя помолила майка си да ми избере точно червения пълен със хелий балон, познала - така казва, баткото от смеещата се сцена - а да ми подарят балон никога не бях и изпитвал. Ето такъв първи път. После и за братче по-възрастно ме поканиха, тъй щяло да съм по-често и под ръка. Един искрен и истински комплимент, но от контекста на детската песен, и посвещение, и внимание; повече от безценно. За първи път още преодолях тъмното в най-страшната негова форма. Даже отказах на нещо, което нямам такъв навик; пък съвестта ми изтрая доста по-кратко от съжалението. Вън и сега си вали, faith целия кротко на g.michael просто на място, и разиграваме руска рулетка с празните, пълните, пак празните, пълните, новите пеещи чашки. „Ти - нали знаеш, счупен съм" - „Ако поискаш, ще те поправим" - „Едва ли. На екс, мила!"

- stereo.types and s-ain't-s

...

...Private lounge. Sun trust. Hiding away. And it really doesn't matter if we never sleep, no, it really doesn't matter: if there's simple place, uncertain and anxious with-out a single wishful life. Just listen like whatever is whatever is a crime. And then a-gain, when you don't even care about di esistere -- you'll think of it and probably laugh, for me :)

-- три елемента в минало, настояще, във бъдеще време - and every-thing happens for a reason for every purpose there is a season

- por la mar yo me voy

-- volvere pa' contarte que he soñao colores nuevos y dias claros.

...Тоя ден рано корабът трябваше да пристигне във материка. Стига само да задърж́еха все същия курс, тъй бяха разчели вятъра и звездите: още преди времето за закуска щяха да зърнат брега на Санто Доминго; белите покриви и камбанарии, извисяващи се над просторни дворове и къщи с керемидени прави дувари дорде погледа стига, спуснали се почти до морето, широки и светли на слънце: типичния за тези места колониален испански стил, дошъл от Европа с вълн́ите нови преселници. Първо високите и масивни кули на укреплението, после птиците над града и пристанището, където във ляво и дясно на борд хвърляха котва цялата местна ескадра военни наличности, накрая малко по малко всеки дребен детайл, стръмните улички, лодките на рибарите легнали в дрейф. А над всички тях разветия златотъкан кармъзен флаг върху губернаторската хасиенда, пряпореца на омразната всинца  Кастилия . Съвсем скоро разчистил сметките си със оногова, на когото дължеше честта и привилегията - от едната страна, и нещо като злата съдба да получи за постоянно резиденция във Тортуга, за пиратския капитан съвсем естествено бе дошла тежко гонената възможност да се завърне обратно в Стария свят. Нова страна, нови езици, дори непознатия бит. Струваше си да мисли за близкото бъдеще, което започва още от днес. Новото име, нова заетост, цял океан надалеч. Сделка с презряното правителство на Испания: на цената на тяхното оттам-нататъшно спокойствие. В момента стоеше облегнат на перилата на бакборда, а дали слушаше, дали виждаше нещо, никой не бе в състояние да отгатне. Вече няколко часа тая нощ откакто напусна капитанската си каюта, единствена него компания му бяха плъзгащите се мълчаливо по палубата моряци, останалите на вахта кабалероси - изпечени от карибската жега юнаци, гологлави и босоноги. Пушеха дългите си лули с ароматен ямайски тютюн, няколко б́али от който имаха винаги на разположение в трюма, и около тях се разнасяха омайни кълбета от сиво-син дим. Щом станеше нужда, сръчно и само със няколко скока обираха излишния такелаж, и пак хващаха нежно през кръста - тъй както прегръщат със южна страст сеньорините от брега - свойте китари. Под нежните звуци на струните някой запяваше пряма, свободна, даже лишена от тайнствата на рандемана мелодия. От утре те щяха да служат на друг, най-вероятно мнозина тепърва имаха да посрещат тази на собствените си морски другари и своя смърт по пристанища, с абордажна сабя в ръка или помлени в битка от неприятелските снаряди - както всички преди, и подобни на тях. Каквито и да се наричаха помежду си, независимо от жестоките титли доб́ити със времето, без съмнение всеки един носеше - плътно пришити във пояса между няколкото златни  дублона  в наследство, които да бъдат изпити от бойните комради, в случай на липса: след сетния час - своите чест и достойнство. Те рядко задаваха помежду си въпроси, натягайки рангоута, следователно рядко изискваха чие да е мнение и присъда. Имаха си закони които да следват. Собствени и първични. Но, както всеки един би се заклел, името тук няма значение.

Зад обкованите в злато амбразури под фалшбордовете индиговата вода срещаше с плясъци всеки път двете страни на гладко полираната от своевременни оверщази дъсчена обшивка, на мига щом вълните се удряха във насрещно летящия кораб, кабелт след  кабелт . Топлия нощен бриз беше издул ветрилата: по високата на почти десет браса гротмачта, отзад бризанта плющеше напевно и те бързо напредваха към целта си. Дъждовния сезон тъкмо беше отминал, та честите набези на буйния вятър сега се усещаха единствено впрегнати и насочвани с едно поместване румпела в ляво или надясно, тласкайки галеона право напред. През целия път откакто напуснаха корсарския пристан, времето не се промени ни точица. Спящата бездна почиваше като потръпващо искрящо огледало, макар всеки от екипажа да бе пожелал по веднъж на ум поне тази нощ да усмирят за последно някой от прочутите линейни урагани. Ако опитното капитанско око се изправеше в тоя момент право нагоре, щеше да забележи сред тъмнеещия се свод бавното избледняване на милионите светкащи точици, някои по-близки, други далечни премигащи. На прага на новото начало изгрева, и даже зората са повече кратки, отколкото на земята. Сутрин слънцето изведнъж се показва, което прогонва нощта обратно зад хоризонта далече на запад от другата си страна. Някой път ивицата пламтяща вода на ръба на морето, където свършва безкрая и среща небето каменносивата шир, някой път тея първи лъчи блясват с надежда - там оловносинята тропическа гръд се отваря с копнеж за ласкавия салют на моряка, неговите очи и сърце, откровено чест́ити […] Бастионите откъм залива бяха облени в бяло-сребрист ореол, който от изток минава в червено, багреше върховете във розово-златисти оттенъци - и настъпвайки в земното царство, вещаеше един прекрасен ден.

...Има такива, които прекарват целия си живот на вода. Оттам идват, и там си отиват. Десетки мъже с обгорели от ураганните ветрове строги лица, със сурови черти и заякнали мишци подир безкрайните абордажи, първи приятели със смъртта. После морето помни вкуса на кръвта. Ако застанеш някоя вечер сам на брега, само се вслушай - и може да чуеш измежду песните на прибоя техните глухи въздишки. Те ще разкажат какво е било…

- strong medicine above ей-въ-ри game

…Той: съвсем неочаквано го застига плах въпрос „а къде ти е днес пръстена?” - който иначе е забравил същата сутрин във банята, докато се усети за какъв род питане го е взела - просто едно старо суеверие, и през смях отговаря „ами разведох се”. Накрая внася поправка, че никога не се е и опитвал да демонстрира такава по-рода наклонности. Докато „това е добре” връща резултата едно на едно. Ни в клин, ни във ръкав той казва „ще кихна” – шумно кихва смутен, и получава точната буква. Това е една от онези забавни игрички, в които знаеш предварително вярната комбинация, само и само за да накараш този отсреща да се изчерви в удобен момент, щом преброи и така нататък. Две на едно с елегантна усмивка. A смехът и шегите са важни, те поддържат човека млад - и проблемите сякаш ги няма. Стилът, от друга страна, се гради според това какво чувстваш. Общият избор от SFF’09 без спорове и крамоли са  Coffee & Cigarettes  - въпреки че единия изобщо не предполага какво да очаква н́апреки на показателното заглавие, разбрахме се че доверието е важно, черно-бяло беше достатъчно +  Stranger than Paradise  - всичко от панорамата на Джим Джармуш за този сезон. Със гост на раздумка, големия британец, понастоящем пътешественик - Майкъл Пейлин и малко от неговия емблематичен Монти Пайтън. Предстоят изненади, както обещаната обстановка предполага. Бекстейджа ще е от мен, с уговорка за лудница споделена по-късно на бърбън „върху скалите”. Последната седмица, неделя 15 Март, от 20:00ч. в първа зала посрещаме на учтиво широк екран  Palermo Shooting  с режисьора и групата. И тази година отново, във София, niño. Разбира се, думите само - „Стига смята!” със укорително-весел тон обясняват защо вземам кратка почивка. Можеш ли? - Мога. Този който първи рискува има какво да разказва преди и след. One, two, caught in a mild break --

…питам се но ми звучи риторично, коя жена не е плакала с черни сълзи дори веднъж някога, от грима стекъл се по страните; защо ли? - boy you gotta pray, после тихите думи минават в eau de pеrfume - затваряш очи, трябва да спиш - tous les effets secondaires.

-- follow down the side street, movin' single file ^
she say: that's where I'll hold you, sleeping like a child