всяка среща е първа

- draft четири по три за случайния драматичен контекст

- ́ясна пита знаеш ли какво казва тя много лъжеш но не отговаря той само украсявам историята както правим вкъщи дори да минават дългите зимни нощи без да усетиш и изобщо с такава усмивка как можеш да спориш? име което всякога значи някои от добродетелите. започнало отникъде и така стои чака в превода на вратата. сега пък защо? защото очаквам да се намерим така чисто усещам в трето лице не то не той предчувствам или в множествено число -

саундтрака е нула две в́еселия до смях танц - ruomore senza gran silenzio, è possibile въпросителна

- 1. k!ll myself for you 2. k!ll you for myself

„O! Liberté - que de crimes on commis en ton nom!”.

…Няколко бързи въпроса - се случиха лични, и отново ме засърбяха. Ала не става да ги лишавам от мръсотията с баня, друго е сякаш. Та, как обичаш изкуството? И, междувременно - защо те вълнува? Дали е сложно на вкус - или надничащо вътре забранените изкушения, които инак от благоприличие или пък страх от излагане отлежават на светло, спят, чувстват се че сънуват, будят се в полунощ и отново заспиват в пълната стая със себеподобни? Но кое точно изкуство? На качествения нечовешки излъскан ретуш? На вегетарианските форми или оплескани с еко-мастило до връхчетата на пръстите про-дадени първа писта класически примери? Прочее: обичаш не-правилните извивки, почти екзоточните връзки, пана, шарнири и врътки - товато, до последното, което нарекохте модно - и цветове, и отливки. Има ги всякакви. Ала - какво, бога ми, знае човек за легионите каталози, и архитекти, сковали не дом, не приказка - а мечта. Какво, въпросителна? Може би - само, и продължаваме после - части еднакви с още сто и една. Тези са твоите нео-последни ню-резюмирани пост-серийни номера. Да, мрежите трябва да се въртят.

Изобщо свръх-производството поне в тези сфери на пребиваване би трябвало, нека се уточним, да ме накара да вярвам във случайно откритите клетни проблясъци. Мигновените взятки, on-off, хикс по-специалните молекулки на щастие. Не че не се случва, ок? Само да има кой да го сдъвче, сортира - и поднесе. Но не бих се излъгал - знам, тя знае, то знае, те знаят как тази - нека я наречеме услуга, не се подарява лично-единствено, с посвещение, восъци и печат. Снася се масово, до широката целева група, няколко - колкото може и повече периферии. Някак добрата идея на откривателя стана рекламен сутрешен блок: ограничен в мястото, свит във пространството, тесен за дрехите си дори, един лъскаво опакован - продукт. Седни и започвай да обясняваш алтернативи, отвъд нормите, излезлия тоз-месечен мейнстрийм. Ако не си срещу всички, системата ти го връща. Праща всички при теб. И ако си нямаш, дишай спокойно - вече са напечатали точния етикет, с който да преразкажат „най-важното” на весл́ата, на лодката, с бреговете в солената чаша вода - име, пол, род и цена. Нали затова казват - работя. Вече не пиша, и не рисувам, а и отдавна забравих кога спрях да играя. Аз. Просто. Работя. Сега. Това предполага пипнати до бръснач: ясни и честни послания. Хм, дадоха ли ти срок? Кой стил мислиш да следваш? Ако пък пожелаеш, ще ти дадат ли просто така да се дръпнеш от (…) чакай сега, кога точно станахме „те” - иначе „те” - заедно „те” - други „те” няколко? Той затова казва - работя. Не се забавлява, търси признание. Стига му само да впрегне, заедно в името на изкуството - вече опитомените прибори, да ги очука отгоре, отпреде, от двете страни - да е доволен. Н́а, яж! После неговото дете може да расне свободно. Кой трябвало да му бае и бд́и? Другите пуснати що как може да се оправят деца ли? Я помисл́и. Дал си му име, все тая: може и друг да е дал - пък това значи че няма какво хич никога да смути инфантилната творческа полифония - сигурно да, може би, ил́и? Трябва да знаеш как мимо ще асимилираш земните отговорности. Без значение от космическия произход - там, смислите и рождението, малкото „то” има да води зла блъсканица и битки собственото си оцеляване. С няколко - малко човешки, мъничко прости: негоподобни, и правила и порядки. Цял океан видово стълпотворение. Изкуството е сериозно нещо, когато - и поради своята независимост. А колко често става така - хонорувани просветители стигат до някъде, да диктуват и вдигат на пиедестал препоръчани многообещаващи експерименти с нервите и ресурса, пък даже и не съзнават кашата която остава след тях. После, защо нито пер́ата, нито платната вещаещи „бляскаво бъдеще” не ми казват (за) нищо конкретно, било ехо от самочувствието с което крещят? Защото не ги виждам ясно творците които ще ме накарат, отново - и пак да се върна, и да повторя. Защото си е съвсем във реда на нещата с посочване плюсовете и възвишенията да се заемат родените за целта хора и фракции - чужди. Те изобщо не потреперват да смесват в едно изречение думите „творчество” и „индустрия”. Едното и другото, разбира се - дори заедно, дори поотделно, идат нещо естествено, вече, отдавна. Но не във такива размери, бога ми, не и такива чудовища. От това коварно съжителство щеше да има повече полза, отново със уговорка - ако не беше отчасти претопяването на без-меценатните единици: и право пропорционалното активизиране културния самоцел у няколко, срещнали късния Ренесанс в залеза на популисткия си виталитет - с явна увереност че по тези ширини никой до този момент не е водил смела игра на допуснати проби и грешки, преувеличаващи значимостта да преоткриват, не да творят - до втръсване. Знаеш, идеите трябва да се въртят. Дишай. По това си приличаме. И това ни дели. Само…

.нота признателност към ana bako - която ще разпознае във илюстрацията заемка от codex seraphinianus

- absolute beginner = abs. sane

Със белите постигах най-много реми. Със черните го наказах джестоко, нищо че да се случи само един път. В 57 хода. Срещу класическия стил от емулацията на Capablanca (за когото чух предположения че бил курорт в Мексико - изв. много, но ми говорите за Copacabana, плаж в Бразилия). Разликата ни в точки според официалния рейтинг - в минало време, за единия и към момента, за мен – е почти 700 такива. В негова полза. Обаче аз ако не тъп, съм поне упорит, и нахален. Да не се подценява силата на електронния разум. За награда си отворих Шард. Los Haraldos - полагаемото.

Срещу Царската индийска атака отговарям със Грюнфелд симетрална вариация. Двамата имаме поле да развием и контролираме Царския или Каталански гамбит (белия) и система (черния). Гъвкаво начало с множество пътеки. Капа опитва да завземе центъра. После и двамата не си владеем фрицовете, шматкология един вид наречено, и няколко празни хода без размяна на стока. Добитъците ни подскачат от центъра към ръба, но неговите временно отстъпват и то заради някаквите си пейзанти. Тук всеки ще каже в своя защита, че това се титуловало позоциониране, ала и ми се струва че не се гледаше достатъчно ходове напред. Огледални рокади. Все пак запазвам положителен резултат, дубъл към противниковия наопаки. Белия се е окопал в задните си редици, значи нещо трябва да следва. Първата му фигура пада на двадесет и първия ход. Моите турове се подреждат мъничко по-добре, единия негов са го изтървали от повода. Ако ли си е мислил че мисли да слага капан, следния път е във грешка. Сменят се сабя за сабя, пушка за пушка. Ала със мойте оръдия се стреля сватбарската, и по-точно. От тридесет и осми ход нататък белия е принуден да отстъпва, както сам трябваше да се сети. Навременен zugzwang. След 43. Qe6-b6 царицата му няма къде да се скрие и пада с достойнство, повличайки екзекутора си - половината артилерия. Грозно си беше. В истинския живот противника щеше да се предаде още тук, ако не и една бройка по-рано. Само че това е касапница, при това неизбежна. Двете му кончета се опазиха едно друго, донякъде: и погинаха едно подир друго - явно търсейки пат. Без право на отказване, последния тур е обречен, като не забравяме и готвещия се мат в дъното на полето. С видимо числено превъзходство. Това срещу човек нямаше да се случи. Щях да го гътна много по-рано. Вече ще играя само с черните фигури. Казах.

Направих още една проба, после предизвикателството как няма да съумея така разубедително да повторя случайната уж игра на съдбата. И осезателно се изкълчих, ала поне бе по-красиво от първия път. Освен заради мъничкия залог, но също четири часа писъци, нерви и всякакви други които не бих казал че са присъщи за кое да било популярно настолно занимание. Някои от колегите по задача на няколко пъти се сбъркаха дали пък не колим прасе, дали пък не водиме пехливански бой във съседство. Е да, ама не. Сменях пешки със турове, кон за кокошки, бой със цариците и прочие мръсотии под кръста. Съперника видимо се бе настървил, ама душманската. По това лично бяхме еднакви. Не пропуснах да спомена, на мига в който се поусетих, че щом безумието ме е прихванало, ще се поръмбим, попсуваме, пък в края на краищата и тоя сезон ще отмине. Важното е да уловиш дявола за опашката - докато си на топло.

От следното, вече спечелил облога с ръководството, първата и надявам се единствена занапред изгода от хазартна дейност – подметнах идеята да вземем да конструираме с дружни усилия версията 10х8 полета с две нови фигури (archbishop & chancellor) – по модел на въпросния Хосе Раул Капабланка. Речено-сторено. Считай задружни девет от десет възможни операции свършени от мен само. Последното е да го започнеш. Много нечестно от моя страна, защото не ми е за първи път който играя този вариант. И как иначе? Кaпa е достатъчно харизматична личност, за да ме грабне по шаха - ехей още от дребосък. Което пък значи че де що има печат и литература по особеното му присъствие, да се счита отдавна изръшкано. Претрепах камара народ докато им омръзне. Жените просто не искат да се съсредоточат. Не казвам не могат - не искат. По-силно във частния случай, ала си имам едно наум и за общия. Simply irresistable.

P.S. Само на шах не се тръшкам когато загубя. Логиката или ме къса на две или изобщо я няма. Във всеки друг случай хапя и ритам, scusi, раждан съм Август. Разум я дойде, я не. Обаче харесвам да съм отгоре. За свободно тълкуване.

...то е във la canzone на два гласа с един текст

..'til I'm weezin' at the bus stop runnin' up the stairs gonna meet ya on the roof-top --

[…] Дадени са ти - колко? - на брой, глас който да провокира. И да задава. Имаш си интонация дето помага. И от която боли. Стига да разбереш, стига друг да те чуе. Стига да искаш, или да знаеш, както да можеш и да понасяш без недомлъвки всички по-следни залози които възванията предричат да произнасяш. И пак, и отново. Казваш ли нещо? Не!? Не лъж́и. Мисля, че мислиш, че не личи. Имаш още тихи, и топли - интимни въздишки. Те - радостите, са по-популярни най-вече със честата пустош. И затова ги намираш щом се разтърсиш. Имаш ръце, и сърце - които учтив да предложиш, на непознат, във дъжда - сянката под чадъра да сподели. Имаш си и размах - декоративни блянове и копнежи, които трябва да са ти към момента, най-малко подробности, както иначе всеки детайл - или чакана или отдадена или поне откровена реплика на необходимата памет и същина. Имаш си отпечатъци, биометрични традиции - които да констатират формите на мълчание в търсене излаз от хаоса множество себесъзнания, от ужасите и от блаженството вътре бъдещата си личност. И после - ето ти ги и думите, малките, тъжните, белите, предпазливите и големите. Имаш ги всички както когато. Тях - повечето такива, че ти приличат крачещи, бухнали или излишни - нечии, ала транскрипцията е неколкопластова. И следователни хапещи с цялата скромност на стеклия се от случая и назаем контраст. Може би - неизвестните, облакът в който са кондензирали се е свлякъл - и въжделенията, смислите им да не са вече другарски познати, поне други по-ясни изплуват чиито въпроси и многоточия връщат primo грижите по мимолетните неизвестни, бивши и настоящи. За тях това е добре - така насърчават предизвестията по нейде откритата радост. Или доверие. Лесно се губят. Имаш усмивка - малко печална понякога, ала това е една обичайна особеност. То си е наша учтива неказана тайна да се преструваме че все пак върви. Другата - искрена, вече спонтанна и елегична, носи във себе си всичко. Теб сякаш попитах. Искам да кажа, че те разбирам. Аз самият откривам по нещо във паузите, дори това и на вкус и по слух, наравно отегчен или грохнал - наречи го сетивност, да не съм себе си. И все пак, щом нещо започва добре - защо изобщо трябва да свършва; щом нещо върви към провал, защо трябва толкова време докато колелото се завърти? Знам. Никога с нищичко не си разполагал даром да разпореждаш. Не си сам […] rouge

.
.-- many, many edits later(ly) again and a-gain (+ i've been looking for someone to believe in)

calm down your able-minded guns a trippin peg or two

..to be continued...

д́описки: наистина и най-сериозно не желая да се срещам повече със природното недоразумение vista плюс толкова още анатема за комерсиалните cad дистрибуции без двете да имат логична завръзка помежду си, нали времето не се купува обратно, а аз лично обичам да плувам в други реки и потоци. месо и пак месо, но нека да е алангле натъртвам. един от величавите летни маршрути в мокро и/ли прокиснало време кара обувките ми крачолите и дори ръцете във джобите по някакъв техен си алтернативен вариант да разнасят природа с прискърбие която после умира на прах. ако бро́я и пътите в които умирам с добро или лошо от тъмно до тъмно сам ангела на възмездието ще се спомине от страх. в три ч́аса преди работа по обратния път след работа „където облаците се надбягват, линеят капките дъждовни”. моят приятел топлолюб осмокрачко има нова квартира в която се е нанесъл докато слушах за четирите ъгъла по-близки на прекрасната не-позната. добитъка вече пребори двама нещастни, за моя приятел става въпрос. на един шамар живот разстояние на стената е само, ала това ражда още по-топли чувства към трудолюбивата му гадска особа. прекрасната не-позната ще прочете най-накрая уортъновата задължителна, направо ме разрева като позна, оказа се че го знае броя (ура!) дошъл в наште земи л́етото едно девет осем и шесто. разкат́а ме с широко трогната преклонена душа. аз обаче съм доста доволен на полу-честите дози и само така няма пък да развалям магическата дистанция. граматиката ми падна на пода не заради *думи думи думите, но точно след смигване като картинка зад рамо. определено не съм nochfüllbar защото връщам лошите партиди. обаче с кубинеца capablanca правим виртуални напоителни партии черно и бяло като успявам да му измъкна реми почти без да повярвам, като достоен двубой с любимия ми стратег и за награда се самоубих с шоколад, та почти видях бялата светлина. „някога бях котка, сега […] ще изпълниш ли обещанието си?” гласи адаптирания превод на нещичко, което започва и си стои там или стоеше в три сутринта почти три пъти по-скоро колкото помним. надеждите вчера днес вече звучат отговорно. поради льоши ръбчета по налични сядам и редактирам мой отдавнашен typeface отлежавал във камбанарията горе. рано сутрините медитирам със четчица и обувки, докато лъснат до блясък, доставя ми удоволствие без предразсъдъци, и май се сдобих с нов материален фетиш. разменяхме със комшийката bocheli за chambao около последните часове преди уикенда все едно са картинки от дъвките турбо, защото на мен вече множко ми се повтарят. във спомагателните пасажи намирам относителна дефиниция - stodgy.

.*паролата за райския двор е „мечета” - с гальовно произношение накарало ме да я повтарям цяло безвремие

la tristezza nel cuore

..--- though we shall meet again and once again and...
..

(не се започвало със *съюз) И пак. Срещнах баща си. Не казвам „видях се”. Нарочно ли беше, случайно ли, кой го засяга. Тая нота пътепресичане тъй или иначе няма корени в хороскопа. Ни неговия, ни личния. Той някак си мисли, че въпреки всичко обичам, разбираш ли, футбола. Много години по-късно. Аз пък съм убеден, че харесва да гледа стари записи от боксови мачове. Без даже да предполага колко аз полудявам, подобно на вятърна мелница с малкия екран пред очите ми около ринга. Той и го практикува. Аз срещам просто стени. Все още има една силна десница, гладко избръснато младолико лице. Виждал съм досието му. Той моето не. Бил някога твърде чаровен. Лошо момче. Аз ни в клин, ни във ръкав обяснявам къде намирам за правилно да завършат царския път чифт пурпурни жартиери. Естествено, място където е моят оазис. Ведно със ред недоизписани колкото малки, толкова важни листа, капчици алкохолни, кръгове и петна. Бяхме си като след двайсет години на срещата със класа. Все още намирам смехът му за истински. В повече и във повече бръчици времеиздайници. И защо не, той идва от черно-бялата сцена, аз само там съм сега. Казваме си на малките имена грешките на цвета, и растежа. Казва че знае че има защо и кога него синът си големия може би да, може би не, да го възспре. Или така прозвуча. От какво, втория сам ще намери...

.*обаче се приключва със дисонанс и откритие новите невъзможни спомени (и точица няма)

- Не ме ли видя, че ти се усмихвах?

…на вездесъщия валириан и на танините и...

…– Чак пък едно „здравей” да не ми кажеш?
…– Но… аз… не знаех изобщо дали беше сама. Не! Казах ти! Виждаш ли как ме объркваш сега!
…– Честно? - беше ли там?
…– Бях. Да. Някъде вън и дълбаех снега със подметка.
…– Не си бил там. Ето – излъга ме. Нямаше сняг.
…– Нямаше ли? Добре. Обаче валя. Ситно валя цялата вечер и през нощта. Трябва да е натрупало ехеей най-малко една педя и показалец отгоре. Уж щеше да ни удави - тоя, деспотичния дъжд. Пък то го обърна - на сняг го обърна. Безумно красиво. Представяш ли си?
…– И колко снежинки изяде? Иначе не ти вярвам.
…– Поне три! Без да искам, разбира се. Зяпах нагоре, а те бяха направо горещи. Падаха мудно, почти с нежелание. Едни пухени бели такива, охранени. Като марули големи. На техен фон звездит...
…– Звезди ли? Ама какви звезди, мило момче? Та нали отведнъж всичко побеля отгоре до долу?
…– Така е, трябва да са били капките разтопена вода останали по очите и шапката. Ако не броим Южния кръст, всичките други направо се губеха...
…– Ти май си лежал на някоя корабна палуба ми се струва?
…– Ха! И откъде ще имам аз кораб - или ти, твоя каюта?
…– Ами как си видял Южния кръст иначе? От нашия град най-много на самолет да попаднеш.
…– Едва ли толкова рано самолет във небето. Южния кръст, някоя мечка, клечка или Пегас, да си призная, няма значение. Потропвах си аз на място и правех кръгчета дим. Ама много студено беше. И си казах де, хайде сега, нищо че може да не е сама, сигурно вече е будна.
…– Хей, много добре знаеш кога ставам от сън. По-сетне, щом ти още си се държал на крака, значи аз - не е ли логично - още съм спала. Нали?
…– Ами! Вече светеше. Като слънце. Не ти де - стаята. И една сянка играеше бавно-бавно във едва забележимите отблясъци по хрупкавия сняг на двора.
…– Не съм те видяла. Беше ли се скрил?
…– Така трябва да е станало...
…– А може би аз съм била толкова сънена, че тези - там, няколкото минутки да ми се губят междувременно в автопилот. Като всяка сутрин, знаеш.
…– Ама и ти много често си правиш едни такива, мънички синки по коленете, от разни побутнати столчета и вратата. Трябва повече да внимаваш, обещаваш ли? Аз например никога не ставам от леглото преди паническия страх да ме издърпа за ушите, че да побързам, защото закъснявам.
…– Или изобщо не ставаш.
…– Или изобщо не ставам. Точно така. А ти защо се събуди?
…– Някой май хвърли камъче по прозореца.
…– Да не е било снежна топка?
…– Ех, че го измисли! Камъче беше.
…– Не беше камъче ти казвам. Снежна топка си беше.
…– Ти ли я хвърли?
…– Кой? Ах, пък те котките виеха едни такива ужасно свирепи. Или разгонени. Казах си, я да взема аз да ги умеря сега, че ще те събудят без време...
…– И „умери” стъклото?
…– Ем... едва ли. Не съм много сигурен. Топката отлетя далееече-далеч в тъмното. Знаеш ли - може наистина някой да е нацелил прозореца ти със камъче! Само така е станало.
…– Но защо ме събуди?
…– Аз... чаках те.
…– А после? Какво стана после?
…– После пак те чаках.
…– И само това?
…– Ами не - ти се събуди! И си рекох да видя, дали си добре...
…– Мен? Разкажи ми де...
…– Подскачах около сянката, все едно че танцуваме. И после се приближих* до прозореца, да - приближих се - и със обратната страна на ръката си стоплих, разнесох скрежта...
…– Чакай малко, скрежта е отвътре - във стаята. От вътрешната страна на стъклото.
…– Но ти нямаше нищо против, че си направих просека за да те наблюдавам, нали?
…– Аз ли? Ама че си и ти! Не ме ли видя, че ти се усмихвах...

.…*там има нещичко вярно
.….във главата ми, хаосът:
.….това е моето измерение
.….и така (знам!) е удобно

.….-- тъкмо същата трезвена сутрин се заоглеждах разочарован кого и как да накарам ако ще със цената на първо ниво по glasgow - да ме върне и то по-скоро към безумния сценарий намачкан между кривата поза и познатия идол лицеприел живо чудовищни жертвоготови и нео-импресионистичен копнеж, още по-жив даже; обаче на мен изобщо не ми и понесе добре да излизам без време от роля - продължавам да мисля че си отговорих едва на-половина