- the very back of beyond (is the cordial middle)

..Та така, мили мои, една минутка до полунощ само преди настоящите блог, или по-право безжалостно отрезвелия към момента на за-мисъл « автор » в кавички да се отправят на мъничко коледно пътешествие с благотворителна цел (sh-sh, това май сме ние) докато времето и възможностите преди всичко го позволяват, помните ли идеята поначало на изречението? – ще се позанимаем сега с нещо което мисля малцина може би са готови да забележат че са видели и опознали, след задължителните капчица-две съмнение – тоже, душата горката, и още защо същата НЕ Ви е нито безсмъртна, нито съизмерима. Извън художествената литература, обаче, която не си струва да бъде хвърляна в опозиция. Първо, защото книгите не го заслужават. Така или иначе. Малко се уважават, виждал съм как ги разкрачвате да изчакат с лице към земята една употреба, може би две, и да умират целите в прах, със подгънати страници, смачкани гърбове. Цели редици трупове на историята. И второ. Не – не ми пука. Тея три думи научих съвсем скоро; ала докато ги предъвча по свой вкус и интонация, доста боля на езика. Взех ги назаем, както зовете този калибър лица – от едно красиво до лудост дете, не-пожелало да бъде наричано още жена. Която дори не разбра, или да? – колко остро ме жегнаха първом, преки, нережисирани. Значи изтънчени; за да ги чуя така – сама откровената истина. Все елементи из comedie noir с които една дама жонглира няколко атмосфери поне по-лесно. И няма повече да си мисля: „ех, ако можех и аз”. Мога. Големите, важните, които карат сърцето да се свлече с трясък в петите. Но това не е всичко. Значи има значение!? Тя, моята малка приятелка вече си има едно специално място, което едва ли ще я спаси от горчивите хапки каквито още доста я чакат напред, дано много напред, колкото никой не предполага, а аз не съм толкова глупав да се надявам да споделим двамата всички сладки загадки и епизоди; но дори това че имаме спомени заедно, убеден съм, вече движи общото колело малко по-иначе. А докога? Докато се откриваме и се учим миг до мига на доверие и шеги, полифония и прегръдки. Аз знам, че не сме в списъка със светци, ха, няма ни в книгата с чакащите дори. Какво следва, мислите, от това – да ни притесни може би? Нима не е достойно, дали без печат и клеймо за теб или мен някой някъде някак да споменава с учтива форма на сегашното време, спонтанно, да не изглежда като поръчка – един обикновен жест, но не празен, едва леко загатнат. Ето как дните минават, от тях не винаги и следите остават, символи и черти. Резултат на ревизията с прикрити съображения и други понякога, парадоксално сериозни. Тези свидетелства, не после някоя ярка безсмъртна душа – даже напротив, човек с очертани граници на възможностите, почти в рамката на закона, черно на бяло отразено в транскрипта. На кое тогава дължим куриозните хипотези, клишета, прогнози? На надеждата. Нали, издържлива е? Една поправителна сесия. Буйното себелюбие – временно яхнало мегалитната суета. Осъзнатата самота. Несъзнатата свобода. Дори срочно-порочната липса на време. Тъкмо там целите се обръщат в бягство към още и още на брой прозаични сюжети. Те ще разбудят прах и частици от всичко дотук споменато, или забравено. Може би? Поне докато някой оставя наследство от спомени, с ритъма на сърцето. Пожелавам същото и на Вас, благочестиво, така точно. {…} От криминална полиция съвсем недвусмислено обявиха: „Ето тук чака още един мъж, той ще бъде втори свидетел”. Тогава не, но сега вече смешно ли, странно ли е? Хареса ми как работят добре облечените солидни господа. Обаче центрофугата се задейства. От това нещо се излиза парцал, или чисто изпран – с ясни очи. Отговорно облещен към светлите утрешни дни. Аз мисля, да не мисля, но второто. Историята продължава…

.по празниците бъдете така същите със повод или без и пр. да сбъднете повече чужди мечти от-колкото сте си пожелали --