- can't hide your face from smiling ▪ heart wears a frown

-- d.load :

Нима тънкия абразив отвъд времето да изтрива живите пламъчета, кажи? {…} Но как лошата кръв стихна, недей, всичките опази – своите тайни и мистика. Нека там да останат. С предното огледало, спряла кола, тяло до тяло. Самото величие. На опасна дистанция. И най-сладката хапка е, че съвсем пълнокръвно съзнаваш това. Може би нямаше нужда, каквото изисква клишето, защото най-ценно лицето подтиквано от внезапно не-удържимото любопитство, крие надежди дори да личи, ала успява – или спокойно, и не-прилично привлича, с очарователната си медитация. Логичен момент сега е как плътен бас зад кадър повдига въпрос дали тъй просто-безвечно е чисто-възможно, щом никой ред тая земя не е съвършен, така кротко личи годините да са пощадили – преди себе си, преди всичко, разбирате ме какво имам наум. Спомняш ли си мократа трева под гърба и колко пъти броихме, така ми се струва, един и същи квадрант със неизгрели бели звезди? Допира със земята в гръб с инфразвуковото вибрато мъти погледа за излишни гледки случки и грехове. В тези хладни минути имахме достъп до взривове пълна наслада, каквито би трябвало да си ги изстрадаме, които да бъдат открити сами, в които нямаме право на изоставане и не ще ги отправим на глас; но продължаваме да си ги задаваме. Доста чуплива тънка обвивка за този изразителен danse macabre – нежна компания в съпреживяване с някой адски внимателен в стъпките си през думи които очакваме да се случат; в този смисъл – да, избрахме вития път, като емоционален печат. А тоя сезон биха могли пример дори да си вземат, всички клиширани образи и икони. Държейки главите високо изправени, небе и земя така лекичко под ръка. От място и първа до трета, ръка до ръка, и после по навик, край плътната пелена от просъскващи глобуси, в карта от хаос и хикс невъзможно кръстосани траектории. Днес другите, по едни след тях избледняващи прави опашки току имитират в сляп щурм дъжд от комети. Една лапичка вдясно така сякаш всеки ден следваме същия план във мащаб едно към едно, горе до долу в ненатрапващ нюанс, и без празен каданс без реплики вън най-фината си селекция, можем да си мълчим, тъй живи като един в две близки по звук струни в малка кутийка с екзактния резонанс. И така, според многополюсните закони на гладките пътища и висока кръгла луна, докато колата се плъзгаше по посока на широкия изкусителен хоризонт, до мен крехката фигура грижливо попиваше ден подир ден подир месец година нощи и дни седмици многоточия. Някак нямаше да си вярваме в думите и неща, със внезапно прехапани устни, които не са преживени. Строго в минало време. Ала уви, бяха. Сами, остри краища на изящните токове, бурни вълни в мъничките крачета обръщат възтъмния зимен десен - със своето свежо присъствие, в очарователно кътче, в красноречиво завръщане към отдавна познатото и забавно късане и откъсване, от очарователната интимност. Сега осъзнавам нейната съвършена, умопобъркваща грация. Сдържани жестове, и спокойствие. Леко настръхнала, ръката ефирно издрасква букви и кръгове над мойто коляно, безпомощно бавно, разчитам ги. Ласкавите й пръсти, бели и тънки, свършват във кървави краски с безукорни, и деликатно заострени правилни елипси. Болка и удоволствие се сплитат тържествено. Овладяваме се с усмивка, всичко си идва на място. А на излизане висок чифт ръкавици скриват светлата кожа от неучтиви погледи и забежки. Бегла справка по периферията донася неща от които по-рано отвръщахме поглед, и други които сме смятали лично за чужди. Колко ли нови приятели и колеги познават едва това ново сериозно лице? Което вятър и топлина и лъчи на поток със акцент сянка и светлина правят така да изглежда по-зряло. В минало и сега. Знам че е точно така, обаче ти не знаеш че аз знам, в тон. След няколко къси минутки ще разбереш. Ще си простим, mon sang bouillonne, зад блесналите ресници ясно личи. С капки боя през ръцете, това меко шепти леко трънливото настояще. {…} Повиках те със една-едничка молба, този път ти - да позираш в моя картина – и просто така...

-- after mid-night morn-ing will come (sick-est intro, ever).