- тогава бе още хлапе, но сега, а сега…

Първо разливаме хубавите си новини, рано е още да се надяваме и на спомени, че за кой и защо – много зависи колко точно си вътре във генетичния код: уговорихме следващата си кратка семейна нарочно в кавички бегония, тъй щото детето не било виждало никога досега светлините над Париж, след полунощ, не, нищо особено казва, но дали искам? Хмм, имах други планове за посоката, но понеже, таковата, всички тъй или иначе споделени отпаднаха – как да не искам? Как ли? – с тропане шумно по масата, поне викане? - или смях; нещо в тоя ред мисли. Цяло щастие, че се откриваме толкова рядко, че сме далеч. На мен лично това ми се струва, като едно изключение в нейзбежния случай, за основателна благословия, но не наказание. Не, не, всичките задкулисни и синоними и намерения отдавна отпаднаха. Вече адски отдавна. Свикнах-ме. Уточнение: имам пълното уверение да говоря свободно в множествено число. Обаче и аз още подскачам между драмата и комичното, да съм свободен и несериозен, но не толкова кратък за без преценка, и не точно щото не мога или не съм искал да мисля, та така малко далеч ще отключи, мога ли да съм искрен и да разчитам? – е не, ала не ще ни попречи да се опитаме, заради точното настроение. Беше време когато все в този сезон на годината, но какво пак се отнасям, тъй е било и така ще остане. В името на реда и опазване личните данни мисля че няма да съумея да синтезирам по-просто как и защо се събудих, как без да разбирам във хаотична редица пукнатините и празнините отвътре насам са замръзвали, покрай застиналите очи, удавени в здрача. Стържещи и безцветни, без ни най-малко да разтревожат, или да трогнат - от своя страна, своенравното въображение. Останаха малко по-малко от три месеца да срещна после следващото си намерение и не, не го пожелах - дори и настойчиво. Само всеки път зверски боли. Или не знам? Трябва? Как и защо да си вярвам? Не спирам да си задавам въпроси: що ли остава тогава, когато усетиш как трябва да абдикираш и доброволно на другата сутрин съдран по перфорацията на малки парчета; защо да говориш щом словото нищо не значи? Сам се повлякох в настолната аналогова реставрация, ала все пак, доста различна към вещите, наместо познатото живо равнище. Един образ опитва да заличи друг. Успява. Сещам подобие в не-търпеливия ход който после неумолимо ще липсва. Днес снимките отговарят единствено до поискване: колко бели сме се усещали в черното на деня. Ще ти разкажа друг път и лошите новини --