- can’t get off the carousel, questionmark

Хубавото на хипервентилацията е, че те отвява. А когато се заблееш.
и отвееш -- можеш толкова да се отнесеш, че да си тръгнеш. -- Светла.

...Пак: вдишвам. След толкова пъти същите опустели, забравих - както си пожелахме, както книгите назоваха. По препоръка и прочее, забравям по списък дори. Карам наред през чупливите, яките, милите, упоритите. Имам такова чувство натрапчиво, само още веднъж през ръка да ме призоват, после нямане и оставяне, изобщо спирам лесно минаване метъра. И не желая. Точно обратното, имам нужда да помня. Защото когато и ваште костюми попият от нафталина, на още по-следния ден малко по малко ще промените леконравната писта, съставена въз основа на сложните полиноми, дето няма как по-лесно да се сведат към по-проста подробност. Как честите опасения или до едно не отговарят на истината, или от последната съвсем безвъзвратно изгнива семката, тая проклета разюздана многостранчивост. Бих могъл честно да споделя, че съм зависим от всеки един измежду последните, ивиците съдрана вибрация, и в същото време - единствено в този насъщен който излъчва най-съвършения образ, да блесне. След толкова пъти, много са, мнения и съвети - не само че не приех да забравя. Ала играя в шлиц. И ужасно спокоен че не ги чух. {ако можех място questionmark да назова} Обичам да срещам хора в метрото. Спирките, хладните зали когато от двете страни профучават още стотици, може би хиляди непознати. Но това от своя страна е специален момент. Ако някъде, някак има сила която умее да съблюдава малките крачки с които се движим напред и нагоре, то мисля че заслужават капка внимание, двамата, тези които - тогава, се вслушват. И наблюдават. Които не бързат за никъде. Вътре в градската музика.

-- на в.я. + urban coddle..