- walk me, buy me rainbow smile

....в този свят – точно сега, морето е нейна любима стихия...

{…} Когато художникът пронизва кървавото платно с острия си писец, само за кратко жертвата и творецът стават едно, цяло кървящо кълбо. Абсолютна любов. Казват, че за мнозина това е сляпа, обречена светлина. Ала кой знае? - може за теб точно това да са начините да виждаш. Тая вечер прави дебют най-новото. Хубаво я избрах, между столóвете се събраха всички каишки без далматинците, рамки-самотници от глава до пети мокри, прогизнали, сенки и прочие. Бавничко се търкулнаха, много нещо видяхме. Той: изкашлях се силно. Взел съм си за целта специално, мастило в новото тяло. Даже перчема сега сочи надолу. И той мокър. Колкото и кръстовища още да скрия във обратното огледало, няма да се намерим. Смисъла не заглъхва току-тъй в грохота на годините шеметно отлетели, в строфите на сезоните гладни за повече. Тя: както си мислех, времето е пощадило сияйните ти извивки. После как реагираш? Думата има джем-сешъна барабани. В момента в който подминах една две че до трета отбивки, знаех прекрасно. Не съм аз. Май никой не беше. Трябва да се огледам dietro la finestra, за да ти кажа че се разсеях. Адски приятно. Вирнатата опашка помага на мачарока да прелети посред капките между покрива и оградата. Падайки меко, и продължава сякаш никой не е видял. Той: пада като филия с масло право в първата локва, или във всички останали без нея. Равно са мокри. Живо съм си представял как пиша пиеса без думи. Книга без думи. В същия смисъл толкова много така или иначе нищо не казват. Без това да лиши спектакъла от значение. Само няколко няма да стигнат. Тя: в свойта вихрушка е чисто движение, страстен циклон. Която и да си ти след всичко; миг е деня все още. Когато започна да давам сравнения достатъчно често, та да се усетя и сам, значи ставам сериозен. Това, за снега в топлите дни на сезона. Той: тогава почти неизброимите комбинации от средства за достъп наклаждат у безхаберните нас, крехки тела в океан цял за характера, нота безсмъртие и могъщество - ала във контекста сме се превърнали само в звезди на изящното си безочие, дето изплува със скоростта на химична реакция. Чисто логично. Ако се позадълбаем в хроничните недомислици от днешния ден с една идея по-отстрани, ще стигнем до кръстопътя, че новата книга почва оттам, където е свършила старата. И още тогава - само когато. Да не бъде доволството половинчато, полу-ясно, полу-вкусно, трябва да вложиш немалко старание. Въпрос на мързел, и престъпление е да кажеш, че никога нищо не се случва. Два прекалено общи нюанса. Започвали сме наново през три, пет, седем и повече месеца, или години - в зависимост степените на важност и задължение епизоди. Истински мотивираните дори не се занимават с измисляне нови конструкции от вече старите и леко деформирани елементи всеки път щом основата се разклати; просто завършват вече започнатото ~ la tristezza nel cuore apre un vuoto più grande del mare. hushh! {…}