la tristezza nel cuore

..--- though we shall meet again and once again and...
..

(не се започвало със *съюз) И пак. Срещнах баща си. Не казвам „видях се”. Нарочно ли беше, случайно ли, кой го засяга. Тая нота пътепресичане тъй или иначе няма корени в хороскопа. Ни неговия, ни личния. Той някак си мисли, че въпреки всичко обичам, разбираш ли, футбола. Много години по-късно. Аз пък съм убеден, че харесва да гледа стари записи от боксови мачове. Без даже да предполага колко аз полудявам, подобно на вятърна мелница с малкия екран пред очите ми около ринга. Той и го практикува. Аз срещам просто стени. Все още има една силна десница, гладко избръснато младолико лице. Виждал съм досието му. Той моето не. Бил някога твърде чаровен. Лошо момче. Аз ни в клин, ни във ръкав обяснявам къде намирам за правилно да завършат царския път чифт пурпурни жартиери. Естествено, място където е моят оазис. Ведно със ред недоизписани колкото малки, толкова важни листа, капчици алкохолни, кръгове и петна. Бяхме си като след двайсет години на срещата със класа. Все още намирам смехът му за истински. В повече и във повече бръчици времеиздайници. И защо не, той идва от черно-бялата сцена, аз само там съм сега. Казваме си на малките имена грешките на цвета, и растежа. Казва че знае че има защо и кога него синът си големия може би да, може би не, да го възспре. Или така прозвуча. От какво, втория сам ще намери...

.*обаче се приключва със дисонанс и откритие новите невъзможни спомени (и точица няма)