...то е във la canzone на два гласа с един текст

..'til I'm weezin' at the bus stop runnin' up the stairs gonna meet ya on the roof-top --

[…] Дадени са ти - колко? - на брой, глас който да провокира. И да задава. Имаш си интонация дето помага. И от която боли. Стига да разбереш, стига друг да те чуе. Стига да искаш, или да знаеш, както да можеш и да понасяш без недомлъвки всички по-следни залози които възванията предричат да произнасяш. И пак, и отново. Казваш ли нещо? Не!? Не лъж́и. Мисля, че мислиш, че не личи. Имаш още тихи, и топли - интимни въздишки. Те - радостите, са по-популярни най-вече със честата пустош. И затова ги намираш щом се разтърсиш. Имаш ръце, и сърце - които учтив да предложиш, на непознат, във дъжда - сянката под чадъра да сподели. Имаш си и размах - декоративни блянове и копнежи, които трябва да са ти към момента, най-малко подробности, както иначе всеки детайл - или чакана или отдадена или поне откровена реплика на необходимата памет и същина. Имаш си отпечатъци, биометрични традиции - които да констатират формите на мълчание в търсене излаз от хаоса множество себесъзнания, от ужасите и от блаженството вътре бъдещата си личност. И после - ето ти ги и думите, малките, тъжните, белите, предпазливите и големите. Имаш ги всички както когато. Тях - повечето такива, че ти приличат крачещи, бухнали или излишни - нечии, ала транскрипцията е неколкопластова. И следователни хапещи с цялата скромност на стеклия се от случая и назаем контраст. Може би - неизвестните, облакът в който са кондензирали се е свлякъл - и въжделенията, смислите им да не са вече другарски познати, поне други по-ясни изплуват чиито въпроси и многоточия връщат primo грижите по мимолетните неизвестни, бивши и настоящи. За тях това е добре - така насърчават предизвестията по нейде откритата радост. Или доверие. Лесно се губят. Имаш усмивка - малко печална понякога, ала това е една обичайна особеност. То си е наша учтива неказана тайна да се преструваме че все пак върви. Другата - искрена, вече спонтанна и елегична, носи във себе си всичко. Теб сякаш попитах. Искам да кажа, че те разбирам. Аз самият откривам по нещо във паузите, дори това и на вкус и по слух, наравно отегчен или грохнал - наречи го сетивност, да не съм себе си. И все пак, щом нещо започва добре - защо изобщо трябва да свършва; щом нещо върви към провал, защо трябва толкова време докато колелото се завърти? Знам. Никога с нищичко не си разполагал даром да разпореждаш. Не си сам […] rouge

.
.-- many, many edits later(ly) again and a-gain (+ i've been looking for someone to believe in)