- Не ме ли видя, че ти се усмихвах?

…на вездесъщия валириан и на танините и...

…– Чак пък едно „здравей” да не ми кажеш?
…– Но… аз… не знаех изобщо дали беше сама. Не! Казах ти! Виждаш ли как ме объркваш сега!
…– Честно? - беше ли там?
…– Бях. Да. Някъде вън и дълбаех снега със подметка.
…– Не си бил там. Ето – излъга ме. Нямаше сняг.
…– Нямаше ли? Добре. Обаче валя. Ситно валя цялата вечер и през нощта. Трябва да е натрупало ехеей най-малко една педя и показалец отгоре. Уж щеше да ни удави - тоя, деспотичния дъжд. Пък то го обърна - на сняг го обърна. Безумно красиво. Представяш ли си?
…– И колко снежинки изяде? Иначе не ти вярвам.
…– Поне три! Без да искам, разбира се. Зяпах нагоре, а те бяха направо горещи. Падаха мудно, почти с нежелание. Едни пухени бели такива, охранени. Като марули големи. На техен фон звездит...
…– Звезди ли? Ама какви звезди, мило момче? Та нали отведнъж всичко побеля отгоре до долу?
…– Така е, трябва да са били капките разтопена вода останали по очите и шапката. Ако не броим Южния кръст, всичките други направо се губеха...
…– Ти май си лежал на някоя корабна палуба ми се струва?
…– Ха! И откъде ще имам аз кораб - или ти, твоя каюта?
…– Ами как си видял Южния кръст иначе? От нашия град най-много на самолет да попаднеш.
…– Едва ли толкова рано самолет във небето. Южния кръст, някоя мечка, клечка или Пегас, да си призная, няма значение. Потропвах си аз на място и правех кръгчета дим. Ама много студено беше. И си казах де, хайде сега, нищо че може да не е сама, сигурно вече е будна.
…– Хей, много добре знаеш кога ставам от сън. По-сетне, щом ти още си се държал на крака, значи аз - не е ли логично - още съм спала. Нали?
…– Ами! Вече светеше. Като слънце. Не ти де - стаята. И една сянка играеше бавно-бавно във едва забележимите отблясъци по хрупкавия сняг на двора.
…– Не съм те видяла. Беше ли се скрил?
…– Така трябва да е станало...
…– А може би аз съм била толкова сънена, че тези - там, няколкото минутки да ми се губят междувременно в автопилот. Като всяка сутрин, знаеш.
…– Ама и ти много често си правиш едни такива, мънички синки по коленете, от разни побутнати столчета и вратата. Трябва повече да внимаваш, обещаваш ли? Аз например никога не ставам от леглото преди паническия страх да ме издърпа за ушите, че да побързам, защото закъснявам.
…– Или изобщо не ставаш.
…– Или изобщо не ставам. Точно така. А ти защо се събуди?
…– Някой май хвърли камъче по прозореца.
…– Да не е било снежна топка?
…– Ех, че го измисли! Камъче беше.
…– Не беше камъче ти казвам. Снежна топка си беше.
…– Ти ли я хвърли?
…– Кой? Ах, пък те котките виеха едни такива ужасно свирепи. Или разгонени. Казах си, я да взема аз да ги умеря сега, че ще те събудят без време...
…– И „умери” стъклото?
…– Ем... едва ли. Не съм много сигурен. Топката отлетя далееече-далеч в тъмното. Знаеш ли - може наистина някой да е нацелил прозореца ти със камъче! Само така е станало.
…– Но защо ме събуди?
…– Аз... чаках те.
…– А после? Какво стана после?
…– После пак те чаках.
…– И само това?
…– Ами не - ти се събуди! И си рекох да видя, дали си добре...
…– Мен? Разкажи ми де...
…– Подскачах около сянката, все едно че танцуваме. И после се приближих* до прозореца, да - приближих се - и със обратната страна на ръката си стоплих, разнесох скрежта...
…– Чакай малко, скрежта е отвътре - във стаята. От вътрешната страна на стъклото.
…– Но ти нямаше нищо против, че си направих просека за да те наблюдавам, нали?
…– Аз ли? Ама че си и ти! Не ме ли видя, че ти се усмихвах...

.…*там има нещичко вярно
.….във главата ми, хаосът:
.….това е моето измерение
.….и така (знам!) е удобно

.….-- тъкмо същата трезвена сутрин се заоглеждах разочарован кого и как да накарам ако ще със цената на първо ниво по glasgow - да ме върне и то по-скоро към безумния сценарий намачкан между кривата поза и познатия идол лицеприел живо чудовищни жертвоготови и нео-импресионистичен копнеж, още по-жив даже; обаче на мен изобщо не ми и понесе добре да излизам без време от роля - продължавам да мисля че си отговорих едва на-половина