- приказки от диспансера – composite profusion

…Не мога да се оплача от стартиращата година - отивам значи аз да си плащам лиценза за алкохол, с хининова страст във очите, а там ми казват, сигурно защото съм си седял на ушите когато е трябвало, или защото идвам от джаза: че този отчетен сезон не се плащало. Ура! за прекрасната новина; ала се питам в същото време кой има най-голяма изгода от което. Защото това е още едно сурово перо. Може би доста по-големите рибки? Или най-сетне, странно как във предизборно време, решихме да покажем високо вдигнат среден пръст на комисиите и надзорни съвети, да го духат пичовете, ние ще произвеждаме, дистрибутираме и ш’си пиим колкото ни душа иска!? Дали да чакам скорошен дубъл? Уловка? Фък бе, фък! Не можете да ме купите със един данък по-малко. Това е измамна нота затвори-очички. Щото успеха значи да получаваш, това - кoето и както си пожелаеш; но щастието значи то, същото, да ти стига. Обаче съм много, много доволен как започва две-и-девета. На никой не пожелавам скорошно изтрезняване. Аз ще съм там.

…Мисията в пустинята ме срещна със следната фата моргана. За изпълнение уречените и по-скоро мигновените взятки, инвестицията е равна право пропорционално на времето умножено по хикс броя въображение, в случая равенство с намеренията и прочие опозиционни нарочни решения. Честно или частно; нашироко или натясно. Въпрос на семантика. Ала е ясно - когато поемеш руля, се иска най-вече здрава подметка за една стабилна опора без много залитане. Или поне дисциплина. Защото повечето детайли имат свойте си ръбове. Едни ужасяващо остри. Факт. Дългоочакваните и м́ъчени до сетен успешен завършек решения на задачи и пъзели падат жертва с ехидна насмешка, чисто случайно. В противен случай или са били твърде логични, или резултат на колективни усилия (but alone ’ai break) + zoom 128%

^ and I try, oh my God - do I try? [#] and so I wake in the morning - and
I try all the time in this institution [#] I step outside and take a deep breath
and I pray... oh my God do I pray? [#] and I get real high - and I scream!
every single day for revolution [#] from the top of my lungs: what's goin'on

…Изобщо не знам как стигнах дотук. Изобщо не знам откъде тръгна тоя на вид безобиден флирт със съдбата. А по неофициални данни от главна дирекция личен архив, кредитът ми от девет живота отдавна загуби давност. Изгърмях си патроните далеч преди навършване полова зрялост; останалото е въпрос на магия. Чисто физически, днес - аз, моя милост и периферните окончания влизаме на късмет в първата четвърт от нещо евфимистично, което не претендирам да имам желание и/ли представа как и дали ще пропътуваме цялото. Уважаемата Linda Perry ме праща обратно към късната '92 - несъмнено златна реколта, многократно упомената в собственото ми завещание, и по-точно във времето мъничко след това - когато първата кабелна дойде на гости на домашния телевизор; и взех че много се влюбих, абе направо глупашки. Със нея, южната кръв неукротима, поне си приличаме по това, че и двамата твърдо харесваме женските ласки. Аз, по-твърдо - тя, както се случи. Понастоящем идеме набори, от контекста. За един по-късно, друг вече вървял по тази крива пътека. Смислово; още не съм вдигнал собствената си революция. Само отлагам, без да отказвам. Предлагам освен официалната Perry-penned (whatta voice!) - и една моя не по-малко любима пиано-версия:

she says: the world was made for this brotherhood of man - for whatever that means
^{@ what's up? (single) '1993 › dl 320kbps}

…Възкратък етюд от сезоните - слънце и топлина. Не че няма да ги дочакаме. Тук простичко отбелязвам първият си активен съученик, лично споделящ във блогосферата. Беше наистина отдавна, когато трябваше да катерим по три етажа до високата врата, вдясно, веднага след стълбите. Ама че много време мина оттогава! Пo-приятното днес, доста луни по-късно, е да се ухиля широко пред една прекрасна, млада дама. Дори цифрово-невъзможно, все пак честно; каквито имахме навика да бъдем посвоему някъде, някак, в края на миналия безгрижно-аналогов век. Бяхме едни доста по-положителни, защото - какво бяхме постигнали? И не беше ли свободата катализатор за повече, и по-чести усмивки? Струва ми се че колкото повече учим, толкова повече искаме да забравим. Ето затова не спирам да помня.

после доза «noise of human art» лежерно с купища гланцирана хартия за разтуха както винаги съм обичал

il est minuit à Tokyo --
il est cinq heures au Mali --
quelle heure est-il au paradis

…^ Personal note: във To kill a mockingbird по Harper Lee от 1960та, Филаделфийското издание, се казва така - „...не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка; eй така, докато не влезнеш в неговата кожа." (бащин урок) Каквито и да са намеренията и във каквато и степен на ентусиазираните си впечатления да принадлежа – пак си повтарям че се налага да обръщам внимание и на околната действителност – по препоръка, със бърз поглед назад – но без да отлагам секунда. Дори не очаквам да бъда разбран, когато изскачам със неочакван и възглупав клиширан въпрос; по-скоро знам и предчувствам и/ли най-малкото се надявам, което е всъщност, на малко ирония. Защото не мога и не харесвам да си ги контролирам и стискам за шията – редките спорадични избухвания. Логично: за това са виновни уменията да си изтръгваме думите с изкривени, ръждясали железа. Но къде изобщо намесваме значенията гордост, обида и още една, римата на която някак не е подходяща. Щом не върви, си стои. Накрая всичко ще се окаже само сън. Защото. Двадесет и четири часа присъствам в сегашно време; и просто така, за секунда - ако ще и от контекста - се налага (личен ангажимент) спорадично подслаждане в повода на чуждите спомени, минало време. Porque? В края винаги стои по един нюанс на усмивката. И да се отбележи, че тоя път не раздавам шифровани съвети; временно спрях със което - just martyrizing both time and undertones.

Спокойной ночи, уснешь ты рано,
не дочитаешь стихов страницы,
спит черный лебедь на дне фонтана
в красивой сказке твоей столицы.

- Виталий Гармаш, 1948 г.

p.s. мога и още по-хаотично; но за това някоя друга сряда, или неделя...