- А ты не поверишь, но ангелы крылья снимают…

…/следва със обективни съкращения - quite briefly/ - our theme: les fleurs

…Още първата вечер сънувах реквизит от последните улични щампи които изпратих да помня, една сянка над себе си и въпрос, който зададе не друг, ала познат от магнитните записи глас: «Какво правиш тук?» – чух ясно, отчетливо. «Аз... седя, не, лежа си и се наслаждавам на всички онези хубави неща които няма как и едва ли ще видя.» Наистина подпирах земята със гръб, наистина гледах нагоре. Погледнах в очите своя стереометричен събеседник, за да открия не без учудване - че това пак бях аз, ала може би малко по-убедителен в твърдия тон, здраво стъпил на краката си силует. С две думички прости: това е тревожен, и даже удрящ волята план-график. Колкото и търпението е болка: щом нямам нищо против не-при-личния мазохизъм. Но предстояха достатъчно леност на воля, боси крачета, ласки, мед и горещо какао. Клапа, камера, снимаме. Късно на другата мързелива сутрин закусихме poppers със vaya con dios. Болен начин да кажеш „добро утро” на прозрачния богатирски натюрморт зад прозореца. И все пак, без компликации: защото после си пекохме посемейному пияни импровизирани ореховки. Хм, така мисля. Оправданието: аз само гледах и поучавах. Формат: същите, със размери и аеродинамика на фризби. Но не летят. Резултат: милите ми велики княгини дори не запомниха лесничката рецепта. Поуката: we rock! За какво иначе ни е шоколада? И ако все още силно вярвам във чудеса, то това е точно защото всичко се случва на инфарктната девета скорост – без да остане мигване време за размисъл. Което, последното, стъпва с величествена осанка най-горе на стълбичката проблеми, дошли по рождение. Така се е случвало пак и отново, че по този смъртоносно банален начин, при който вероятно сме си били партньори по престъпление, вътрешните импулси са изигравали лоша шега, и са помагали. Поравно. В този смисъл сме квит.

…Как да е: към студа се притръпва само след няколко потривания ръка във ръка, след енергичното пошляпване по задните части от най-близкото и доверено мило другарче, пищене и дърпане като ощипана мома, бързи подскоци и превиване кармата в позитивна посока. Шапката: не, моля, това е украса нон грата. Северните народи трябва да са във ч́елото на колоната от човешки добродетели споделени – че са готови, и безвъзмездно отдават и последните си наличности топлинка в полза на ближния; а това е заразно – ала приятно увличащо. Една лечебна организация. Сервират се възмутително вкусни трезвени палачинки, танцува се от сърце, пеят се песни и се попиват нови думички на местно равнище около традиционните за всеки ден от седмицата и сезона форуми, еклектични живи участия и експозиции - и приятелското усещане, точно под голото, открито небе е също така задушевно, както в галерията. Има сериозна опасност човек да помисли че края на едната и началото на следващата година е времето за екстровертни прояви, комфортно съвпадащи със почивките. Но това не се променя милиметърче, дванадесет месеца, петдесет и две седмици. Ненатрапчиво и естествено. От любов към звука и цветовете. Просто сега, нареченото, езиците които се чуват покрай ушите охотно разказващи са в доста повече регистри, тоналности и диалекти. В перлената нова любима спирка „Stroganoff yard” - в кокетния парк на двореца Строганоф където умерено официалната нота се гледа с по-благосклонно око, даже предлагат на гостите си телефон на всяка маса и личен номер за връзка с околните посетители, стига да има какво да им кажете, простичко комплимент или кратък ескиз. Groovy! Ако пък не, коктейлите стрелят с безупречна точност. Освен това, но не на последно място, никъде другаде досега не бях чувал да вдигат обсадата на безпокойството до почти неусетна разтуха сред топлите неутрални нюанси със онзи велик главорез Брамс. Това си го обяснихме (подробно) с изтеклата 175-годишнина от рождението му, дала естествено отражение и върху Международный зимний фестиваль ‘Площадь Искусств’ - за който мога да съжалявам че окъснях; но толкова.

…Разходката из Н́евски просп́ект сама по себе си представлява кратък урок по история на архитектурата, и изкуствто, първа трибуна където се срещат вчера и днес, кула на многоезичието и може би най-комерсиалното изкушение, ала и задължителен кръстопът поднасящ готови маршрути встрани по пресеките, краища и начала с вероятност връщане до отправната точка, или потъване вовеки в неписаните подземни ниши – най-хубавото кафе се сервира точно там, но не по кафетериите между дворцовия площад до дома на книгата и площад Восстания към Староневский, а взетото в термо чашки от „вкъщи” и разлято в бавния ритъм през смях и закачки по Зелёный мост до Аничков мост; в двете посоки по права нечетна линия: първо «теневой» а после и четните номера: «солнечной». В песнички с акцентите и прочие в потресающ! синхрон в пъстра бленда от запъхтян баритон, колоратурно сопрано и кикот. Бързаш ли? Пизда! Усмивките ни са заразителни. Видях жълти очи, медено-вкусни, после малко мълчах. Доста омаян. Един знак: «Граждане! При артобстреле эта сторона улицы наиболее опасна!» мен лично ме стресна, но после естествено надълго и нашироко си разяснихме защо, откога и при какви обстоятелства монументалния надпис е попаднал върху стената на дом номер 14. Спряхме само веднъж по-дълго, за да нахраним с добро настроение и маслени кейкове нахалните гарвани с бляскаво оперение и дълги опашки. Знам как беглите опити върху gone with the sin намериха своята публика. На свечку скорбно с полотна взирал - тот, кто знал, что будет. И воскрешать надежду вновь.

После новата великолепна година гръмна; хубаво изтрещя. Толкова огън и жупел скоро едва ли ще видя. Едва ли ще чуя. Едва ли ще вкуся. Както буквално, така и преносно. Премного енергия запазена специално за последния ден, колкото да е двадесет и четири часа като всички останали. Следващата сутрин сме трупове. Ала щастливо усмихнати. С болки из цялото тяло, тежичък главобол, липсващи пиксели. Ала усмихнати. Обещавам да помня до гроб.

„И сме тук, а няма да ходим на балет? Ще ходим!” – мислех да заявя решително; ала не стана точко така. Изобщо, ако не бяхме резервирали трите места (червените точки сме ние) поне месец и половина по-рано, щяхме да се разминем с отдавна планирания спектакъл: и да избираме от Февруарския афиш. А аз исках! точно това: в Мариинский театр, на втори Януари, Петък – Щелкунчик в 3-х действиях с эпилогом - по-познато на публиката като „Лешникотрошачката”. По музика на П.Чайковски и непокътнатата хореография от 1934’та година. Със Дроселмайер, Франц, Хер Щаалбаум, Мишия Цар, храбрата трошачка-играчка и естествено – Маша; в една пъстра коледна фантазия за пораснали хлапета и приятно наивните им родители. Изгубих се, наистина. Почти три часа ликувах като малко детенце: от двете ми страни блестяха два ангела, по-нежни от всякога в черни вечерни рокли, специално за случая. Изгубих се; наистина. Във епилога Маша се буди с настъпващата сутрин; и вълшебството приключва. За мен тепърва започваше...

Първата среща със Государственный Эрмитаж е паметно-зрелищна. Какво ли им е на тези, минаващи всеки един ден без даже да се спогледат с бароковото великолепие на Зимния дворец, шестте изложбени сгради събрали онези почти три милиона отпечатъка хилядолетна мозайка? Като начало? Микеланджело, Леонардо, Ван Гог, Сезан, Рембранд ван Рейн, Пикасо, Моне, Рафаел, Гоген, Каналето, Рубенс, Роден, Реноар, Ван Дайк, Матис, символите на имперската власт, артефакти от гръцката, римска, скитска, местна култури, ортодоксални мотиви, католически, чуждоверски, рисувани, ювелирни, купувани, изземвани, препродавани, национализирани от частни колекции, търгувани на дребно и едро, излагани, крити, на склад, крадени, дарявани, отстъпвани под наем. С клонове в пет държави по света, предложения за шеста; не просто място, а храм. Светилище на реликвите на безсмъртното вдъхновение. Стотици, хиляди, лабиринт. На една ръка разстояние! Постоянните изложби от край време събират класическите майстори на изобразителното и приложно изкуство, с тепърва прохождащите но талантливи малки деца от десетки школи, кръжоци и самодейни клики. Синята спалня бе терен на подробна експозиция под заглавие «Чаят в Европа» - сребро, текстил, порцелан, лак и дърво на двеста и повече години възраст. Веласкес във Зала 233. Пътят на коприната през очите на руските пътешественици. Изложба по повод 100 годишнината от рождението на бившия уредник, археолога Борис Пьотровски, с експонати някои от които отпреди четири хиляди години, в приемната зала. И ако си говорим за добър мениджърски подход, от 1964’та досега фамилия Пьотровски (баща и син) стопанисват повече от добре – светът, във ръцете си.

Whatever. Само в един кадър [ and please remember ] на бавен каданс колата отхвърча през мантинелата, за да се събудя в светлосиня, ледено-чиста. Както и съм очаквал, едва един човек може да разпознае с точност до милиметър на какво и защо и кога и къде се дължат кристалните отражения: и да открие екзактните направления по непреведимата утеха в има-няма куплет и половина. Без редовите въпросителни, right? Защото трябва да призная, че започвам да харесвам пиеските когато хората изхвърлят китарите си с авантюристичен замах.

Петербург / Москва = 650км. Посредством «Кр́асная стрел́а» пътуването ни връща към висенето по прозорците, макар този път с чашки бълбукащо шампанско в ръце, и седящи, към безкрайнните тунели и напевния звук, макар този един път чезнещ във северозападните куплети. На спирка Калашниково ми се прииска да го подкарам сватбарската, ала единственото смущение на нощния ред бяха двете мръсни песни за които дори не бях порицан от персонала в РСВ-то. И обявената една минута мълчание в памет на храбро загиналите бацили в битките със високия градус. Двете ми дами щяха да се пукнат горките от смях, но геройски запазиха каменно, сприхаво изражение. Друго си е да те разберат едва наполовина. Защото достопочтените гости приеха кампанията ми напълно сериозно. В заслужената почивка слушахме забранени истории право от кухнята (или килера) на СевМаш - Северадвинската машиностроителна база за подводни съдове, включително атомни такива. От която имам дори официалното издание по повод на сто-годишния нейн юбилей. За която бях насъбрал премного от изведената до публично достояние информация: така, от чиста любов към подводниците; но - както всеки път се оказва, по завоите на живота има неща на които не им е позволено да влезнат в сутрешните новини. Ясно, и нали навсякъде е така. Но, да си представим в каква патова ситуация са няколко хиляди човека, не/работещи нищо, не/живеещи никъде, не/съществуващи във момента. На такава житейска тематика дискутирахме. Едва ли не последното което съм си представял че ще върша в три сутринта на път към Москва, подпийнал като волгоградска толумбичка […] Столицата ни посрещна с абразивни, минусови ласки. Станалото там се разбрахме че си остава там. Обратния път взехме експресно, без резервация, но и без полираната романтика.

[…] Един от ярките епизоди бе поредната сценична авантюра, но вече позиращи в сянката върху меката облегалка, като във ехо-камера* пътуваща на четири независими колела, хората полу-живи, изучаващи жертвените остатъци от тайфуна: след дълги обиколки из бивши бомбоубежища с дръм'и'бяс и СССР-ретро - на живо, плюс широки салони с минималистичен японски декор, няколко кибритчета-еднодневки, свръхвисока доза ниацин и пшеница, когато всички си носят изтощените стремежи в дрехи пропити със спомени от влажния въздух и бързите шотове, където съм свел глава над крехката гръд от стъкло, божурена туника, повей на опиум, без думи – и през пух и кашмирена мекота улавям дишане, чиста сълза; може и да греша – може би това бе пулсът на цяла една страна в книгата която дописах от утробата на зимната меланхолия, спуснала се ниско над кошерът със стотици мост́ове. Може би чувах съскащите мехурчета в чашите полупразни, такива забравени, каквито щяхме да приберем от перваза в северното крило, бледи и на петна. Може би просто ревниво търсех къде сме приседнали, двамата с непознатия отпечатък – в нежната трансова минивселена един кат и ред шепоти по-дълбоко. Може би виждах как се разпадаме до основните цветове върху платно от прелитащите зад силициевата преграда неон и пастел. Въпреки потискането взаимния драматичен характер, угризенията на съвестта мълчаливо оживяват в полза на настоящето, въплътени във образ, във тяло, току сложени под контрол, друг път вникващи вътре във намеците за уеднаквяване майсторските контрасти. Дори и тогава когато ветровете на равновесието и avant-гарда ни отвяват далеч от класическия модел – отдавна отминалите идеи, забравените усещания, останали назад във времето хора, заличените образи. Истината е, че във преливащия от скъпа химия и бърза смяна на настроенията багаж бях свил, но грижливо, семенцето което се молех горещо някак да съумее ако не да ме надживее, то поне да дочака следващата ритуална жътва. Въпрос на изчакване полумрачно.

*in the dark of the night - those small hours: I drift away when…
here comes the clown, his face is a wall - no window no air at all ^

[…] Трогващите сюжети сами ни намират – спомням си, че това не е браншови модел да градиш бавно или надграждаш момента, само и само да не потънеш. Всеки прав ъгъл и ненадейно разкрит артефакт, свита тухличка и неподвижен макет от каталозите с номер и титла имат своя приказка за разказване – само попитай, и ще научиш. После ти разкажи, не бъди егоист. Бялата зима, мръкнали пътища, мостове и пасажи, студ на кристали и ветрове връщат бързите стъпки към вкъщи – там, знаеш добре – е вече достатъчно топло, тихо и кротко. Те също са там, най-добрите твои приятелки; и се харесвате, и се обичате. Целувам ги по челото, вдъхвам от мъркащите във хипнотичен покой устни, отмятам кичур коса от притворените очи – и още преди да усетя нахлуващата с взлом през изтръпналите ми крайници громяща печал, опирам гръб на суровия камък, терасата с източно изложение, сред безбрежно море от премигащи светлинки – сам и облян от чистия но студен нощен въздух със първата и единстена цигара за целия ми престой – оттам вероятно получих слаб световъртеж обръщайки се с хастара наопаки. Повярвах си. И сега, когато отново затворя очи за момент, разбирам ясно какво бушуваше в напевно просвирващата ми пазва. Съвсем не бе тихо, но като такова ще го нарека. Писах с китайски пръчици върху пухкавия сняг, и ме беше страх за съвсем кратко. Тогава го видях да прелита, широко разперил криле, с бавни отмерени и безшумни махове – леко размътен, каквато още бе сянката му. Секунда. И после го няма. Стопи се със ледения дъх сякаш никога не е бил. Някъде. Това може да продължи неизвестно колко по квантитет време, истинското и всички да сте си там – след леката дрога, тежките нощи, бензопропила, новите белези и бележки, празни бутилки, ситноизписани листи – без да се втурвате към освирепялата паст на съвременните, мигновени блаженства и леко превзети трезвени съчинения. Макар да е ясно, че точно това ще се случи. Една птица от алуминий разваля играта. Завършвам с думите на Елена Кораблева, появила се вдън шумотевицата точно на място:

[...] Когда они уходят в тишину,
Туда, откуда точно нет возврата,
Порой хватает несколько минут
Понять – о боже, как мы виноваты…

Тугая боль – вины последний штрих –
Скребет, изводит холодом по коже.
За всё, что мы не сделали для них,
Они прощают. Мы себя – не можем…

p.s. the very next step - london is calling for us - loud and clear - hope springs eternal half-awake