[vox : inertia] ‘procul a mente

........- Ти нищо не разбираш! Винаги си бил свободен да правиш каквото си поискаш. А аз имам чувството че все някой проклетник ме надзирава. Не мога да изляза, без да оповестя къде точно отивам или без да излъжа. Нямаш представа какво значи нищо да не правиш...
........- Но, мило дете – нежно я прекъсна той, - всички тия неща загубват смисъл, когато свикнеш с тях. Те са досадни и обикновени. Представи си, че има хора, които, ако живеят твоя живот, ползват твоите привилегии, ходят където ти ходиш, ще мислят, че това е върхът на изтънчеността. А за теб всичко това е съвсем в реда на нещата.
........Тя сякаш не се и опитваше да го чуе. Поклати глава отрицателно.
........- Искам да ходя по ужасни места, искам да вземам наркотици, да гледам зрелища, пък и да правя шантави неща. Така мисля. Искам да изследвам порока.

........Той отключи нервно вратата с нейния собствен ключ. Влизаше тук за пръв път, ала веднага отгатна посоката в сумрачния коридор. Стаята беше повече от просторна, с огромно легло и дизайнерски мебели, разхвърляни дрешки по пода и прасковени релефни тапети. Първото което се сети да стори, бе да дръпне щорите на прозореца. Не му се рискуваше, но пристъпи уверено. Разкопча няколкото копчета на блузата ù – отдолу беше гола. Той като че ли го бе очаквал. Преценката му за нея вече се оформяше, отгатваше постъпките ù – дръзки, предизвикателни и безцеремонни. При все това дъхът му секна, отстъпи назад, без да отмества поглед. Момичето избухна в смях. Свали шнолата от косата си, разтърси къдрици в метафоричен златист звездопад и изхлузи тънката верижка от шията си, после и дрехите. Реакцията, която последва, не ù бе присъща. Доближи се до лицето му и го целуна в ъгълчето на устните. Толкова ласкав жест, че той забрави колко често го бе подигравала, задето е тъй податлив на нежността. Не ще и дума, мина му през ума, тя владее положението, тя ще диктува условията. Ала на него като че вече му бе омръзнало някой друг да води. Дишай.

........Всъщност, дързостта и самочувствието ù прилягаха колкото прозрачната дрешка на проститутката върху тялото на невинно девойче. А тя беше точно такава – невинно девойче, още зелено, едва-що тръгнало по пътя на моралната изневяра. Досещаше се, че от книжките се е научила да говори дръзко и остроумно, купуваше си дрешки от скъпите магазини, защото бе видяла да ги рекламират по списанията, а нахаканата уязвимост заимстваше от приятелите си, които на свои ред ползваха назаем от филмите. Той търсеше момичето, което се крие под тази външност, а тя полагаше не по-малко усилия да го заблуди, да скрие от него своята невинност. Спомни си точно какво се бе случило часове по-рано. Видяха заедно някакво тъжно момче, само кожа и кости, което си бие поредната доза под сянката на прастаро дърво в двора на разнебитена къща. Нея това не я натъжи; очите ù бяха жадни за онова, което тя наричаше “живот”, ала се преструваше така убедително, че той едва ли не забравяше колко е незряла. Клето малко същество в дрехите на дама, което иска хем да е на свобода, хем в безопасност у дома; малко момиченце, цял живот покровителствано и закриляно. Помамен от детето, той не прозираше през нейната престорена скромност, мислеше единствено за радостта, която ù носи, и не си даваше сметка до какви крайности може да стигне детинското у един възрастен. Тогава не беше се замислял какво означава всичко това – да притежаваш коварството на възрастния, да владееш езика и зрялата му чувственост, но да бъдеш лишен от човещината, която изда със зрелостта. Но тя бе успяла да намери лъжливо убежище в своята слощастна свобода, изпълнена с възвишени принципи, макар че никак не ù беше лесно, ама никак, и се питаше още колко ли време ще мине докато ù омръзне. Нужен е стимул. Издишай.

........Господи, беше си помислил, колко е млада. Точно това си бе помислил, че само се перчи, и са се карали, защото не ù показваше суровата действителност такава, каквато я виждаше тя в представите си. На нея ù бе забавно, тя го разсмиваше с проницателни забележки и поразителна наблюдателност. Не беше в характера ù да проповядва, радваше се поне доколкото бе възможно на живота, на драго сърце вземаше от другите, но и самата тя се раздаваше докрай. По това именно си приличаха най-явно. Тъкмо защото бе тъй всеотдайна, предоставяше му тялото си, посвещаваше му мислите си, нямаше тайни, с детинско простодушие споделяше потребностите и чувствата си, които повечето момичета биха прикрили – затова той самия избягваше да разкрие напълно собствените си отражения. Вярваше си, че поне това заслужава – един по-достоен образ. Знаеше, че тя рано или късно ще усети нужда от пробуждащи спомени, в които живота е застинал, по-осезаем отколкото бе всъщност. Нима наистина тогава, някога и на него му се е струвало като авантюра? Целия този спринт между изумлението и деградацията. Спомняше си, че бе точно така, и дори се съмняваше дали ще излезна чист от борбата. По цели нощи мислеше за това “сега”, копнееше по собствената си невинност, а на сутринта се чувстваше по-пречистен от предния ден. Ала съзнаваше, че това не е пълен катарзис. Може би нямаше какво да очаква? Дишай.

........Как можеш да завършиш роман, чиято основна цел е да изследва лабиринтите на порока – такъв, какъвто познаваш, когато насред път откриваш, че още в зародиш представата ти е била абсурдна? Когато установиш, че схващането ти за сюжета, заложено още в основата на творбата, е лишено от съдържание, изопачено, тъй като току-що си открил истинския му смисъл? За добро или лошо, като пример на подражание гониш яростно чуждото, докато с питомното дъвчете умислено в различни отбивки по междуразредните магистрали. Случва се да потъвате, просто така, в смисъла на подценената логика, по повод случайности, или петна. Толкова лесни, до елементарни. Достатъчно, та да бъдат оборени наум още преди хипнотичната еуфория от мъничката победа да те обземе изцяло. Издишай.

........- Сега довърши започнатото... – му каза тя – без да чакаш или да се подценяваш. Малкото момиче от приказката порастна. Няма да се измъкнеш тъй лесно от мен...
........- Замълчи – рече той. Повдигна я плътно към себе си, тялото ù увисна във въздуха и тя престана да се смее; ала устните ù - тънки, нежни, без никакво червило, истински цветни листенца, може би на орхидея - приканваха полуотворени, очите, подобни на лунни камъни, се разшириха. – Така е по-добре. Два часа ли каза?