spirit moves in mysterious ways – through miracle days

if i could change the world
i would (like to) be the sunlight in your universe

Беше тихо, като на морското дъно - и на мен ми се искаше не да плувам бавно нагоре по стъпалата, а да ги изкача на един дъх; където романтиката е едно, действителния свят – бягаща лодка. Но не можах да измисля, да си мисля, за нищо друго освен цветя; цветя, разпилени по нейния път до края на моста – там самата красота ще съпътства последните крачки преди разпервайки въображаемите криле да отлитне с махване, и неочаквано. Искаше ми се да подаря нещо вълшебно: или пърхащо перо на колибри, или опал в който гори истински червен пламък. И си представях как ще погаля лицето ù с бял ирис, с лист от розов цвят над челото, ще я погъделичкам около глезените с дъхав цвят свежа камелия. Но после отново настъпваше тишина. Ще бъда под прозореца долу и ще ù пратя хубави мисли със затворени очи, с надеждата да достигнат до сънищата ù като малки стрели. А може би бях загубил много, на един път, но преди години; бях го загубил, без изобщо да осъзная загубата, и сега не ме вълнуваше особено, когато си правех позитив от негатива; да осветя някои части от образа по-дълго докато подчертая детайлите. Чувството е така безпомощно – сякаш стоя на някакъв ръб и не мога да пазя повече равновесие. Знам само, че бих паднал с удоволствие. Докато стояхме на топлия пясък в ясния ден, в който все още се усещаше полъха на зимата, и гледахме морето, си спомних своя странен сън за отдалечаващите се лодки. Седяхме на пясъка, над пустия плаж и си разказвахме смешки. Лицето ù бе красиво, и тя изглеждаше така, както звездния блясък насън. В действителност съвсем не изглеждаше като човек, който трябва да бъде спасен. Напротив, струваше ми се че именно тя може да ме спаси, че хванала леко ръката ми, докато седяхме на пясъка, ме придържа към земята като котва. Отначало я държах за ръка, като малко дете. После се виждах как вървим един до друг, почти рамо до рамо. Сега мога да разпозная синеоката кралица по инстинкт в тълпата по ягодовия цвят дори и в гръб, макар понякога с леко преправен, еднакво сериозен и смеещ се глас думите да ме правят умислен, същия глас в който се губя. А после в тъмната стая зная колко до мен е по женски прекрасна, между два удъра на сърцето толкова по-спокойно, с цел да я чуя по-ясно, и да разбирам. Когато съм просто Аз – непохватното и мрънкащо зашеметено хлапе. Което съвсем ясно съзнава че няма да промени света, но си мечтае да стори поне едно чудо в този живот. (wishin' for the day)