emerging need of gravity – and afterglow

heard it is and counts: funny how things just tasted better just seemed
so easy when we were young; breathe - it’s been a long day…

“Току пред широката веранда със западно изложение се играе камерен спектакъл по залез, във пламъци подивели, с фон-дьо-тен, реквизитно слънце и междусмислен талант; близичко до заветното. Съвпадение, но е и нещо нежно да си вътре в играта. Черен нюанс през погледа с покосяваща сила. Не че не ми е солено на ирисите, ала може ли да се стича дъжд подир тях? Да си представям че младостта се изплъзва недоволно през пръстите? Разбира се, спомням си множество скорошни и поотминали размишления от които тоже ме хваща и срам, когато задрасквам с безсмислие дните от календара, в очакване да се случи нещо точно определено. Онова, което усещам че следвам между струните и звука, прилича на едва различимо мило видение – така надигащо се с времето до виещо недоразумение, че лесно стигам до мисълта как няма да успея да се отърва от задушаващата му тежест, ако продължавам да се държа така, сякаш не съществува […] Ах, пиеса ли споменах? Не, простете, не беше пиеса. Пък филмът, в който участваме е цял изпълнен с препятствия, грижи, свършва едно а идва друго. И тъкмо когато свикнеш с развитието на сюжета идват нови лица и увереност, които започват да си приличат. В опитите за оневинение по свой начин на панаирното си безразличие. Те са естествено проснати в безопасност на пътя, отдавна, и въпреки подготовката щом дълбокото съучастничество връхлети подобно на лош сън, изпадаме (ние кои?) в камерна самота. Имайки предвид също въображаемото относително равноправие, придобито благодарение на изтощението и перфектното поражение, погледнат отстрани си мисля че накрая, все пак, ще заприличам на този на когото искам да подражавам; без да искам да бъда някой друг. Дали в тази безумна бъркотия ще се окажа подготвен, не знам. Знам непосредствените последици на същата все по-близка копирана състрадателност, от която по-късно ще отсявам тъмните барокови петна в диаметрална понятност. Ако вместо следите на спомена, срещах изразително доказателство по темата на момента, донякъде бих разбрал сигналите, идващи и отминаващи в непозната и непонятна будеща противоречиви асоциации паралелна честота. В такава изкуствена обстановка обектите и предметите са просто диря или пък изводи превърнати насила в поводи и причини. Ами какво, ако не всичко свършваше толкова зле? Не, няма връзка с измислените участници в безличен сценарий, не е нито грозно, нито далечно, не е и красиво, нито пък смешно, не е и кошмар сух откъм съдържание, нито точно усещане което се посреща нормално; ала за да ви го опиша ми трябват онези особени перспективи в помощ на бележките и смисъла между редовете […] Погледни сега, и разкажи колко удара на сърцето понасяш. Ще разбереш ли, как формата приседнала на пейката от картината на живота в центъра на дознателната градина с илюзии, именовай ги както желаеш, е нещо повече от себеподобие; че фигурата между мисълта и видението сте точно ти, и свалената маска, скицирани отстрани? Да, несъмнено, в диалога сме повече насаме, но какво друго са този род лекции, ако не поверителен разговор с едното, следното и всички останали потайни превъплъщения, които укриваш нарочно зад себе си? Безжалостната тревожност е само подробност от всички останали асоциации, които се трупат ден и нощ, от вчера и днес, като седефени плочки на домино, ала без каквито и да било начертани последствия и резон. Върху дъска от слонова кост, на която никой не ще да играе. Жалко за погрешното впечатление, осъждащо свободата. Едно нищо и никакво метафизично петно, родено в безсъние от стаена вина. Странно, колко властен и едновременно печален, крехък, се виждам в опитите си за контрол над духа. Само ако можеше, само ако бе възможно отделните елементи да се слеят в общ свят, подходящ, от който не се очаква твърде много, достатъчно смислен или безсмислен, то няма и как да им се сърдя наред с бавното развитие изливащо се отвътре навън без превод. Инак, що за анархия би настанала? Струва ми се, че ако помечтая доволно за скромно интимно вълнение при някоя от честите разходки отвъд и обратно, чувството за надвиснало брожение подобно на неизлечима болест поне малко ще се разсее. Проиграните спомени са просто нюанс. И цяла изложба […] А самите думи, едни и същи по структура, в зависимост от това, как са произнесени, могат да изразят цялата гама от чувства и възприятия. И още, почти наказателно ми изглеждат сега немите филми, които бързо прерастват във фарс, или може би съвременните епични творби наситени със символика, в които движението и изразът на лицето носят дълбоко послание, а човешкия глас се смята за вулгарно вмешателство. Познавам десетки, стотици хиляди изразни средства, ала едно без друго, застъпени поотделно - бледнеят.” [prefix - vol.1]

Паля фитила и се отнасям в онова извънклиматично хрупкаво пространство, което си е, ами, черна дупка, там ми е силата; бягам да заредя спешно че и без това вдигат мостовете многосезонно. Батко ви е пиян и го раздава на умиргане, не му се вдявайте на простотиите. Наричам това обществен експеримент хикс: бутилката пълна - главата още по-празна. Хайде, че камбаната пак ритна сбор за душùте.

√ искрено Ви благодаря: Ели със смарагдовите очи и куклата Мая; само аз си знам колко малко казвам