лека нощ затвори си очите – както правиш толкова пъти

examine the medium size @ dimensions: 1800x299 – tv capture quality

.....Не, това не е късометражен репортаж от кое да е модерно столично общообразователно заведение. Но така точно правехме и ние самите, с тайфата, в късната следкомунистическа ученическа действителност, до къмто средната псевдо-капиталистическа такава. И кой знае? - не съм влизал отдавна през входната врата на нито едно бивше, или произволно школо. Друг да каже. Аз смея да предположа, единствено, как някои от енергоразходващите похвати са ни надживели, мен и моите съученици от сговорния, неразделен клас. Използваните кадри са от трети епизод на “Войната на таралежите”. Като си говорим за проблеми, вина и виновни, делегирани отговорности и пр. – сега малко по-подробно, виждам първите три образа като логичното заключение на четвъртия. Металният ограничител пречи на хлапетата да се спускат по парапета; следователно скоростната отсечка се взема по задник, направо през стълбите. Да си призная, не ми е чуждо и малко друса, но е забавно. Сблъсквал съм се фронтално с неедна парапетна препречка, ала това никога не ме е спирало. Изцепката (задължителна главна буква) стана дванадесет години след първия учебен ден. По презумпция, като пълнолетен гражданин на обществото тогава, вместо да слезна тичешком и на два краке, се хлъзнах в страничната лента. Но се преметнах, увиснах с усукана ръка в празното пространство и ще е малко да кажа, че ми се поразтрепераха партенките. Пуснах се, тупнах по гръб отвисоко, станах, изтупах се и все едно по-после тълпата се хилеше животински на някой друг. От онзи паметен ден, та досега, ни веднъж не съм си помислял да съдя училището, управата, общината или държавата. Oops, my mistake! – е причината. И като такава избирам да я разказвам гузно, ала дотук. Към всички родители – нали не си мислите, че точно вашето хлапенце ще извърши реформа в еволюционната генетична теория, оставяйки ви последните живи от родословното дърво с една камара щуротии наум, докато живота е все още безгрижно-безотговорен? Ако пък да съм се сърдел на по-възрастните за незаслужени санкции и заслужени наказания, толкова и съм се чудел защо трябва най-лошото да се случи, за да се търси решение. С други думи – защо превенцията остава твърде излишно в алтернативен заход, елемент от статистика и анализи; а инициативите кихат, кашлят и хълцат на място. За това, че съм викал, пръскал наборите с вода, обиждал, за това че сме се търкаляли на земята да решим набързо някой спор лице в лице, събирам поне месец престой в дирекцията; за първите години в основното образование. Факт, нито веднъж не ме скастриха, обаче, когато съм се пързалял по парапета (въпреки ограничителите), по стълбите, или когато влизах с паве в ръка през вратата покрай прастария портиер. Цинизмите и образа на приятелска обида ме умислиха доколко правилно ще си служа с речта, пневмония така и не успях да хвана, редовния търкал ми спести години лицемерно словоблудство зад гърба на противника; само веднъж щях да си счупя главата – на възраст, улисан в движение тренирано сезон след сезон. Защото ни веднъж не ме отупаха заради опасността която представлявам едновременно за себе си, и останалите. Сега, с друго становище за детските енергия, агресия, любопитство и пр. бих потърсил квалификационна степен, не усмирителна риза, боксова круша, пред верига, диалог като равен с равен вместо по-слабия в ъгъла с вдигнати ръце. Стига да я има вината, и тя да е изцяло рожба на детското подразбиране за смях и забава. Наркотрафика е мой болен пример, който няма нищо общо с игрите и закачките; ала в световен мащаб попада в челната тройка на социалните вредители, бележещи упадък в следствие зависимостта на закачените потребители. И не само защото не съм се сетил да го спомена тук – но браво, с поклон, пред поборниците за ограничаване ареалите на наркоиндустрията. Нека приемем, че участващите “продукти” си имат аналогична целева зона от обществото. Гарантирам обаче, от първо лице, и за големия архив заснети или изобразени следствия на потребата на забранени субстанции. Много по-бързо и лесно ще кажем, че същите седативи водят до зависимости, оттам до физически отклонения, а понякога и до усложнения. Това си го знаем добре. И все пак практиката доказва, че търсенето не е спаднало. Защо вместо празни приказки не бъдат показани няколко кадъра с човешка тъкан в завършен стадий на некроза, под която с невъоръжено око се разчитат човешките вътрешности (и те – увредени), развита от някаква си проста инфекция след боцване, което принципно боли по-малко от пчелно ужилване. И което, за добро или лошо, сам избираш дали да си причиниш. Защо в репортажите до които съм се домогвал пряко сили, камерата тъгува около празни спринцовки и обгорели лъжици, забулени образи и пикселизирани лица, а нито веднъж не ми показаха младежка снимка на жертвения агнец: без черни кръгове около изцъклените очи дето нямат сила да се разплачат, даже, пергаментова кожа и мършави пръсти, без рядка и мазна коса върху гротесковата физиономия, снимка където да видя човека? Защо крият и привиденията? Защото. Ти може би разпознаваш наркоманчето сред нормални, от пръв поглед, но дали вярваш, а дали си го казваш - че и то е било хлапе като теб, някога там - преди време? Защо не ми кажат кой гледа от първия кадър, следствията, по-после и резултата: че втория образ е същия този, с малък социален ретуш – но направо, с думи прости? Защо не ми го натрапят поне веднъж, и нахално – а ще ме чакат да отида до дилърчето и после чак да ме съдят, да предрусам до синьо та да се образуват дознания, следствия и пр. Не може ли поне веднъж да се обърнат към мен като потенциална целева група, защото, струва ми се – излишно е да се самозаблуждаваме че тези неща стават далеч в покрайнините, на километри от удобното родопско одеало вкъщи? Не, аз нямам нужда от лечение или съд. Необходими са ми доводи, демонстрация – а ако трябва, малко от действителността в суров вид, такава каквато се случва по пейките и ъглите, под мостовете и дори – под носа на държавния апарат. Тъй щото снимки такива, и филми съм гледал; общувал съм с пристрастени, и със отписани. Избирал съм си ги обстоятелствата в частност, и по желание. Но има още хиляда, които слушат с половин ухо пороищата упреци, разчитат забрани, да не кажа и че им е писнало от едно и също предъвкване, от ограничители по парапетите. Които не вярват че атрибутите за масова популярност ще ти направят евентуално дупка около черния дроб, с големината на футболна топка. Не и докато не помиришат разлагащата се плът, ако след това не ги хване срам да потърсят помощ от опасения че проблема им не е проблем, а държавна тайна – и тея работи се гонят от институциите, дето би трябвало да са се погрижили да предупредят, поне да упоменат че ще се вади нож. Oоps, my mistake – отново. Институциите са се погрижили да подострят на всеослушание сечивото. И това се пропагандира – шумно, та отвисоко. Ако сгрешиш, ще те накажат. В смисъла да ме откажат да си построя илюзорно място пряко наркотична упойка, плашат че после ще си ме напляскат душманската. Така разбирам аз изпълнителната грижа. А можеше да подшушнат да си помисля, преди – виждаш ли, ето в какво ще се превърне тялото ти – да посегна към алтернативен вариант. Защо не ми го натрапят поне веднъж, и нахално – дори това да е просто процент, вероятност. Повярвайте ми, ще се погнуся по-малко, отколкото бих се стреснал. И кой знае – може пък да е за добро. Не ми е приоритет да визуализирам по памет, но тази нагледна тактика върши работа – поне доколкото практиката ми го е доказвала, в пряк досег със страха в очите на пълна зала с хора. Когато инстинктите за самосъхранение свиреха първа цигулка. А те хич не са за подценяване. По-после – защо не се чуват по-силно гласовете на съвестта? Защо се прави само и нещо под натиск? Честно, отвращават ме главоблъсканиците като се огледам в медията и улиците, затова не ща да порицавам; но си разпитам. А когато се случи, щом вече се случва - че и без да ни пита, инфекция по сигурността на дете лишено от родителски грижи, да не мислите че с едно или две уволнения ще се решат проблемите отма? Правете си благотворителни концерти, пост-фактум, пишете си статии по вестници и комюникета, вайкайте се за щуротиите които се раждат в инициативата на нарочени малчугани. Докато на хората им се прави секс – деца ще се раждат. Докато двама човеци не могат да се грижат за отрочето си – такива домове ще има, и ще се пълнят догоре. Докато не започнете да мислите дали сте готови за още едно гърло в семейния бюджет, докато всеки ден по няколко нищо неподозиращи душички проплакват за първи път в ръцете на безотговорната си майка и още по-безотговорния си баща, работещи възпитателки ще се пробват, къде успешно – къде неуспешно, да отглеждат човечета без име, съдба, номер и същност. С нищо не съм грешен; макар да ми става болно, до разкъсващо; но мога единствено това: да предявя съпричастност. Виновни за нерадостната действителност са, и остават “родителите”. Че са се изчукали веднъж, може би – без и да повтарят. Дялово участие да битува схващането, че едно дете – това са куп грижи, обаче, държат на първо място онези институции, които мрънкат против демографския срив, а непряко плюят срещу добрите намерения на двама да продължат рода и народа. Така те нито желаят да попречат на неблагонадеждни родители въобще да заченат живот, който след това няма да съумеят да отгледат, нито се демонстрира особен интерес по грижата на вече настоящи семейства, създавайки иначе потискаща атмосфера. Стотиците неправителствени организации правят отчаяни опити да заместят своего туй що морално остарялата система не подема – като възпитателки, в дом за родители без публична грижа.