sunday • post et non propter

symphony of nonchalance: when the music’s over* – 10:57 @ strange days ‘1967 by the doors

Ще горя в ада. И какво от това? […] Едно време Неделя си беше Неделя: много специален повод през лятото, само когато големите са почивка да яхнем светлосинята фамилна каляска към минералните извори на Хисаря, близко до извънградската хасиенда; райска градина с чакълести алеи, преходи, безкрайна слънчева светлина и зеленa, тревисто, отровно, необятно зеленa терапия. Не че някому беше понятно защо моментално стрелвах да се изгубя в тълпата; те така и не схванаха своеобразните владкови интерпретации на тема щастие. Постигнал вътрешен мир с близките хора около себе си, тръгвах спокоен на захарно пътешествие търсейки глиненото петле, чичкото с ябълките на клечка, панаирното влакче или казаното накуп. Съвсем не собственически; беше хубаво да откривам че са си там пак и отново, във всеки следващ епизод. Втория сезон станахме двама, а аз продължавах да се цепя от колектива най-безцеремонно. Бегом пресичахме булеварда и юрвахме из Борисова. Някой задължително оставаше вкъщи с цялото домакинство, но само и само (според мен) заради обедното меню. А мой закон бе на връщане да отворя вратата на фурната за оценка златистия загар на пилето, след което финтирах политащия шамар, гарниран с писъци и закани. Нито веднъж не бях стигнат или спрян, въпреки баналния сценарий. Стана част от играта. Едва ли мога да си представя по-злоядо говедо, но другото бе много по-важно. Живеех с традицията, осъществената приказка на едно обикновено дете. Да чакаш седем дни Онзи интимен половин час, който идва накрая. Изпадах в мълчалив транс от матираното панорамно отражение в микровълновата, точно две крачки вляво: усмихната физиономия, издута буза несдъвкани мръвки и пълна чиния, с пълен стомах и сърце от мига. После налазвах плочите. Въпреки безкрайните повтарения, откъдето суфлирах дословно на Шико грамофонното момче, с нахлупен гевгир връз главата започваше фанатична двучасова престрелка, включително дивашко размятане по движещи се обекти, чупливи предмети, ъгли и стени. Деня задължително свършваше със Незнайко; искрено, ама наистина искрено я обичах тази книга. С малко повече късмет, отново лятото, срещах малката принцеса от покрайнините, пак Неделя по залез. В сянката на вековните брястове давах уроци за начинаещи по стрелба с лък, а след това до самозабрава клюкарствахме с постоянен адрес: “висшето” общество. В топлината на разгарящия се огън споделяхме натрупаните абстракции от противозначни разединения, докато пръснатите карти гадаеха подозрително тъждественото по детски бъдеще. Късно вечер изпращах, свел поглед, стапящия св бавно с грация силует. Винаги с бавни крачки, но никога достатъчно късно. Години наред от онзи момент насетне Неделя бе еквивалентен модел за фамилни раздори, логичното начало на края. Скандалното поведение беше на мода, наравно с бирата, водката и тежкия махмурлук. След безпаметен уикенд, хамалуване, кретенизъм и пънкария тогава някой трябваше спешно да изтрезнява, далеч от гнездото. Битуване, празно на смисъл. Нищо чудно, че от мен не излезна човек. Сарказма доведе пияната ми глава една сутрин до потупване за събуждане от съвестен граждание, видимо недоумяващ защо спя на влаковите релси. Захапах кокала на възмездието. Фитила горя повече от достатъчно. В Неделите имаше занятия на съзаклятническия полигон. Некороновани особи се щураха в търсене на престола. Заемахме самоличности, влезнахме в секта за да я сринем, похитихме човек, евакуирахме чужди посолства, блокирахме важни пътни артерии, нахлувахме в живота на мнозина без свян и причина. Щом трябваше да сме от добрите ставаха чудеса, но когато трябваше да играем злобно, се водеше грозна статистика. Всеки бе продал сърцето си на бога на хаоса. А делниците сваляхме маската и все едно не се разпознавахме. По едно и също време, без уговорки, но с намален състав групата тръгна в различни посоки – няколко часа преди Понеделник мисията приключи. Камбаната свикваше сбор за душủте […] Трябваше да мине доста време. Сметнато в спомени, твърде много, за да го пренебрегна. Тогава няколко килобайта отнеха представата ми за реалност, и се понесохме в нездравословно пътуване с южно склонение. На части по четири дози в месеца, но беше ОК. А там където внезапно свърши едната пътека, се открихме в общ саркофаг с обсебващо невъзможната, голямата болка. Неделя започваше един или няколко дни по-рано, започваше съблазнително по-рано, изгряваше нощем и се сбогуваше с вятъра. Бяхме си толкова самодостатъчни, че всичко останало служеше единствено и само за присмех, с проницателни забележки и поразителна наблюдателност. На теория отхвърляхме суетата на подражанието, позната отрова, докато всъщност се замеряхме безхаберно с утайката от занемареното сутрешно кафе; живеейки на дъното на всяка бутилка. Скитахме нарочно по необичайни места, на горделиви сборища и камерно вършехме декадентски манипулации, напълно сериозно изследвайки пороците точка по точка, като по този начин лекувахме извратеното си съзнание. Цялата дрога на обозримото настояще нямаше дори капка от магията на асиметричното принизяване и въздигане над законите на логиката, етиката и психологията. В това бе сигурен в различни моменти поне един от двамата. Промяната настъпи с момчето, тръгвайки си, а не с момичето вкопчено безутешно в бялото на деня. Нея това не я натъжи; очите бяха жадни за онова, което наричат живот, ала се преструваше така убедително, че той едва ли не забрави колко е невинна, в желанието си хем да бъде на свобода, хем в безопасност у дома. Дотогава не се бях замислял какво означават всички тези крайности – да притежаваш коварството на възрастния, да владееш езика и зрялата му чувственост, но да се лишаваш от човещината, която идва с годините. Удивителната панорама на времето през Ноември сега живее в страниците на книгите, измежду куплетите с тежки рифове и акорди, явява се преждевременно в сънищата и ухае на кедър, графика, вечност и краснопис. Някак бях успял да намеря красиво, прекрасно в лъжливостта си убежище в злощастната свобода, изпълнена с възвишени принципи. А струва ми се, че за подобнен сблъсък целта оправдава средствата, търпимостта - чакането. И без капка съмнение, разбира се, бих пребродил всяка една секунда отново […] За съвсем кратко неделните празнични сепарета ме отнасяха извън орбита, отстъпвайки място на първата зима извън черупката на самовглъбението. Сезон, който трябваше да затвърди обратно вярата ми в споделянето на четири очи, без предразсъдъци. Всяка Неделя дишах свободно чист, планински въздух, слушах много внимателно и мечтаех смело на глас. И като в приказка поникват крила. Бих бил дори безкрайно щастлив, ако това все пак не трябваше да се промени, както всеки път до момента. После седмия ден придоби еднозначен смисъл на бутилка джин с прекалено висока октанова доза Massive Attack. До побъркване. Важно е да сме наясно; в общия случай, ако ще това да бъде поредния гузен жест който припомням за протокола: вместо патетични (и невъзможни) извинения пред горката си съвест, двете страни в уравнението биха свършили несъмнено по-цивилизоваa услуга една друга, съумеят ли с просцениума да възвърнат доброто настроение от общия преамбюл; онзи позитивен момент в миналото когато избраника на съдбата е вдъхвал доверие, въплътил просветление, стимул и свръхзвуково възхищение с едната мисъл в поименно посвещение. […] В един случаен ден, в един случаен час, след най-първата изповед с любимата и непогрешима инфанта започнахме да повтаряме често мантри за ползата от погледите назад в миналото, но никога гневно. Всеки ден бе Неделя. Хей, два лъва е равно на буря. Гръмотевична. Шумна, цинична, скандална, величествена. Смехът е изконно (доказано) недостатъчен, докато мъката не изтлее в пепел и незачитане. Слънчогледите от натюрморта погледнаха право нагоре към слънцето, и слънцето слезна на трип между смъртните. Забравих защо трябва да откажа цигарите, наливахме се като оксиженисти, но стилно, играхме забележителена пиеса от ерата на Пикасо и Херман Хесe, повторение по Буковски, с декорите на Верховен, тапата на шампанското избухна в свръхнова, и всичко това – без скрити мотиви. А на едно съвсем обикновено място, под кестените, остана завинаги спомена за най-необикновеното запознанство. Кацнах с хирургическа точност в Лондон**, явно объркан. Като във песен: не ми се умираше, но и не бях запленен от живота, затова споделих истината. По-важно ми бе да усещам. Самоубих се грозно с вермут напук на глупавата забрана, излезнах от упойка в Неделя и почувствах земята. Пред погледа ми черното стана бяло, студеното жар […] Не се и съмнявам, че някога някъде ще улегна, започвайки да боготворя пухените завивки в мързеливата сутрин на седмия ден, сгушени по семейно тримата, а може би четиримата, събудени рано от топлия дъжд. Но дотогава, в очакване на следващата водевилна експлозия, почти сигурно знам че в Неделя спомените разцъфват, узряват и според сезона се консумират подходящо гарнирани. Все пак трябва да благодаря, че имаше кой да ми прави компания. От друга страна, предвид смелия размах на четката по платното, аз никога не съм бил от пичовете.

scenery: everyday avenue via. ginger • the herein languid charge sounds ”еasy like a sunday morning”

---
*почти си представих, как се взема решение да бъде написана и записана една такава специална единадесетминутна импровизация върху музиката като резултат от халюцинация след късна дрога вместо аперитив по време на символичното соаре, с малко предчувствие и тъга към неразбралите, с мисъл за края който не носи последствия; когато просто трябва да угасиш светлините.

**as portrayed in “Snatch: “London! London? Yes, London. You know: fish, chips, cup 'o tea, bad food, worse weather, Mary "f*cking" Poppins... London!” • but we all like it just that way, with its accent and everything…